Семейство Беласко с тревога следеше събитията в Европа, които ставаха все по-объркани и обезпокоителни. В окупираната от немците Варшава бяха струпани четиристотин хиляди евреи в едно гето на площ от три и половина квадратни километра. Знаеха това, защото Самуел Мендел им бе съобщил с телеграма от Лондон, че родителите на Алма са там. Парите на Мендел не помогнаха – още в началото на войната изгубиха състоянието си в Полша и достъпа до сметките си в Швейцария, трябваше да напуснат голямата семейна къща, която бе конфискувана и превърната в щаб на нацистите и техните сътрудници, и изпаднаха в същото нечовешки окаяно положение както и останалите обитатели на гетото. Тогава откриха, че нямат нито един приятел между своите. Това бе единствената информация, до която Исаак Беласко успя да се добере. Невъзможно бе да се свърже с тях и нито едно от действията му, насочени да ги спасят, не даде резултат. Исаак използва връзките си с влиятелни политици, включително е двама сенатори във Вашингтон и е военния министър, с когото бяха учили заедно в "Харвард", но всички му отговориха с неопределени обещания, които не изпълниха, защото имаха много по-спешни дела, отколкото да провеждат спасителни акции във варшавския ад. Американците наблюдаваха събитията в изчаквателна позиция и въпреки умелата пропаганда на Рузвелт, манипулираща обществеността срещу немците, все още смятаха, че тази война от другата страна на Атлантида не ги засяга. Зад високата стена около гетото във Варшава евреите оцеляваха в жесток глад и терор. Говореше се за масово депортиране, за мъже, жени и деца, наблъскани в товарни влакове, които изчезваха в нощта, за стремежа на нацистите да унищожат евреите и други нежелани индивиди, за газовите камери, крематориумите и още жестокости, трудно доказуеми и следователно трудни за вярване в очите на американците.

ИРИНА БАЗИЛИ


В един ден на 2013 година Ирина Базили се почерпи до преяждане със сметанов сладкиш и две чаши горещ шоколад в чест на третата годишнина от работата си при Алма Беласко. През това време бе опознала напълно господарката си, при все че имаше тайни в живота на тази жена, които нито тя, нито Сет успяваха да разбулят, донякъде, защото не се заемаха сериозно с това. В кашоните на Алма, които Ирина имаше за задача да подреди, постепенно се разкриваше семейство Беласко. Така Ирина се запозна с Исаак, със строг орлов нос и добродушни очи; с Лилиан – нисичка на ръст, с едър бюст и красиво лице; с дъщерите ѝ Сара и Марта – грозни, но винаги наконтени; с Натаниел като малко момче – слаб и безпомощен на вид, после малко по-голям, сетне строен и много красив младеж и накрая – окастрен като с длето от пораженията на болестта. Видя малката Алма, току-що пристигнала в Америка; после двайсет и една годишна в Бостън, като студентка по изкуствата, с черен каскет и детективски шлифер в онзи мъжки стил, който тя възприела, след като отхвърлила тоалетите, подготвени ѝ от Лилиан, защото не ѝ били по вкуса, и още по-късно като майка, седнала под перголата в градината в Сий Клиф с тримесечния си син Лари в скута и със съпруга си, застанал прав зад нея с ръка на рамото ѝ, позиращи като кралско семейство за снимка. Още от момиче у Алма се отгатваше жената, в която щеше да се превърне в бъдеще: със силно присъствие, с бял кичур, леко крива уста и дълбоки кръгове под очите. Според инструкциите на Алма, която невинаги помнеше къде и кога са били направени снимките, в албумите Ирина трябваше да ги подрежда хронологично. Освен снимката на Ичимей, в апартамента ѝ имаше само още една фотография в рамка – на нея се виждаше цялото семейство в салона на Сий Клиф в деня на петдесетгодишния юбилей на Алма. Мъжете бяха облечени в смокинги, а жените – в дълги рокли. Алма носеше рокля от черно кадифе и беше величествена като овдовяла императрица, а снаха ѝ Дорис – бледа и уморена, с рокля от сива коприна с драперия отпред, прикриваща втората ѝ бременност, очакваше дъщеря си Полин. Сет, на годинка и половина, стоеше прав, хванат с една ръка за роклята на баба си, а с другата – за ухото на един кокер шпаньол.

