Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Това главният вход ли е?

Тя се поколеба пред малката врата, поставена в стената без никакви знаци.

Мъжът се поклони:

— Да, ваше височество, това е.

Изабела не каза нищо, но Каталина я видя да повдига вежди, сякаш нямаше особено добро мнение за мястото, а после всички влязоха вътре.

Но малкият вход е като ключалка към сандък за скъпоценности, пълен с малки кутии, всяка се отваря и води към друга. Мъжът ни води през тях като роб, който отваря врати към съкровищница. Дори самите им имена са истинска поема: Златната стая, Дворът на миртите, Залата на посланиците, Дворът на лъвовете, или Залата на двете сестри. Ще ни трябват седмици, за да се научим да се ориентираме от една настлана с изящна мозайка стая до друга. Ще са ни нужни месеци, за да спрем да се дивим на удоволствието от звука на водата, която минава по мраморните канали в стаите, течаща към бял мраморен водоскок, винаги преливащ от най-чистата, най-прясна планинска вода. И никога няма да се уморя да гледам през бялата ажурна украса на прозорците към разкриващата се гледка на равнината отвъд, планините, синьото небе и златистите хълмове. Рамката на всеки прозорец е като бродерия с бяла нишка върху бял плат — гипсовите форми са толкова фини, толкова изящни, че приличат на глазура, направена от сладкар, а не на нещо солидно.

Преместваме се в харема като най-подходящото и удобно място за трите ми сестри и мен. Слугите в харема палят мангалите в хладните вечери и разпръскват благоуханни билки, сякаш ние сме жените от харема на султана, които са живели в уединение зад параваните толкова дълго. Винаги носим мавърски дрехи у дома, а понякога и на важни държавни церемонии, затова все още се чува тихото шумолене на копринени платове и шляпането на пантофи по мраморните подове, сякаш нищо не се е променило. Сега учим там, където младите робини са четели, разхождаме се в градините, посадени да радват фаворитките на султана. Ядем техните плодове, обожаваме вкуса на техните шербети, увиваме техните цветя във венци за собствените си глави, и тичаме по техните алеи, където тежкото ухание на рози и орлови нокти се стели сладко в прохладата на утринта.

Къпем се в хамама, застанали напълно неподвижни, докато слугите натриват целите ни тела със скъп сапун, който ухае на цветя. После изливат върху нас една след друга златни кани с гореща вода, която ни оплисква от главата до пръстите на краката, за да ни изкъпят. Намазват ни с розово масло, за да успокоят кожата ни, увиват ни във фини платна, и ние лежим, полупияни от чувствена наслада, върху топлата мраморна маса, която изпълва с внушителното си присъствие цялата стая, под златния таван, където звездовидните отвори пропускат ослепителни лъчи слънчева светлина в сенчестия покой на това място. Една девойка оформя ноктите на краката ни, докато друга се е заела с ръцете ни, като оформя ноктите и рисува фини шарки от къна. Оставяме старата жена да оскубе веждите ни и да боядиса миглите ни. Грижат се за нас, сякаш сме жени от султански харем, с всички богатства на Испания и целия разкош и наслада на Изтока, и ние се отдаваме напълно на насладите в този дворец. Той ни пленява, унасяме се и се предаваме; ние, така наречените победители.

Дори Исабел, скърбяща за загубата на съпруга си, започва да се усмихва отново. Дори Хуана, която обикновено е толкова мрачна и навъсена, сега е спокойна. А аз се превръщам в галеницата на двора, любимката на градинарите, които ми позволяват да си бера сама праскови от дърветата, най-обичаното същество в харема, където ме учат да свиря, да танцувам и да пея, и любимка на слугите в кухнята, където ми позволяват да ги гледам как приготвят сладкишите и арабските лакомства с мед и бадеми.

Баща ми се среща с чуждестранни посланици в Залата на посланиците, води ги на разговори в банята, като някой ленив султан. Майка ми седи с кръстосани крака на трона на Насридите, които са владели тази страна в продължение на много поколения; с боси крака, напъхани в меки кожени пантофи, и падащи около тялото ѝ дипли на туниката-камиз. Изслушва пратениците на самия папа в зала, чиито стени са покрити с цветни плочки, а по тях танцува езическа светлина. Тук тя се чувства като у дома: отгледана е в Алкасар в Севиля — друг мавърски дворец. Разхождаме се в техните градини, къпем се в техния хамам, обуваме ухаещите им кожени пантофи и водим такъв изтънчен и разкошен живот, за какъвто в Париж, Лондон, или Рим не биха могли дори да мечтаят. Живеем елегантно. Живеем така, както сме искали да живеем винаги — като маври. Нашите събратя-християни пасат кози в планините, молят се на Мадоната в крайпътни каменни светилища, поддават се на ужаса, който им вдъхват суеверията, нападани са от болести, живеят сред мръсотия и умират млади. Ние черпим познания от мюсюлманските учени, за нас се грижат техните лекари, изучаваме звездите в небето, на които те са дали имена, броим с техните числа, които започват с магическата нула, ядем от техните най-сладки плодове и се наслаждаваме на водите, които текат по техните акведукти. Тяхната архитектура ни доставя удоволствие, на всеки завой и при всеки ъгъл съзнаваме, че живеем сред красота. Сега тяхната мощ ни пази; Алкасар всъщност отново е неуязвим за атака. Ние учим тяхната поезия, забавляваме се с техните игри, наслаждаваме се на градините им, на плодовете им, къпем се във водите, които те са накарали да текат. Ние сме победителите, но те ни научиха как да управляваме. Понякога си мисля, че ние сме варварите, като онези, дошли след римляните или гърците, които могат да нахлуват в дворците и да завземат акведуктите, а после да седят като маймуни на трона, като си играят с красотата, но не я разбират.

