АЛМА БЕЛАСКО


Фантастичното наследство на Жак Дьовин помогна Алма Беласко да забележи Ирина и след като бурните одумки утихнаха, тя я извика. Посрещна я в спартанското си жилище, седнала величествено, с императорско достойнство в малко кресло с кайсиев цвят, и с Неко – любимата ѝ котка с тигрова окраска – в скута.

– Нужна ми е секретарка. Искам да работиш за мен – изстреля.

Не беше предложение, а заповед. Тъй като Алма почти не я поздравяваше, когато се разминаваха в коридора, Ирина силно се изненада. Освен това близо половината от обитателите в общността живееха скромно от пенсиите си, които понякога допълваха с помощи от близките си, и мнозина се ограничаваха стриктно в регламентираното обслужване, защото дори едно допълнително ястие беше способно да срине оскъдния им бюджет; никой не беше в състояние да си позволи лукса на лична секретарка. Призракът на бедността и този на самотата непрестанно витаеха около старците. Ирина ѝ обясни, че разполага с малко време, защото след работния ден в "Ларк Хаус" работи в едно кафене и освен това къпе кучета по домовете.

– Каква е тази работа с кучетата? – я попита Алма.

– Имам съдружник, на име Тим, мой съсед в Бъркли. Той има кола комби и в нея е инсталирал две вани и дълъг маркуч; отиваме в дома на кучето, искам да кажа в дома на собственика на кучето, скачваме маркуча и къпем клиента, така де, кучето, на двора или на улицата. Почистваме му също ушите и му режем ноктите.

– На кучето ли? – попита Алма, прикривайки усмивката си.

– Да.

– Колко изкарваш на час?

– Двайсет и пет долара на куче, но ги деля с Тим, така че ми се падат по дванайсет и петдесет.

– Ще те наема пробно за тринайсет долара на час. Ако съм доволна от работата ти, ще повиша на петнайсет. Ще работиш за мен вечер, когато свършиш в "Ларк Хаус", по два часа на ден като начало. Работното време може да е гъвкаво в зависимост от моите потребности и от твоите възможности. Разбрахме ли се?

– Бих могла да оставя кафенето, госпожо Беласко, но не мога да зарежа кучетата, те вече ме познават и обичат.

Постигнаха съгласие и така се роди едно съдружие, което не след дълго щеше да прерасне в приятелство.

През първите седмици на новата си работа Ирина стъпваше на пръсти и се чувстваше почти напълно изгубена, защото Алма Беласко се оказа властна с околните, взискателна дори за дребни подробности и неясна в указанията, но скоро девойката престана да се страхува и се превърна в жизненонеобходима за нея по същия начин, както за "Ларк Хаус". Ирина наблюдаваше Алма, запленена като зоолог пред безсмъртен саламандър. Тази жена не приличаше на никого от хората, които бе срещала, и със сигурност на нито един от старците от второ и трето ниво. Ревностно бранеше своята независимост, бе лишена от сантиментализъм и привързаност към всичко материално, изглеждаше, като че не я обвързва обич към никого, с изключение на внука ѝ Сет, и се чувстваше толкова уверена в себе си, че не търсеше опора в Бог, нито в захаросаното обожание на някои обитатели на "Ларк Хаус", които се самообявяваха за духовно извисени и прокламираха наляво и надясно методи за достигане на по-висши нива на съзнанието. Алма стъпваше здраво на земята. Ирина предположи, че високомерието ѝ служи за защита срещу чуждото любопитство, а простотата в облеклото е вид елегантност, на която малко жени биха могли да подражават, без да изглеждат размъкнати. Носеше бялата си остра коса подрязана на неравни кичури, които решеше с пръсти. Единствените ѝ отстъпления пред суетата бяха яркочервеното червило и мъжкият аромат на бергамот и портокал; когато се движеше, това свежо ухание приглушаваше смътния мирис на дезинфектант, старост и сегиз-тогиз на марихуана, който изпълваше "Ларк Хаус". Имаше добре изразен нос, горда уста, издължени кости и отрудени като на надничар ръце; очите ѝ бяха кафяви, с дебели тъмни вежди и лилави сенки под тях, които ѝ придаваха вид на страдаща от безсъние и не можеше да бъдат скрити от очилата с тъмни рамки. Тайнственото ѝ излъчване налагаше дистанцираност – нито един от служителите не се обръщаше към нея с бащинския тон, приложим към другите клиенти, и никой не можеше да се похвали, че я познава, дотогава, докато Ирина Базили не успя да проникне в личната ѝ крепост.

