— Да, същата — кимвам.

— Ааа — свежда глава той. — Колко невероятно! Днес е трудно да се повярва! Толкова възрастна дама! Доколкото знам, на сто и пет, нали? Преклонна възраст, наистина!

И макар да знам, че той просто се опитва да бъде любезен, думите му докосват директно оголената ми рана.

— Аз не мисля за нея по този начин! — отсичам рязко. — Не мисля за нея като за старица!

— Ааа — кимва той. — Наистина.

— Както и да е. Искам да сложа нещо в… ковчега. Има ли някакъв проблем? И мога ли да бъда сигурна, че няма да изчезне оттам?

— Ааа. Разбира се, госпожице! Оттук никога нищо не е изчезвало!

— И още едно нещо — допълвам решително. — Не искам никой да влиза тук след мен! Ако някой толкова държи да го направи, първо ще се свържете с мен! Докато не ви дам разрешение, няма да пускате никого другиго тук, разбрахме ли се?

— Ааа — оглежда почтително обувките си възрастният човек. — Разбира се.

— Е, предварително благодаря! А сега… ще вляза.

Влизам, затварям вратата след себе си и се заковавам на място. Оглеждам обстановката. Сега, когато накрая съм тук, сега, когато най-сетне го правя, краката ми като че ли отказват да ме слушат. Преглъщам тежко няколко пъти, опитвайки се да се овладея. Казвам си, че не трябва да се паникьосвам. Минава цяла минута, докато накарам краката си да направят няколкото стъпки, отделящи ме от големия дървен ковчег.

Това е Сейди. Истинската Сейди. Моята сто и пет годишна пралеля. Която живя и умря, без да я познавам. Пристъпвам по-близо, задържайки дъха си. Когато се привеждам над нея, зървам единствено пухкава бяла коса и суха, сбърчена старческа кожа.

— Заповядай, Сейди! — прошепвам.

И бавно и много внимателно плъзвам огърлицата през врата й. Готово!

Най-сетне. Направих го.

Тя изглежда толкова миниатюрна и съсухрена. Толкова уязвима. Сещам се за всички онези мигове, когато ми се е искало да докосна Сейди. За всички онези пъти, когато съм се опитвала да стисна ръката й или да я прегърна. А ето я сега тук. Истинска. От плът и кръв. Погалвам леко косата й и изпъвам роклята й. Повече от всичко на света ми се приисква тя да можеше да усети докосването ми. Това крехко, древно, миниатюрно, сбърчено тяло е било домът на Сейди за последните сто и пет години. Това е истинската тя!

Стоя пред нея и се опитвам да нормализирам дишането си. Опитвам се да мисля спокойни, подходящи неща. Може би дори няколко думи на глас. Искам да постъпя както трябва. Но едновременно с това в гърдите ми се събира нетърпение, което с всяка следваща секунда, прекарана тук, става все по-силно. Истината е, че душата ми изобщо не е в тази стая.

Трябва да тръгвам! Веднага!

С треперещи колене стигам до вратата, натискам бравата и се втурвам навън — за огромна изненада на директора на погребалния дом, който крачи напред-назад по коридора.

— Всичко наред ли е? — пита.

— Прекрасно — подвиквам през рамо. — Всичко е наред! Много ви благодаря! Ще поддържаме връзка! Но сега трябва да тръгвам! Съжалявам, но имам много важна среща!

Сърцето ми се е свило на топка. Почти не мога да си поема дъх. В главата ми пулсират мисли, които изобщо не съм искала да имам. Трябва да изляза оттук! Незнайно как, но успявам да се измъкна от приглушения коридор и от фоайето вече почти тичешком. Стигам до вратата и се втурвам навън на улицата. Заковавам се на място и се обръщам към пейката.

Пейката е празна.

* * *

Знаех си.

Разбира се, че си знаех.

Но въпреки това краката ми ме понасят към пейката. Оглеждам отчаяно тротоара и цялата улица и тихичко подвиквам:

— Сейди? Сейди? Сейди!

Докато се усетя, съм започнала да викам на глас. И викам ли, викам, докато не преграквам. Изтривам сълзите от очите си и отхвърлям предложенията за помощ на любезните минувачи. После продължавам да оглеждам улицата нагоре-надолу и накрая, изнемощяла, се отпускам на пейката. Хващам се здраво за нея и седя. Просто за всеки случай. И чакам.

И накрая настъпва и сумракът, а после и слънцето залязва, а аз започвам да потрепервам от студ…

И разбирам. Разбирам с душата си. Там, дълбоко в мен, където единствено има значение.

Тя няма да се върне при мен. Тя е продължила напред.

Тя е преминала отвъд.

Двайсет и седма глава

— Дами и господа! — гръмва гласът ми и аз правя пауза и прочиствам притеснено гърлото си.

Никога досега не съм говорила на микрофон, при това с толкова силни високоговорители. И въпреки че преди да започне всичко го проверих дали работи с дежурното „Едно, две, три“ и се чух как звуча, се оказва, че пак не съм се подготвила достатъчно за този шок.

