Филипа Грегъри - Вярната принцеса

книга четвърта от поредицата "Тюдорите"

Отекна писък, а после се разнесе силният рев на огъня, който обгръщаше копринените завеси, после — усилващо се кресчендо на изпълнени с паника викове, които се мятаха безспирно от една палатка към друга, докато пламъците също се разрастваха, прескачаха от едно копринено знаме на друго, издигаха се бързо по обтягащите въжета и нахлуваха през обвитите с тънки платна входове. После конете зацвилиха ужасено, а мъжете започнаха да викат, за да ги успокоят, но ужасът в собствените им гласове влошаваше нещата, докато цялата равнина засия, осветена от хиляди бушуващи пламъци, а нощта се изпълни с виещи се спирали от дим и отекващи викове и писъци.

Стреснато, малкото момиче се измъкна уплашено от леглото и закрещя на испански, викайки майка си, после изпищя:

— Маврите? Маврите ли ни нападат?

— Мили Боже, спаси ни, подпалили са лагера! — промълви бавачката ѝ. — Майко Божия, те ще ме изнасилят, а теб ще нанижат на ятаганите си.

— Майко! — изплака детето, като се мъчеше да се измъкне от леглото си. — Къде е майка ми?

То се втурна навън с развята около краката му нощница; сега платнищата на палатката светеха и пламтяха зад нея в истински ад от паника. Хилядите палатки в лагера до една горяха, искрите се изсипваха в тъмното нощно небе като огнени фонтани, летящи като рояк светулки, за да разнесат опустошението нататък.

— Майко! — детето пищеше за помощ.

От пламъците се появиха два огромни, тъмни коня, подобни на големи, митични зверове, движещи се като един, смолисточерни на фона на яркия огън. Високо отгоре, по-високо, отколкото някой можеше да си представи, майката на детето се наведе да заговори на дъщеря си, която трепереше; главата ѝ стигаше само до рамото на коня:

— Остани с бавачката си и бъди добро момиче — нареди жената, без следа от страх в гласа. — Баща ти и аз трябва да излезем и да се покажем пред хората.

— Нека дойда с вас! Майко! Ще изгоря. Нека да дойда! Маврите ще ме вземат! — Момиченцето протегна ръце нагоре към майка си.

Светлината на огъня хвърляше странни отблясъци отпред върху бронята на майката, върху гравираните ѝ наколенници, сякаш тя беше жена от метал, жена от сребро и позлата, когато отново се надвеси напред да даде нареждане.

— Ако войниците не ме видят, ще дезертират — каза тя строго. — Не искаш това.

— Не ме е грижа! — проплака детето, обзето от паника. — Не ме интересува нищо освен теб! Вдигни ме!

— Армията е на първо място — заяви жената, покачена високо на черния си кон. — Трябва да изляза напред.

Тя извърна коня си от обзетата си от паника дъщеря.

— Ще се върна за теб — каза през рамо. — Чакай там. Трябва да направя това сега.

Безпомощно, момиченцето гледаше как майка му и баща му се отдалечават.

— Madre!1 — изхленчи то. — Madre! Моля те! — но жената не се обърна.

— Ще изгорим живи! — изпищя прислужницата ѝ Мадила зад гърба ѝ. — Бягай! Бягай да се скриеш!

— Ти трябва да мълчиш. — Детето се нахвърли върху нея с внезапна гневна злост. — Щом аз, принцесата на Уелс, мога да бъда оставена в един горящ лагер, то тогава ти, която и без друго не си нищо повече от покръстена потомка на маврите, със сигурност можеш да го понесеш.

Тя загледа как двата коня обикаляха насам-натам сред горящите палатки. Навсякъде, където минеха, писъците утихваха и в обзетия от ужас лагер отново се възцари известна дисциплина. Мъжете се строиха в редици, като подаваха кофи чак до напоителния канал; отърсваха се от ужаса и отново се подреждаха. Техният военачалник отчаяно тичаше сред войниците, удряйки ги с тъпата страна на сабята си, за да събере някакво подобие на войска от онези, които бягаха само миг преди това, и да ги подреди в отбранителен строй в равнината, в случай, че маврите бяха видели огнения стълб от тъмните си бойници и се втурнеха в атака, заварвайки лагера в безпорядък. Но никакви маври не нахълтаха тази нощ: те останаха зад високите стени на крепостта си и се питаха какъв ли нов безумен план кроят лудите християни в тъмнината, твърде изплашени, за да излязат навън в ада, който християните бяха създали, обзети от подозрения, че това може да е някакъв сътворен от неверниците капан.

Петгодишното дете гледаше как майчината му решителност покорява самия огън, как присъщата ѝ за една кралица увереност потушава паниката, как вярата ѝ в успеха превъзмогва реалността на катастрофата и поражението. Малкото момиче се покачи върху един от сандъците за скъпоценности, подпъхна нощницата около пръстите на босите си крака, и зачака лагерът да се успокои.