Алма живееше с котката си в апартамент с минимално количество мебели и лични вещи и се движеше с най-малката кола, предлагана на пазара, без никакво уважение към правилата за движение, които спазваше избирателно (едно от задълженията на Ирина бе да плаща глобите). Беше вежлива и с добри обноски по навик, но единствените хора в "Ларк Хаус", с които се бе сприятелила, бяха градинарят Виктор, с когото работеше дълги часове по засаждане на зеленчуци и плодове в приспособени за това дървени щайги, и доктор Катрин Хоуп, пред която просто не можа да устои. Беше наела ателие в една барака, преградена с дървени дъски, която делеше с други старци, отдадени на своя занаят. Рисуваше върху коприна така, както бе правила това в продължение на шейсет години, ала вече не с вдъхновението на артист, а за да не умре преждевременно от скука. Прекарваше по няколко часа седмично в ателието си заедно с Кирстен, асистентката ѝ, на която синдромът на Даун не пречеше да изпълнява задачите си. Кирстен познаваше съчетанията от цветове и инструментите, които Алма ползваше, подготвяше платовете, поддържаше реда в ателието и почистваше четките. Двете жени работеха в хармония, без необходимост от думи, отгатвайки намеренията си. Когато ръцете на Алма започнаха да треперят и изгубиха прецизността си, тя нае двама студенти, за да копират върху коприната рисунките, които тя правеше на хартия, а вярната ѝ асистентка ги надзираваше строго като тъмничар. Кирстен беше единственият човек, който си позволяваше да я прегръща за поздрав и да я прекъсва с целувки или близване по лицето в пристъп на нежност.

Без да си го поставя за цел, Алма се прочу със своите кимона, туники, кърпи за глава и шалове с оригинални рисунки и дръзки цветове. Самата тя не носеше своите продукти, обличаше се в широки панталони и ленени блузи в черно, бяло и сиво – бедняшки парцаляци според Лупита Фариас, която не подозираше цената на въпросните парцаляци. Изрисуваните от Алма платове се продаваха в художествени галерии на баснословни цени и тя насочваше приходите към Фондацията "Беласко". Колекциите ѝ черпеха вдъхновение от пътешествията ѝ по света – животни от Серенгети, отоманска керамика, етиопска писменост, инкайски йероглифи, гръцки барелефи – които обновяваше, щом конкурентите започнеха да ѝ подражават. Отказа да продаде марката си и да сътрудничи с модни дизайнери – всеки неин оригинал се възпроизвеждаше в ограничена бройка под строгия ѝ контрол и всеки екземпляр носеше нейния подпис. В апогея на кариерата си достигна персонал от петдесетина души и значително производство в обширно промишлено хале, разположено южно от улица "Маркет" в Сан Франциско. Никога не прибягна до реклама, защото не изпитваше необходимост да продава, за да се прехранва, ала името ѝ се превърна в гаранция за ексклузивност и съвършенство. Като навърши седемдесет години, тя реши да намали производството и това сериозно се отрази на Фондацията "Беласко", която разчиташе на нейните приходи.

