Беше великолепно да изиграят такава шега на маврите, беше най-забавното нещо на света да оставят християнска молитва в самото сърце на тяхното светилище. Беше върховен жест на оскърбление към тях. Кралицата бе възхитена, кралят — също, принцесата и сестрите ѝ гледаха своя защитник, Хернандо Перес дел Пулгар, сякаш той беше герой от романсите, рицар от времето на Артур в Камелот. Каталина пляскаше възторжено с ръце, докато слушаше историята, и му нареждаше да я разказва и преразказва, отново и отново. Но в дъното на ума си, изтласкан далече от мислите ѝ, тя пазеше спомена за мразовитата тръпка, която беше почувствала, когато бе помислила, че той няма да се върне.

След това зачакаха отговора на маврите. Със сигурност нещо щеше да се случи. Знаеха, че техният враг ще види в тази дръзка постъпка предизвикателството, каквото тя беше в действителност и непременно щеше да има отговор. Той не се забави.

Кралицата и децата ѝ бяха отишли да посетят Зубия, едно село недалече от Гранада, за да може нейно величество лично да види непревземаемите стени на крепостта. Бяха потеглили с малка стража и командирът беше пребледнял от ужас, когато се втурна към тях на малкия селски площад и извика, че портите на червената крепост са се отворили и маврите се изсипват с грохот навън, цялата армия в пълен състав, въоръжени за атака. Нямаше време да се връщат в лагера, кралицата и трите принцеси никога не биха могли да изпреварят мавърските конници, които яздеха арабски жребци, нямаше къде да се скрият, нямаше дори откъде да дадат отпор на нападателите.

С отчаяна бързина кралица Изабела се изкатери до плоския покрив на най-близката къща, като дърпаше малката принцеса за ръка нагоре по ронещите се стълби, а сестрите ѝ тичаха отзад.

— Трябва да видя! Трябва да видя! — възкликна тя.

— Майко! Причиняваш ми болка!

— Тихо, дете. Трябва да видим какво смятат да правят.

— За нас ли идват? — изхленчи малката; гласчето ѝ бе заглушено от собствената ѝ пълничка ръка.

— Възможно е. Трябва да видя.

Беше отряд грабители, не цялата войска. Водеше ги главатарят им, огромен мъж, тъмен като махагон, с проблясваща под шлема му усмивка, яхнал едър черен кон, сякаш самата Нощ се бе отправила да ги завладее. Конят му изръмжа на пазача като куче, с оголени зъби.

— Madre, кой е този човек? — прошепна принцесата на Уелс на майка си, взираща се от наблюдателницата върху плоския покрив на къщата.

— Това е мавърът на име Ярфе, и се боя, че е дошъл за твоя приятел, Хернандо.

— Конят му изглежда толкова страховит, сякаш иска да ни ухапе.

— Отрязал е бърните му, за да го кара да ни се зъби. Но такива неща не пораждат страх у нас. Ние не сме уплашени деца.

— Не трябва ли да избягаме? — попита изплашеното дете.

Майка ѝ, която наблюдаваше задаващите се маври, дори не чу шепота на дъщеря си.

— Няма да му позволите да стори зло на Хернандо, нали, Madre?

— Хернандо отправи предизвикателството. Ярфе отговаря на него. Ще трябва да се бием — каза кралицата с равен тон. — Ярфе е рицар, мъж на честта. Не може да пренебрегне предизвикателството.

— Как може да бъде мъж на честта, щом е еретик? Мавър?

— Те са изключително доблестни мъже, Каталина, макар да са неверници. А този Ярфе е герой за тях.

— Какво ще правите? Как ще се спасим? Този човек е едър като великан.

— Ще се моля — каза Изабела. — А моят рицар-защитник Гаралоско де ла Вега ще отговори на Ярфе от името на Хернандо.