С времето, прекарано заедно, връзката между двете жени заприлича на връзка между леля и племенничка. Бяха нагодили навиците си така, че с часове можеха да споделят ограниченото пространство на апартамента, без да се погледнат, всяка от тях заета със заниманията си. Нуждаеха се една от друга. Ирина се чувстваше привилегирована заради доверието и подкрепата на Алма, а последната беше благодарна за верността на девойката. Ласкаеше я интересът на Ирина към нейното минало. Тя имаше нужда от момичето за всяко действие от практическо естество и за поддържането на независимостта си. Сет ѝ беше препоръчал, щом настъпи моментът, в който усети, че се нуждае някой да се грижи за нея, да се прибере в семейната къща в Сий Клиф или да наеме някого, който да е постоянно до нея – не ѝ липсваха пари за това. Алма беше на път да навърши осемдесет и две години и възнамеряваше да живее още едно десетилетие без подобен вид помощ и без някой друг да си присвоява правото да решава вместо нея.

– И аз изпитвах ужас да не загубя независимостта си, Алма, но осъзнах, че не е толкова страшно. Човек свиква и е благодарен за помощта. Не мога да се обличам и да се къпя сама, трудно ми е да си мия зъбите и да режа пилето в чинията си, но никога не съм била по-щастлива от сега – ѝ каза Катрин Хоуп, която бе спечелила приятелството ѝ.

– Защо, Кати? – попита Алма.

– Защото имам време в изобилие и за пръв път в живота ми никой нищо не очаква от мен. Няма нужда да доказвам каквото и да е, не бързам за никъде, всеки ден ми е подарен и го живея до дъно.

Катрин Хоуп пребиваваше още на този свят единствено благодарение на желязната си воля и на чудесата на хирургията; писано ѝ било да разбере какво значи да си инвалид и да живееш в непрестанна болка. При нея зависимостта от други хора не дошла постепенно, както е обичайно в естествения процес на остаряване, а за миг, след една стъпка накриво. Докато се изкачвала по някакъв планински склон, паднала и останала заклещена между две скали с потрошени крака и таз. Спасяването ѝ представлявало героичен подвиг, излъчен с подробности по телевизионните новини, защото го снимали от въздуха. Хеликоптерът хванал от разстояние драматичните сцени, но не могъл да се приближи до дълбоката цепнатина, където тя лежала, изпаднала в шок и със силен кръвоизлив. Двайсет и четири часа по-късно двама планинари успели да се спуснат благодарение на безразсъдна маневра, която едва не им струвала живота, и я вдигнали с ремъци. Откарали я в специализирана за лечение на травми от войната болница, където се заели с възстановяване на множеството счупени кости. Излязла от кома два месеца по-късно и първо попитала за дъщеря си, а после обявила, че се чувства щастлива, задето е жива. Същия ден Далай Лама ѝ изпратил от Индия една ката – бял шал, благословен лично от него. След четиринайсет драматични операции и няколко години възстановяване с големи усилия от нейна страна, Кати трябвало да се примири с факта, че няма да проходи отново. "Моят първи живот свърши, сега започвам втория. Понякога ще ме виждаш потисната, друг път гневна, но не ми обръщай внимание, защото няма да е задълго", казала на дъщеря си. Дзен будизмът и навикът да медитира, който поддържала през целия си съзнателен живот, изключително много ѝ помогнали при тези обстоятелства да понесе неподвижността, способна да подлуди всеки друг атлетичен и енергичен като нея човек, и да преживее сравнително спокойно загубата на дългогодишния си партньор, който не проявил толкова твърдост като нея в трагедията и я изоставил. Открила също, че може да практикува медицина като хирургичен консултант от студио с телевизионни камери, включени към операционната зала. Желаела обаче да работи с пациенти на живо, както винаги дотогава. Когато избрала да живее във второто ниво на "Ларк Хаус", обиколила и разговаряла с хората, които щели да оформят новото ѝ семейство, и осъзнала, че с тях ѝ се предоставят достатъчно възможности да упражнява занаята си. Една седмица след като постъпила в "Ларк Хаус", вече имала планове за създаване на безплатна клиника за болката, насочена към хора с хронични заболявания, и на консултационен център за по-леки болести. В "Ларк Хаус" идвали лекари отвън, но Катрин Хоуп успяла да ги убеди, че няма да им е конкуренция, а ще ги допълва. Ханс Войт ѝ отпуснал зала за клиниката и предложил на управителния съвет на "Ларк Хаус" да ѝ определят заплата, но тя предпочела, вместо да ѝ плащат, да не ѝ вземат месечна такса и така се споразумели изгодно и за двете страни. Много бързо Кати, както я наричали, се превърнала в майка, която посрещала новодошлите, в изповедник, в утешител на скърбящите, във водач за издъхващите и в дистрибутор на марихуана. Половината от пациентите разполагаха с рецепта за тревата, но Кати, която я раздаваше в клиниката си, беше великодушна и към онези, които нямаха рецепта, нито пари, за да си я купуват контрабанда. Пред вратата ѝ често можеше да се види опашка от клиенти, чакащи да получат тревата под различна форма, включително и във вид на апетитни бисквити и бонбони. Ханс Войт не се намесваше – защо да лишава хората си от безвредно облекчение? Изискваше единствено да не се пуши в коридорите и общите пространства, понеже след като тютюнопушенето бе забранено, не би било справедливо марихуаната да не е; но въпреки това струйки дим се извиваха над тръбите за отопление или над тези на климатиците и се случваше домашните любимци да плетат крака като пияни.

