„Не, не и не! — пиша бързо. — Сейди, престани! Моля те, не го карай да прави нищо насила! Искам той сам да взема решенията си. Искам да слуша собствения си глас!“

Сейди изсумтява, когато изчита написаното, и казва:

— Хубаво! Обаче смятам, че моят глас е по-интересен!

При което аз не мога да не се усмихна.

— Пращаш съобщение на гаджето ли? — наблюдава ме изкъсо Тоня.

— Не — отговарям неопределено. — Просто на една приятелка. Добра приятелка!

Обръщам се и набирам по клавиатурата на телефона: „Благодаря ти за всички онези неща, които правиш, за да ми помогнеш в бизнеса! Не беше необходимо!“.

— Но аз искам да го направя! — настоява Сейди. — Забавно е! Стигнахте ли до шампанското?

„Не — написвам в отговор, като ми идва да се изхиля. — Сейди, ти си най-добрият ангел-пазител на света!“

— Е, не мога да кажа, че не се гордея със себе си! — пъчи се тя. — А сега, къде мога да седна?

Понася се над масата и се настанява на свободния стол отсреща. Точно в този момент се появява Кейт, поруменяла от вълнение.

— Познайте какво стана! — изписква. — Току-що получихме бутилка шампанско от безмитния магазин на ъгъла! Човекът каза, че това било за добре дошли в квартала! И най-важното, Лара, телефонът не спря да звъни! Записала съм всички номера, които те търсиха. Пристигна и пощата, препратена от апартамента ти. Не я нося тук, разбира се, но забелязах една пратка, която сигурно е важна, та… От Париж е… — И ми подава пратката. После си дръпва един стол, оглежда всички и пита: — Поръчахте ли вече? Лично аз умирам от глад! Здравейте, с вас не се познаваме! Аз съм Кейт!

Докато Кейт и Тоня се запознават и докато татко налива още вино, аз се втренчвам в пощенската пратка, изпълнена с неприятни предчувствия. Идва от Париж. Почеркът, с който е изписан адресът, безсъмнено е момичешки. Когато притисна торбичката, усещам вътре нещо твърдо и неравно. Твърдо и неравно като огърлица!

Бавно, много бавно вдигам очи. Сейди ме наблюдава от другия край на масата. Знам, че тя си мисли същото.

— Давай! — кимва.

С треперещи ръце аз отварям торбичката. Надниквам и зървам топчета мека хартия. Разбутвам ги и забелязвам проблясък на нещо жълто. Вдигам очи и ги впервам право в Сейди.

— Тя е, нали? — прошепва тя. Пребледняла е. — Вече е при теб!

Кимвам. Само веднъж. А после, без да си давам сметка какво точно правя, бутвам назад стола си.

— Аз трябва… да проведа един телефонен разговор — изричам и установявам, че гласът ми като че ли не е моят. — Ще изляза навън. Няма да се бавя!

Провирам се между масите и столовете към задната част на ресторанта, където има уединен заден двор. Бутвам вратите и се насочвам към далечния ъгъл на двора. После пак отварям торбичката, изваждам опакованата в мека хартия огърлица и внимателно я разопаковам.

След всичкото това време! Държа я! Просто ей така!

По-топла е на допир, отколкото бях очаквала. Някак си по-материална. Кристалите улавят слънчевите лъчи и проблясват, а мънистата потрепват. Толкова е красива, че внезапно ми се приисква да си я сложа. Но вместо това вдигам очи към Сейди, която ме наблюдава, потънала в мълчание.

— Ето, заповядай! Твоя е! — И без изобщо да се замисля какво правя, аз се опитвам да й закача огърлицата като олимпийски медал. Обаче ръцете ми минават право през нея. Опитвам отново и отново, макар да знам, че е напълно безполезно. — Не знам какво да сторя сега! — едновременно плача и се смея. — Твоя е! Би трябвало да я носиш ти! Трябва ни призрачна версия на…

— Престани! — извисява се внезапно гласът на Сейди, изпълнен със съвсем ново за нея напрежение. — Недей… — Отдръпва се и се отдалечава от мен, свела очи към плочите, покриващи двора. — Отлично знаеш какво трябва да направиш!

Настъпва тишина, нарушавана единствено от натоварения трафик по главната улица в Килбърн. Нямам сили да погледна към Сейди. Просто си стоя, стиснала здраво огърлицата, и съзерцавам нищото. Знам, че точно тази огърлица беше целта на цялото наше приключение и търсене. Но сега, когато вече я имаме… Ще ми се да не беше пристигала все още! Засега. Нали точно огърлицата е причината, поради която Сейди ме преследва! И когато си я получи…

Не, не искам да мисля за това! Не искам да мисля за подобни неща!