Толкова спокойно, сякаш се намираше в собствения си параклис в Кордова, Изабела коленичи на покрива на малката къща и направи знак на дъщерите си да сторят същото. Нацупена, по-голямата сестра на Каталина, Хуана, падна на колене; другите ѝ две по-големи сестри, принцесите Исабел и Мария, последваха примера ѝ. Надзъртайки през сключените си ръце, докато коленичеше за молитва, Каталина видя, че Мария се тресеше от страх и че Исабел, във вдовишката си дреха, бе побеляла от ужас.

— Небесни Отче, молим се за собствената си безопасност, за тази на нашата кауза, и на нашата армия. — Кралица Изабела вдигна очи към блестящо синьото небе. — Молим се за победата на Твоя защитник, Гаралоско де ла Вега, в този миг на неговото изпитание.

— Амин — изрекоха момичетата бързо, а после проследиха майчиния си поглед, насочен към мястото, където бяха строени редиците на испанската гвардия, бдителни и безмълвни.

— Ако Бог го закриля… — поде Каталина.

— Мълчи — каза майка ѝ тихо. — Остави го да извърши делото си, остави Бог да извърши Своето, и остави мен да извърша моето.

Тя затвори очи за молитва.

Каталина се обърна към най-голямата си сестра и я дръпна за ръкава.

— Исабел, ако Бог го закриля, тогава как може той да бъде в опасност?

Исабел сведе поглед към малката си сестра.

— Бог не прави пътя гладък и равен за онези, които обича — изрече тя с дрезгав шепот. — Изпраща им трудности, за да ги изпита. Онези, които Бог обича най-много, са онези, които страдат най-тежко. Зная това — аз, която загубих единствения мъж, когото някога ще обичам. Ти знаеш това. Помисли си за библейския пророк Йов, Каталина.

— Тогава как ще победим? — настоя малкото момиче. — След като Бог обича майка ни, няма ли Той да ѝ прати най-ужасните трудности? И в такъв случай как изобщо ще победим?

— Тихо — каза майка им. — Гледайте. Гледайте и се молете с вяра.

Малката им стража и грабителският отряд от маври бяха строени едни срещу други, готови за битка. После Ярфе се отправи напред, възседнал едрия си черен кон. Нещо бяло се полюшваше към земята, вързано за лъскавата черна опашка на коня. Разнесе се ахване, когато войниците в предната редица разпознаха предмета. Беше молитвата „Аве Мария“, която Хернандо беше оставил забодена на пода на джамията. Мавърът я беше завързал за опашката на коня си в добре пресметнат жест на оскърбление, сега яздеше едрото животно напред-назад пред редиците на християните и се усмихна, когато чу яростния им рев.

— Неверник — прошепна кралица Изабела. — Човек, прокълнат да отиде в ада. Дано Бог го порази и накаже душата му.

Защитникът на кралицата, Де ла Вега, обърна коня си и се отправи към малката къща, където кралските стражи бяха обградили в кръг вътрешния двор, малкото маслиново дръвче, входа. Той спря коня си до маслиновото дърво и докосна почтително шлема си, вдигайки поглед към своята кралица и принцесите на покрива. По тъмната му къдрава коса блещукаха капчици пот от горещината, тъмните му очи искряха от гняв.

— Ваша светлост, имам ли вашето позволение да отговоря на неговото предизвикателство?

— Да — каза кралицата, без да трепне дори за миг. — Върви с Бога, Гаралоско де ла Вега!

— Този едър мъж ще го убие — каза Каталина, като дърпаше дългия ръкав на майка си. — Кажи му, че не трябва да отива. Ярфе е толкова по-едър. Той ще убие Де ла Вега!

— Ще стане, каквото е рекъл Господ — заяви Изабела, затваряйки очи в молитва.

— Майко! Ваше величество! Той е великан. Ще убие нашия защитник.

Майка ѝ отвори сините си очи, сведе поглед към дъщеря си и видя, че личицето ѝ бе поруменяло от тревога, а очите ѝ се пълнеха със сълзи.

