— Там е — кимвам неохотно към знака, на който пише: „Параклис на покоя“. — Но както изглежда, все още е затворено.

Сейди се понася към заключената врата и наднича през прозореца.

— Е, в такъв случай ще почакаме. — Свива рамене и се връща до мен. — Мисля, че можем да приседнем.

Насочваме се към малка дървена пейка встрани от вратата и сядаме. Известно време никоя от нас не отронва и думица. Поглеждам часовника си. Девет без пет. Погребалното бюро отваря в девет. Само тази мисъл е напълно достатъчна, за да ме паникьоса, затова решавам, че няма да мисля за това. Засега. Ще се фокусирам единствено върху тук и сега, върху факта, че в момента седя на пейката точно до Сейди.

— Между другото, много хубава рокля си имаш днес! — отбелязвам с надеждата, че звуча напълно нормално. — От кого я сви този път?

— От никого! — провиква се възмутено пралеля ми. — Моя си е! — Плъзва поглед към мен и неохотно признава: — А на теб обувките ти са много красиви!

— Благодаря! — Иска ми се да можех да се усмихна, ала устните ми отказват да го направят. — Купих ги онзи ден. Всъщност Ед ми помогна да ги избера. Ходихме на нощен пазар, в търговския център „Уайтлис“. Имаха промоционални оферти за…

И аз вече не знам какво приказвам. Но може би го правя заради самото приказване. Защото говоренето е по-добро от мълчаливото чакане. Отново поглеждам часовника си — две минути след девет часа. Закъсняват. Изпълвам се с нелепа благодарност заради този факт, сякаш някой ми е дал отсрочка на присъдата.

— Него доста го бива в тракането на кокали, нали? — изтърсва внезапно Сейди. — Имам предвид Ед, разбира се. А и ти не си никак зле, ако трябва да бъда честна.

Тракане на кокали ли?

Тя нали не иска да каже…

О, не! Не!

— Сейди! — обръщам се вбесена към нея. — Знаех си! Гледала си ни!

— Е, и? — изкисква се дяволито тя. — Бях изключително дискретна, нали? Никой не разбра, че съм там!

— И какво по-точно видя? — простенвам засрамена.

— Всичко! — отговаря безгрижно тя. — И трябва да ти кажа, че шоуто си го биваше!

— Сейди, невъзможна си! — Хващам се за главата. — Възпитаните хора не гледат другите как правят секс! Има закони срещу подобно нещо!

— Имам само една забележка, мъничка де — изрича тя, без изобщо да обръща внимание на възмущението ми. — Или по-точно… предложение. Нещо, което много обичахме по мое време.

— Не! — провиквам се ужасено. — Никакви предложения!

— Е, ти губиш! — свива рамене тя и започва да оглежда маникюра си, като от време на време ми хвърля погледи изпод миглите си.

Добре де! Разбира се, че успя да събуди любопитството ми! И наистина искам да знам какво е предложението й!

— Окей — изричам накрая. — Сподели с мен своята гениална идея за секс от двайсетте! Но гледай тя да не включва някой странен крем, който няма изтриване!

— Така… — започва Сейди и се привежда към мен.

Но преди да успее да продължи, погледът ми внезапно улавя нещо над рамото й. Вцепенявам се и затаявам дъх. Възрастен мъж с черно палто отключва вратата на погребалното бюро.

— Какво има? — проследява погледа ми Сейди. — О!

— Да. — Едва преглъщам.

Но към този момент възрастният мъж също ме е забелязал. Пък и сигурно не е трудно да бъда забелязана, седнала с изправен като струна гръб на пейката, вторачена директно в него.

— Добре ли сте? — пита разтревожено той.

— Ами… здравейте! — Насилвам се да се изправя на крака. — Аз всъщност… Дойдох да посетя вашия… да изразя почитанията си… Става въпрос за моята пралеля — Сейди Ланкастър. Доколкото знам, вие сте… това е мястото, където…

— Аааа! — кимва печално той. — Разбира се, тук е.

— Може ли… да… я видя?

— Разбира се — кимва повторно той. — Естествено. Само ми дайте минутка, за да отворя бюрото и да пооправя някои неща. Ще ви повикам, госпожице…

— Лингтън — представям се аз.

— Лингтън — повтаря той и очите му блясват в знак, че се е сетил коя съм. — Разбира се, разбира се. Ако желаете да влезете, бихте могли да почакате в нашата стая за семейството…

— Само след минута — отвръщам и го дарявам с нещо, което се надявам да прилича на усмивка. — Просто трябва да… проведа един телефонен разговор.

Собственикът на погребалното бюро изчезва вътре. В продължение на няколко секунди не мога да помръдна. Иска ми се да можех да удължа този момент цяла вечност. Иска ми се да не правя онова, което трябва да направя. Така де, ако не призная реалността на този факт, нищо няма да се случи, нали така?