Когато майката се върна при дъщеря си, я намери съвсем овладяна и със сухи очи.

— Каталина, добре ли си? — Изабела Испанска слезе от коня и се обърна към най-малката си, най-скъпоценна дъщеря, като едва се сдържаше да не коленичи и да прегърне момиченцето. Нежността нямаше да възпита това дете като воин на Христа, слабостта не биваше да се насърчава у една принцеса.

Малката беше също толкова жилава и храбра като майка си.

— Вече съм добре — каза тя.

— Не се ли страхуваше?

— Ни най-малко.

Жената кимна одобрително.

— Това е хубаво — каза тя. — Именно това очаквам от една принцеса на Испания.

— И принцеса на Уелс — добави дъщеря ѝ.

* * *

Това съм аз, това петгодишно момиченце, кацнало на сандъка за скъпоценности, с бяло като мрамор лице и разширени от страх сини очи, отказващо да трепери, хапещо устни, за да не извика отново. Това съм аз, зачената във военен лагер от родители, които са както влюбени, така и съперници, родена в момент, откраднат между битките през една зима на предизвикани от поройните дъждове наводнения, отгледана от една силна жена в доспехи, прекарала цялото си детство във военни кампании, обречена да се боря за мястото си в света, да се бия за своята вяра срещу друга, да се бия за своята дума срещу тази на друг; родена да се боря за името си, за вярата си и за трона си. Аз съм Каталина, принцеса на Испания, дъщеря на двамата най-велики монарси, които светът е познавал: Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски. Техните имена всяват страх у всички многобройни мавърски народи: у турци, индийци, китайци; от Кайро до Багдад, от Константинопол до Индия и отвъд; у нашите съперници, подражатели и врагове до смърт. Папата благослови имената на моите родители, обявявайки ги за владетелите, които могат най-добре да бранят вярата от могъществото на исляма, те са най-големите кръстоносци на християнския свят, както и първите владетели на обединена Испания, а аз съм тяхната най-млада дъщеря, Каталина, принцеса на Уелс, и ще бъда кралица на Англия.

От тригодишна съм сгодена за принц Артур, син на крал Хенри Английски, и когато стана на петнайсет години, ще отплавам към неговата страна с красив кораб, на чиято мачта ще се вее моето знаме, и ще стана негова съпруга, а след това — негова кралица. Неговата страна е богата и плодородна — пълна с извори и със звука на течаща вода, пълна с топли зрели плодове и ухаеща на цветя; и тя ще бъде моята страна, аз ще се грижа за нея. Всичко това е уговорено почти още от раждането ми, винаги съм знаела, че то ще стане, и макар че ще ми бъде мъчно да оставя майка си и дома си, в крайна сметка, аз съм родена принцеса, съдбата ми е предопределила да бъда кралица, и аз зная дълга си.

Аз съм дете, изпълнено с непоколебими убеждения. Зная, че ще бъда кралица на Англия, защото такава е Божията воля, и майчината ми заповед. И вярвам, както всички в моя свят, че обикновено Бог и майка ми са на едно и също мнение, и тяхната воля винаги се изпълнява.

* * *

На сутринта лагерът пред стените на Гранада представляваше влажна бъркотия от тлеещи драперии, унищожени палатки, купчини фураж, от които се вдигаше дим, всичко това унищожено от една небрежно поставена свещ. Не можеше да се мисли за друго освен за отстъпление. Испанската армия се беше отправила гордо да обсади последното голямо владение на маврите в Испания, а бе опожарена и унищожена. Щяха да бъдат принудени да се върнат, да се прегрупират.

— Не, няма да отстъпваме — заяви Изабела Испанска.

Пълководците, свикани на импровизиран съвет под опърлен навес, махаха с ръце, за да гонят мухите, които летяха на рояци из лагера, угощавайки се с останките от опустошението.

— Ваше величество, изгубихме битката за този сезон — каза ѝ внимателно един от военачалниците. — Не е въпрос на гордост или на желание. Нямаме палатки, нямаме подслон, лошият късмет ни унищожи. Ще трябва да се върнем и да се запасим отново с провизии, да подновим обсадата. Вашият съпруг — той кимна към смуглия, красив мъж, който стоеше леко встрани от групата, слушайки — знае това. Всички знаем това. Ще подновим обсадата, те няма да ни победят. Но един добър пълководец знае кога трябва да отстъпи.

Всички кимнаха. Здравият разум диктуваше, че не може да се направи нищо, освен да освободят маврите на Гранада от обсадата за този сезон. Битката можеше да почака. Войната продължаваше от няколко столетия. Всяка година поколения християнски крале бяха разширявали земите си за сметка на маврите. Всяка битка бе изтласквала границите на вековната власт на маврите над Ал Андалус малко по̀ на юг. Една година повече или по-малко нямаше да има значение. Малкото момиче, облегнало гръб на влажния прът на една палатка, който миришеше на мокри въглени, наблюдаваше спокойното и ведро изражение на майка си. То никога не се променяше.