— Ще стане, каквото е рекъл Господ — повтори тя твърдо. — Трябва да вярваш, че се подчиняваш на Божията воля. Понякога няма да разбираш, понякога ще се съмняваш, но ако изпълняваш Божията воля, не можеш да сгрешиш, ние не можем да сгрешим. Помни това, Каталина. Няма значение дали ще спечелим тази схватка, или ще изгубим. Ние сме воини на Христа. Ти си воин на Христа. Няма значение дали ще живеем, или ще умрем. Ще загинем, придържайки се към вярата си: това е всичко, което има значение. Тази битка е Божия битка. Той ще ни изпрати победа, ако не днес, то утре. И който и да спечели днес, не се съмняваме, че Божията воля ще победи, а накрая и ние ще победим.

— Но Де ла Вега… — възрази Каталина: пълничката ѝ долна устна потрепери.

— Може би Бог ще го прибере при Себе Си този следобед — каза с овладян глас майка ѝ. — Трябва да се молим за него.

Хуана направи гримаса на малката си сестра, но когато майка им коленичи отново, двете момичета се хванаха за ръце, за да се утешават. Исабел коленичи до тях, Мария — до нея. Всички се взираха примижали към равнината, където дорестият кон на Де ла Вега излезе от строя на испанците, а черният кон на мавъра гордо се носеше в тръс пред сарацините.

Кралицата остана със затворени очи, докато завърши молитвата си; дори не чу надигналия се рев, когато двамата мъже заеха местата си, смъкнаха наличниците на шлемовете си и стиснаха пиките си.

Каталина скочи на крака, надвесвайки се над ниския парапет, така че да може да вижда испанския рицар-застъпник. Конят му препусна с тътен към другия; краката му се движеха толкова бързо, че се виждаха като размазано петно; черният кон се зададе също толкова бързо от противоположната посока. Трясъкът, когато двете копия се удариха в твърда броня, можеше да се чуе на покрива на малката къща, когато силата на сблъсъка отхвърли и двамата мъже от седлата, с разбити копия и огънати нагръдници. Това изобщо не приличаше на превърнатите в ритуал дворцови турнири. Беше жесток сблъсък, предназначен да счупи нечий врат или да спре биенето на нечие сърце.

— Той е повален! Мъртъв е! — изплака Каталина.

— Зашеметен е — поправи я майка ѝ. — Виж, изправя се.

Испанският рицар се изправи на крака, залитайки, нестабилен като пияница от силния удар в гърдите. По-едрият мъж вече се беше изправил, захвърлил настрани шлема си, връхлитайки към него с вдигнат ятаган; светлината проблясваше, отразена от наточеното като бръснач острие. Де ла Вега извади собствения си голям меч. Разнесе се мощен трясък, когато двете оръжия се сблъскаха, а после двамата мъже преплетоха остриета и започнаха да се борят, като всеки се опитваше да повали със сила другия. Те обикаляха тромаво в кръг, залитайки под тежестта на доспехите си и замайването от сблъсъка; но не можеше да съществува съмнение, че мавърът беше по-силният. Наблюдаващите можеха да видят, че Де ла Вега отстъпваше под натиска. Опита се да отскочи назад и да се освободи, но тежестта на мавъра го притискаше надолу, и той се спъна и падна. В миг черният рицар се хвърли върху него, притискайки го със сила надолу. Ръката на Де ла Вега се сключи безсмислено върху дългата му сабя — не можеше да я вдигне. Мавърът насочи ятагана си към гърлото на своята жертва, готов да нанесе смъртоносния удар, с лице, наподобяващо черна съсредоточена маска, и със стиснати зъби. Внезапно той нададе силен вик и падна назад. Де ла Вега се претърколи, и тромаво се изправи на крака, пълзейки на длани и колене като изправящо се куче.