— Искаш ли да вземеш Муки и да се разходим заедно? — Арън попита Блеър през затворената врата на спалнята й. Беше сряда следобед и тя седеше затворена в стаята си от понеделник. Вратата се отваряше единствено, за да вземе сандвичите със сирене бри и домати и чашите с горещ шоколад, които Мъртъл й носеше в десет и в пет часа. Тя дори заповяда на семейния лекар да й напише извинителна бележка за една седмица отсъствие от училище. Докторът увери майка й, че не е болна. Училищата като „Констънс“ натоварваха девойките прекалено, особено в горния курс, и освен това бяха стресирани в стремежа си да влязат в най-добрите колежи. Блеър имаше нужда само от няколкодневна почивка и след това всичко ще бъде наред.

Добре де, не точно. Блеър използваше няколкодневната почивка, за да преоткрие себе си — като Мадона.

Арън отвори вратата и надникна в стаята. Въздухът беше спарен, миришеше на цигари и ментова вода за зъби. Главата на Блеър беше увита с бяло-розово шалче „Пучи“. Лежеше на леглото с кръстосани глезени, облечена в бял халат и пушеше „Мерит ултралайт“ с дълго черно цигаре. Видът й напомняше много на Грета-Гарбо-под-прикритие, а това беше и търсеният ефект.

В другия край на стаята беше телевизорът и тя гледаше без звук „Великият Гетсби“ с Робърт Редфорд и Миа Фароу. Блеър дърпаше от цигарето с драматично унесен поглед. Нямаше сили да гледа към Арън, който носеше отново тениската на „Харвард“ — сякаш нарочно искаше да я дразни. Тя вече беше изтръгнала надписа на „Йейл“ от балдахина над леглото си и го беше хвърлила през прозореца заедно с тениската на „Йейл“ на баща си.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да се разкараш от стаята ми.

— Тъкмо си тръгвах — отговори Арън. — Обаждала ли си се скоро на Серена?

Блеър поклати глава.

— Защо?

— Просто питам — Арън вдигна рамене объркано. От петък вечер се събираше с приятелите си в „Скарсдейл“ и не беше виждал или говорил със Серена след шоуто „Ле Бест“. Извади от задния си джоб тънък пакет билкови цигари и го метна на леглото й.

— Опитай тези — посъветва я. — Сто процента натурални са и миришат много по-хубаво от лайната за масово производство.

Блеър изрита пакета на земята.

— Приятна разходка.

Арън затвори вратата плътно зад себе си и излезе навън с Муки. Влезе в парка на 72-ра улица и пое по пътя, който водеше към малък дървен мост над един поток, вливащ се в езерото. Муки спираше от време на време, за да рине енергично в снега с кафеникавобелите си лапи, сякаш търсеше някоя своя кучешка играчка, забравена от миналото лято. После се отказваше и продължаваше да ходи.

Една ниска блондинка с тъмни слънчеви очила и синя шапка „Янкис“ изтича покрай него с тениска АЗ ОБИЧАМ АРЪН върху червения си велурен екип за бягане — същата тениска АЗ ОБИЧАМ АРЪН, която Серена носеше на шоуто „Ле Бест“. На Арън му се стори, че блондинката беше актрисата Рене Цвингдингер, или както там й беше името, но не беше напълно сигурен. Струваше му се доста забавно известни актриси и модели да носят тениски с неговото име, при положение че той беше просто едно момче, което излизаше с едно хубаво момиче, с което май вече не бяха заедно.

Дървеният мост се появи и Арън забеляза, че беше пълно с хора и оборудване, някакъв вид екип. Доближи се още малко и в ледената вода забеляза малък надуваем сал с един мъж, който регулираше обектива на камерата си.

Арън остави Муки да преследва катеричките под дървото и започна да наблюдава сцената. Хората от моста се разпръснаха и той видя едно момиче с гънка жълта рокля на слънчогледи и сини сандали. Русата й коса се вееше от ледения вятър. Беше Серена, разбира се. Нямаше как да я сбъркаш.

Муки хукна в снега към Серена, виеше от радост и размахваше малката си четинеста опашка.

— Муки, спри! — извика Арън. Всички на моста, включително Серена се обърнаха да погледнат.

— Муки! — изписка Серена, навеждайки се да целуне кучето по мокрия нос, докато се въртеше доволно между краката й. — Как си, красавецо?

Арън се запъти към моста с ръце пъхнати навътре в джобовете на зелените си войнишки панталони.

— Съжалявам — промърмори на екипа от гримьори и стилисти.

— Няма нищо — каза Серена и се изправи. Отдели се от антуража си и целуна Арън леко по бузата. Жълтата й рокля беше изрисувана с шарени сини птички и червилото й миришеше на диня. — Тъкмо снимаме реклама на парфюм. Можеш да гледаш, ако искаш.