Създадена през 1955 година от нейния свекър, митичния Исаак Беласко, фондацията се занимаваше е изграждането на зелени зони в конфликтни райони. Тази инициатива, чиято цел бе преди всичко естетическа, екологична и развлекателна, породи непредвидени обществени облаги. Там, където изникнеше градина, парк или площад, намаляваше престъпността, защото самите банди и наркомани, доскоро готови да се избият взаимно за доза хероин или за трийсет квадратни сантиметра територия, се обединяваха и пазеха това кътче от града, което им принадлежеше. В някои паркове се правеха стенописи, в други се издигаха скулптури и се изграждаха детски площадки, и навсякъде се събираха артисти и музиканти, които забавляваха публиката. При всяко поколение Фондация "Беласко" се управляваше от първородния наследник от мъжки пол в семейството и това негласно правило не се промени с еманципацията на жените, защото нито една от дъщерите не си направи труда да го оспори; един ден щеше да дойде редът на Сет, правнука на основателя. Той изобщо не желаеше тази чест, но това бе част от наследството.


Алма Беласко бе толкова свикнала да командва и да налага дистанция, а Ирина до такава степен беше привикнала да ѝ заповядват и да е дискретна, че никога не биха започнали взаимно да се уважават, ако не беше Сет Беласко, любимият внук на Алма, който реши да срине бариерата помежду им. Сет се запозна с Ирина Базили малко след като баба му се настани в "Ларк Хаус" и девойката моментално го очарова, без той да може да обясни защо. Въпреки името си, не приличаше на онези красавици от Източна Европа, които през последното десетилетие с щурм бяха завзели мъжките клубове и модните агенции – никакви кости като на жираф, никакви монголски скули и леност на одалиска – отдалече Ирина можеше да бъде сбъркана с развлечено хлапе. Беше толкова прозрачна и до такава степен се мъчеше да е невидима, че се изискваше голямо внимание, за да я забележи човек. Торбестите ѝ дрехи и вълнената шапка, смъкната до веждите, не ѝ помагаха да изпъква. Сет бе запленен от тайната на нейната интелигентност, от сърцевидното ѝ лице на малко духче с дълбока трапчинка на брадичката, от зеленикавите ѝ плахи очи, от тънката шия, която засилваше чувството, че е уязвима, и от искрящо бялата ѝ кожа, проблясваща в мрака. Дори детските ѝ ръце с изгризаното останаха заедно осем години. Беше се борил срещу тези чувства, разкъсван между поривите на сърцето и неумолимия глас на разума. В училище, когато още нямаше ясно съзнание какво чувства, другите деца интуитивно усещаха, че той е различен, и го наказваха с бой, подигравки и изолация. Тези години, преследван от побойници, бяха най-тежките в живота му. Когато завърши училище, разкъсвайки се между скрупулите и неконтролируемите страсти на младостта, той разбра, че не е изключение, както си бе въобразявал; навсякъде се сблъскваше с мъже, които го гледаха право в очите с покана или молба. Посвещението дойде от друг възпитаник на "Харвард". Тогава Натаниел откри, че хомосексуалността е паралелен свят, съществуващ съвместно с приетата действителност. Запозна се с хора от различни класи. В университета: преподаватели, интелектуалци, студенти, един равин и един футболист; на улицата: моряци, работници, чиновници, политици, търговци и престъпници. Това беше отворен, безразборен и все още потаен свят, защото срещаше категоричното осъждане от страна на обществото, морала и закона. Гейовете не се приемаха в хотели, клубове и църкви, не им се сервираше алкохол в баровете и можеше да бъдат гонени от обществени места с обвинението, справедливо или не, в разпуснатост; гей баровете и клубовете бяха в ръцете на мафията. При завръщането си в Сан Франциско, с дипломата за адвокат под мишница, Натаниел забеляза първите признаци на зараждаща се гей култура, която щеше да се прояви открито едва ни нокти предизвикваха вълнение у него. Изпитваше непознато желание да я закриля и отрупва с грижи – ново и смущаващо чувство за него. Ирина се навличаше с толкова много катове дрехи, че бе невъзможно да се съди за останалата част от тялото ѝ, но месеци по-късно, когато лятото я принуди да се освободи от пуловерите, които я скриваха, се оказа, че е с правилни пропорции и дори е привлекателна в рамките на присъщата ѝ развлеченост. Вълнената шапка бе заместена с цигански кърпи за глава, които не покриваха напълно косата ѝ и затова отделни къдрави и руси, граничещи с бяло кичури обрамчваха лицето ѝ.