Поне не променяме вярата си. Всеки слуга в двореца трябва да служи поне на думи на вярванията в Единствената Истинска Църква. Викалата на джамиите са принудени да замлъкнат, призивите за молитва не бива да се чуват в близост до майка ми. А всеки, който не е съгласен, може или да замине незабавно за Африка, или да се покръсти веднага, или да се изправи пред кладите на Инквизицията. Не се размекваме от насладата на военната плячка, никога не забравяме, че сме победители и че сме спечелили победата си със силата на оръжията и по Божия воля. Тържествено обещахме на клетия крал Боабдил, че неговите хора, мюсюлманите, ще бъдат в такава безопасност под нашето управление, в каквато бяха християните под неговото. Обещаваме convivencia — съвместно съжителство — и те вярват, че ще създадем една Испания, в която всеки, мавър, християнин или евреин, може да живее спокойно и със самоуважение, тъй като всички ние сме „Хора на Книгата“3. Тяхната грешка е, че наистина искаха това примирие, и имаха доверие в него, а ние — както се оказва — не.

Ние изменяме на думата си след три месеца, като прогонваме евреите и заплашваме мюсюлманите. Всички трябва да се покръстят в Истинската Вяра, а после, ако се появи някаква сянка на съмнение, или някакво подозрение срещу тях, тяхната вяра ще бъде подложена на проверка от Светата Инквизиция. Това е единственият начин да създадем една нация: чрез единна вяра. Това е единственият начин да създадем един народ от огромното пъстро разнообразие от нации, което съществуваше в Ал Андалус. Майка ми построява параклис в Залата на съвета и там, където някога пишеше: „Влез и помоли. Не се страхувай да потърсиш справедливост, защото тук ще я намериш“, с красивите форми на арабската азбука, тя се моли на един Бог, по-суров, по-нетолерантен от Аллах; и никой вече не идва да търси справедливост.

Но нищо не може да промени природата на този дворец. Дори тропотът от краката на нашите войници по мраморните подове не може да отърси вековното усещане за покой. Карам Мадила да ме научи на значенията на изписаните с вълнисти йероглифи надписи във всички стаи, и любимите ми не са обещанията за справедливост, а надписът в Двора на двете сестри, който гласи: „Виждали ли сте някога такава прекрасна градина?“, а после и отговорът: „Никога не сме виждали градина, в която плодовете да са така изобилни или толкова сладки, или толкова ароматни“.

Това всъщност не е точно дворец, не прилича дори на онези, които сме виждали в Кордова или Толедо. Не е замък, не е крепост. Построен е първо и преди всичко като градина със стаи, изпълнени с изискан разкош, за да може човек да живее на открито. Той е поредица от вътрешни дворове, предназначени колкото за цветята, толкова и за хората. Това е красив блян: стени, плочки, колони, разтапящи се в цветя, пълзящи растения, плодове и билки. Маврите вярват, че една градина е рай на земята, и през вековете са похарчили цели състояния, за да създадат тази „Ал Яна“: думата, която означава градина, тайно място и рай.

Зная, че го обичам. Дори като малко дете знам, че това е изключително място, че никога няма да намеря по-прекрасно място. И дори като дете съзнавам, че не мога да остана тук. По Божията и майчината си воля трябва да напусна Ал Яна, моето тайно кътче, моята градина, моя рай. Съдбата ми ще бъде да открия най-прекрасното място на света, когато съм едва на шест години, а после да го напусна, когато съм на петнайсет; толкова изпълнена с мъка по дома си, колкото Боабдил, сякаш ми е отредено щастието и покоя, които срещам, винаги да бъдат краткотрайни.

— Заявявам, че не можете да влезете! Дори да бяхте самият крал на Англия — не може да влезете.

— Аз съм кралят на Англия — каза Хенри Тюдор, без следа от веселие в гласа. — А тя може или да излезе веднага, или аз самият ще вляза, по дяволите, а синът ми ще ме последва.

— Инфантата вече съобщи на краля, че не може да го приеме — каза дуенята със смразяващ тон. — Благородниците от нейния двор потеглиха да му обяснят, че тя е в уединение, както е прието за една испанска дама. Смятате ли, че кралят на Англия ще пристигне тук, след като инфантата е отказала да го приеме? Що за човек смятате, че е той?