— Огърлицата в тебе ли е? — обажда се Сейди зад мен.

— Разбира се! Нали ти я показах? — И я вадя от чантата си.

— Хубаво. — Усмихва се, но усмивката й е напрегната, меланхолична.

Веднага ми става ясно, че отдавна е забравила за своя сексуален съвет от двайсетте.

— Е, готова ли си? — Опитвам се да звуча безгрижно. — Места като това са обикновено доста депресиращи…

— О, аз не възнамерявам да влизам! — махва с ръка тя. — Ще остана тук и ще чакам. Тук ми е далеч по-добре!

Свеждам глава. Не знам как да продължа. И не знам как да изрека онова, което всъщност си мисля. Мисълта, която се върти ли, върти в главата ми като тон на зловеща песен, който с всяка следваща секунда става все по-силен и непоносим.

Никоя ли от нас няма да повдигне въпроса?

— Е — преглъщам.

— Е, какво? — Гласът на Сейди прозвучава ясно и остро като диаманта.

И аз автоматично разбирам, че тя си мисли същото.

— Какво според теб ще стане, когато аз… когато…

— Искаш да кажеш дали най-сетне ще се отървеш от мен ли? — обажда се Сейди с обичайния си пренебрежителен тон.

— Не! Исках да кажа…

— Да, знам! Ти просто нямаш търпение да се отървеш от мен! Писнало ти е от мен! — Брадичката й потреперва, но пак успява да се усмихне. — Ами, не мисля, че ще стане съвсем веднага.

Очите й се впиват в моите и аз разчитам посланието им: Не се огъвай! Никакво циврене! Вирни брадичка!

— Значи все пак няма отърване от теб, а? — решавам да вляза в тона й аз и някак си успявам да прозвуча подигравателно. — Страхотно!

— Опасявам се, че е така.

— Мечтата на всяко момиче! — подбелвам театрално очи. — Властен призрак, който да го преследва до края на вечността!

— Властен ангел-пазител — поправя ме безапелационно тя.

— Госпожице Лингтън? — Възрастният мъж наднича от вратата на погребалния дом. — Можете да заповядате, когато сте готова!

— Благодаря! Само секунда!

Когато вратата се затваря, аз започвам да оправям якето си, макар че изобщо няма нужда. Стягам колана си, проверявам нещо някъде да не виси, печеля още трийсет секунди.

— Е, значи просто мятам огърлицата вътре и след две минути пак ще се видим, нали? — старая се да звуча делово аз.

— Да, аз съм си тук — кимва Сейди и потупва пейката, на която седи.

— А после ще отидем на кино. Или нещо подобно.

— Става — кимва тя.

Правя крачка напред, а после се заковавам на място. Знам, че играем игра. Но не мога да оставя нещата така. Обръщам се, дишайки тежко, решена да не се огъвам. Решена, че не мога да я предам.

— Но… просто в случай… Просто в случай, че… — Не съм в състояние да го изрека. Не мога дори да си го помисля. — Сейди, за мен беше…

Всъщност няма нищо за казване. Защото думите просто няма да бъдат достатъчни, за да опишат какво означава за мен да съм познавала Сейди!

— Да, знам — прошепва тя и очите й се превръщат в две тъмни, блестящи звезди. — За мен също. А сега върви!

Когато се озовавам до вратата на погребалното бюро, се обръщам и я поглеждам за последен път. Сейди седи, изпънала гръб, леко наклонила бледия си дълъг врат, свила елегантно крака под себе си. Ефирната перленосива рокля обгръща нежно крехкото й тяло. Гледа право напред, петите й са в перфектна линия една с друга, ръцете й почиват на коленете. Седи напълно неподвижна. Чака.

Изобщо не мога да си представя какво ли й минава през ума.

Стоя си аз пред вратата, а тя внезапно ме забелязва, че я гледам, вдига брадичка, дарява ме с ослепителна, победоносна усмивка и изкрещява възторжено:

— Дръж!

— Дръж! — провиквам се в отговор и й изпращам въздушна целувка.

А после се обръщам и тръгвам решително напред.

Време е.

* * *

Директорът на погребалния дом ми е приготвил чаша чай и дори е намерил две твърди бисквити, които е сервирал в чинийка на красиви рози. Започва отговора на всеки мой въпрос с печално, тихо „Ааа“, преди да продължи със същинската част. Факт, който вече започва да ме дразни.

Повежда ме по боядисан в дискретен цвят коридор, а после спира многозначително пред дървена врата, на чиято табелка пише: „Апартаментът на лилиите“.

— Ще ви оставя насаме с нея — изрича тихо и отваря вратата. После допълва: — Вярно ли е, че именно тя е момичето от онази прочута картина? Онази, за която вестниците толкова много пишат напоследък?