— Дами и господа! — опитвам повторно. — Много ви благодаря, че удостоихте с присъствието си този ден на тъга и скръб, на възторг и тържественост… — Оглеждам лицата, вторачени в мен, грейналите им очи… Редица след редица, човек до човек… Изпълнили пейките на църквата „Сейнт Ботолф“. — … и най-вече, ден на поклон пред невероятната жена, която докосна сърцата на всички нас!

Обръщам се и поглеждам към огромната репродукция на портрета на Сейди, която се възправя над всичко останало в църквата. Платното е обградено с най-красивите плетеници от цветя, които съм виждала — лилии, орхидеи и виещ се през всички тях бръшлян, и дори репродукция на любимата огърлица на Сейди с водното конче, изработена от най-бледите жълти рози на света, поставена върху постамент от мъх.

Тази цветна репродукция е дело на „Хоукс и Кокс“ — най-добрите цветари в цял Лондон. Когато чули за заупокойната служба, те се свързаха с мен и ми предложиха да го направят безплатно — били големи почитатели на Сейди и много искали да й засвидетелстват почитта си. (Добре де, в по-циничен план, защото си знаеха, че така ще си направят страхотна реклама.)

Честно казано, първоначално не планирах това събитие като толкова огромно. Просто исках да организирам служба в памет на Сейди. Обаче после Малкълм от Лондонската портретна галерия научил за това. И ми предложи да обявят датата и часа на службата на техния уебсайт за всички любители на изкуството, които биха искали да присъстват и да изкажат почитта си към такава прочута икона на четката. И за всеобщо изумление само няколко часа след публикуването на новината били буквално обсадени от молби за покани. Накрая бяха принудени да разиграят поканите като томбола. Събитието се превърна във водеща новина за „Лондон Тунайт“. И ето ги сега тук, натъпкани в църквата. Редица след редица, човек до човек — все хора, които искат да почетат Сейди. Когато пристигнах и видях тълпите, меко казано се стъписах.

— Искам също така и да ви поздравя за тоалетите! Браво! — Оглеждам възторжено оригиналните стари палта, шалчетата с мъниста, гетите. — Мисля, че Сейди би се зарадвала да ви види и би одобрила всичко!

Дрескодът за днес е „двайсетте години на двайсети век“. И всички са се постарали да дадат всичко от себе си. А пък на мен въобще не ми пука, че заупокойните служби не изисквали дрескод — както викарият не се умори да ми повтаря. Важното е, че Сейди би била във възторг от хората наоколо, а в случая само това има значение!

Всички медицински сестри от старческия дом „Феърсайд“ са положили забележителни усилия също да бъдат в тон със случая — както за себе си, така и за възрастните обитатели на дома, които бяха успели да дойдат. Накичени са с приказни тоалети, със съответните ленти за глави и огърлици — всеки един от тях. Срещам погледа на Джини и тя ми се усмихва, помахвайки окуражително с ветрилото си.

Именно Джини и още две други сестри от старческия дом дойдоха с мен на поклонението на Сейди, което се състоя преди няколко седмици. Исках на него да присъстват само хора, които са я познавали. Които наистина са я познавали. Поклонението премина много тихо и задушевно, а после ги заведох всичките на обяд и си поплакахме, и пихме вино, и си разказвахме истории за Сейди, и се смяхме, а после им връчих огромно дарение за старческия дом и те отново се разплакаха.

Мама и татко не бяха поканени. Но според мен те като че ли разбраха.

Сега поглеждам към тях. Седнали са на първия ред. Мама е облечена в унищожителна лилава рокля с паднала талия, а лентата на главата й навява мисли по-скоро за седемдесетте и за „АББА“, отколкото за двайсетте. А татко изобщо не си е правил илюзии да изглежда като франт от двайсетте — облечен е в модерен, тъмен костюм с жилетка и копринена кърпичка на точки в предното джобче. Но смятам да му простя, защото е вперил в мен поглед, пълен с толкова много топлота, обич и гордост.

— Онези от вас, които са познавали Сейди единствено като момиче от известен портрет, вероятно се питат каква ли е била жената зад портрета. Е, тук е мястото да ви кажа, че тя беше удивителна жена! Беше остроумна, забавна, смела, безсрамна и… гледаше на живота като на най-голямата авантюра на света! Както вече знаете, тя беше муза на един от най-прочутите художници на двайсети век. Държала го е в плен на магията си! И той така и не е престанал да я обича до края на живота си — както и тя него. Били са трагично разделени от обстоятелствата. Но ако той бе живял по-дълго… кой знае?

Спирам, за да си поема дъх, и поглеждам към мама и татко, които ме наблюдават в захлас. Снощи репетирах цялата си реч пред тях, а татко непрекъснато повтаряше: „Откъде, за бога, си научила всичко това?!“. А аз бях принудена да се оправдавам с „архиви“ и „стари писма“, само и само за да го накарам да млъкне.