 В "Ларк Хаус" Ирина се чувстваше сигурна за пръв път от четиринайсет години насам. Откакто пристигна в Съединените щати, никога не се бе задържала толкова време на едно място – знаеше, че спокойствието няма да трае дълго, и затова се наслаждаваше на този безметежен отрязък в живота си. Не всичко бе идилично, но сравнени с проблемите ѝ в миналото, сегашните изглеждаха незначителни. Трябваше да отиде да ѝ извадят мъдреците, но осигуровката ѝ не покриваше зъболекарски услуги. Знаеше, че Сет Беласко е влюбен в нея и че ще е все по-трудно да го държи на разстояние, без да изгуби ценното му приятелство. Ханс Войт, който винаги се бе държал приятелски и сърдечно, през последните месеци беше станал толкова сприхав, че някои от обитателите на дома започнаха тайно да се събират и да замислят начини да го махнат, без да го наскърбят. Катрин Хоуп смяташе, че трябва да му дадат време, и нейното мнение все още надделяваше. Директорът на два пъти бе опериран от хемороиди с неубедителен резултат и това бе вкиселило характера му. Друга непосредствена грижа на Ирина бе нашествието от плъхове в старата къща в Бъркли, където живееше. Чуваше ги да дращят между пропуканите стени и паркета. Другите наематели, подтиквани от съдружника ѝ Тим, решиха да поставят капани, защото да ги отровят им се стори безчовечно. Ирина възрази, че капаните са еднакво жестоки, а освен това е необходимо да се събират труповете, но никой не ѝ обърна внимание. Един малък гризач оцеля жив в един от капаните и бе спасен от Тим, който се смили над него и го даде на Ирина. Тя беше от онези хора, които се хранят със зеленчуци и ядки, защото не искат да причиняват страдание на животните, а още по-малко безсърдечно да ги готвят. Ирина превърза лапичката на мишлето, настани го в кутия с памук и се грижи за него, докато премина уплахата му и то отново проходи и се върна при своите.