Арън остана с ръце в джобовете. Имаше милион неща, които Серена можеше да каже, за да го накара да се чувства виновен: че се е скрил в „Скарсдейл“ и не й се обаждаше, но Серена беше над тези неща. Тя наистина беше прекрасна, а това беше една от причините, поради които трябваше да я остави. Прекалено много усилие изискваше да бъдеш с някого с такова ниво.

— Не ми позволявай да те задържа — каза Арън. Той отвори кутията си с билкови цигари и й предложи една. Тя си взе и я задържа в начервените си устни, докато й поднесе огънче. — О, благодаря за розите.

Серена издиша сладкия пушек в студения въздух.

— Така и не си направихме татуировки.

Арън се усмихна нежно.

— Може би е за добро.

В ъгъла на дясното й око се заформи една перфектна сълза и се олюля на ръба на долния й клепач.

— Хайде да действаме — извика фотографът от надуваемия сал.

Серена се обърна да му махне, жълтата й рокля се завъртя около коленете й и русата й коса се разпиля. В този момент сълзата падна на красивата и буза — перфектна илюстрация на всяка човешка емоция, която „Ле Бест“ искаше да отрази в новата си реклама за парфюм. Трябваше да заличат цигарата от ръката на Серена и настръхналата й кожа по ръцете и краката, но нямате представа колко е лесно това.

Рехабилитационното е новият курорт

След като изгледа „Великият Гетсби“ два пъти едно след друго, Блеър изключи телевизора и взе телефона. Имаше нужда да говори с някого, да каже на света, че е жива — въпреки всичко. Проблемът беше, че не искаше да говори с никой от хората, които познаваше, включително с живеещия във Франция хомосексуален баща, на когото винаги разчиташе да я развесели. Ако можеше да има някой друг, някой нов и различен, който…

Всъщност имаше един човек, на когото можеше да се обади. И защо, по дяволите, да не му се обади, когато той й се беше обадил съвсем неочаквано миналата седмица, докато си подстригваше косата?

Тя набра бързо номера на Нейт и за нейно учудване, той го вдигна.

— Нейти? — Блеър промълви в телефона. — Чух всичко, което е станало. Как си? Добре ли си?

— Да, в интерес на истината, много съм добре — отговори Нейт и звучеше подозрително трезвен. — Наште са доста разстроени от станалото и не знам как може да повлияе на шансовете ми в „Браун“, но засега съм добре.

Блеър вдигна голите си крака във въздуха и се намръщи на розовия си лак, който сложи сама от чиста скука.

— Горкият — въздъхна съчувствено. — Рехабилитацията сигурно е ужасна.

— Ами всъщност — и знам, че това ще прозвучи странно — започвам да я харесвам — призна си Нейт. — Бих искал да не трябваше да става така, че да влизам там, но мястото наистина е готино, модерно и някак… не знам… отпускащо да правиш нещо, което няма нищо общо с училище.

— Наистина? — Блеър бухна възглавниците зад себе си и седна в леглото.

Рехабилитацията беше отпускаща? Може би точно от това имаше нужда — отдих от напрежението на ежедневното й съществуване. Можеше да се види увита в пухкава бяла хавлия, лицето й намазано със зелена глинена маска, краката и ръцете й набодени с акупунктурни игли, отпивайки пречистващ билков чай, докато си почива на кушетката, бъбрейки си с някой внимателен консултант с бяла ленена роба.

— Ако можеше да избереш какво животно да бъдеш, кое си избираш? — щеше да я попита консултантът. Нищо ексцентрично.

Рехабилитация. Защо не се беше сетила затова досега? Естествено, щеше да има и малко терапия, но тя не би имала проблеми да говори за себе си. И най-хубавото от всичко — Нейт ще бъде там — двамата сами отново, далеч от града и неговата лудница. Винаги беше мечтала да изкара уикенда с Нейт в някой романтичен хотел в Кейп или Хамптън. Рехабилитационната клиника в Гринич, Кънектикът, щеше да бъде почти толкова добра. Разбира се, искаше да заличи напълно от живота си арогантното, измамно присъствие на Нейт, но Нейт звучеше, сякаш иска да обърне нова страница, а тя се опитваше да направи точно това!

— Как стана всъщност, че отиде на рехабилитация? Може ли просто да се запишеш или трябва да те изпрати някой? — попита Блеър. Тя гледаше отражението си в огледалото на гардероба. С орязаната си коса и пребледняло лице, тя приличаше достатъчно на наркоманка, за да я приемат.

— Мисля, че можеш да се запишеш, но кой е луд да го направи? — попита Нейт.

Блеър се усмихна. Тя беше.

— Искаш ли да се видим утре вечер или някой друг път? — попита тя. — Знам, че понякога се държа като истинска кучка, Нейт, но накрая винаги ми липсваш.

— Съжалявам. Трябва да ходя на груповата терапия в „Брейкауей“ — отговори Нейт. Не беше виждал Джорджи от нощта със снежната буря и Джаки беше обещала утре да я пусне в групата. — Ходя с влака и се прибирам доста късно.