Лекият бриз повдига листата, нападали по плочите на двора.

Пребледняла, но изпълнена с решимост, Сейди ме поглежда и отсича:

— Само ми дай малко време, става ли?

— Разбира се — преглъщам. — Няма проблеми.

Натъпквам огърлицата обратно в торбичката и се връщам в ресторанта.

А Сейди се стопява във въздуха.

* * *

Не мога да си ям пицата. Не мога да водя свестен разговор. Не мога да се концентрирам върху работата си, когато се връщам в офиса, въпреки че на телефонния секретар вече ме очакват още шест повиквания от мастити шефове на отдели „Човешки ресурси“, които настояват да се срещнат с мен. Торбичката с пощенската пратка продължава да седи в скута ми — стискам здраво огърлицата, която е вътре в нея, и за нищо на света не мога да си позволя да я пусна.

Изпращам текстово съобщение на Ед, в което му казвам, че много ме боли глава и че имам нужда да остана за малко сама. Когато се прибирам у дома, от Сейди няма ни следа, което изобщо не ме изненадва. Приготвям си някаква вечеря, която не докосвам, а после сядам на леглото с огърлицата на врата си. Навивам мънистата на пръста си и гледам стари филми по канал ТСМ, без дори да си правя труда да опитвам да заспя. Накрая, някъде към пет и половина сутринта, ставам, навличам си нещо отгоре и излизам. Меката сивота на зората вече се багри от ярките розовочервеникави нишки на изгрева. Застивам за момент, вторачена в пъстрия килим на небето над главата си, а после, въпреки ситуацията, усещам някакъв неочакван прилив на жизнерадост. Купувам си едно кафе от близкото кафене, скачам на автобуса и се запътвам към моста „Ватерло“. Автобусът подскача по пустите улици, а аз гледам невиждащо напред. Когато пристигам до моята спирка, вече наближава шест и половина. По улиците и по моста започват да се появяват хора. Но Лондонската портретна галерия все още е затворена. Затворена и празна, жива душа няма вътре. Или поне така би си помислил нормалният човек.

Намирам един зид до стълбището, присядам и започвам да пия кафето си, което вече е поизстинало, но е истинска манна небесна за празния стомах. Готова съм да стоя тук цял ден, но когато близката църковна камбана отброява осем часът, тя се появява на стълбите с онзи познат, типично неин замечтан поглед. Носи поредната възхитителна рокля — в перленосиво, с поличка от тюл, на парчета във формата на цветни листенца. На главата си има сива воалетка, а очите й под воалетката са сведени. Не искам да я стряскам, затова я изчаквам сама да ме забележи. Не че не се изненадва де.

— Лара!

— Здрасти! — вдигам ръка. — Нещо ми подсказа, че ще те намеря тук.

— Къде е огърлицата ми? — изписква уплашено. — Да не си я изгубила?

— Не, не се тревожи. У мен е. Всичко е наред. Ето тук е! Виж!

Наоколо няма жива душа, но аз за всеки случай се оглеждам — първо наляво, после надясно. А после изваждам огърлицата. Под ярката светлина на утрото тя изглежда още по-изумителна от всякога. Пускам я леко надолу и мънистата потракват събирайки се. Сейди се заглежда с копнеж в нея, протяга ръце, като че ли иска да я поеме, но после ги отдръпва.

— Ще ми се да можех да я докосна — промърморва.

— Да, знам. — Неспособна да й помогна по какъвто и да било начин, аз просто й я поднасям, сякаш правя жертвоприношение.

Иска ми се да можех да я увия около врата й. Иска ми се да можех да я събера отново с любимата й огърлица.

— Искам си я обратно — изрича през едва доловим шепот тя. — Искам да ми я върнеш!

— Сега? Днес?

Сейди ме поглежда право в очите и отвръща:

— Веднага!

В гърлото ми се събира топка. Не съм в състояние да изрека нито едно от нещата, които искам да й кажа. Но мисля, че тя и без това ги знае.

— Искам си я обратно — повтаря тя тихо, но безапелационно. — Прекалено дълго време бях разделена с нея.

— Ясно. — Кимвам няколко пъти за по-сигурно, а пръстите ми стискат огърлицата толкова силно, че нищо чудно скоро от тях да потече кръв. — Е, в такъв случай ще я имаш!

* * *

Пътуването е прекалено кратко. Таксито се промъква през малките улички прекалено лесно и бързо. Иска ми се да извикам на шофьора да не бърза толкова. Иска ми се да можех да спра времето. Иска ми се таксито да попадне в задръстване за… шест часа! Ала ето че вече навлизаме в малката уличка от предградията. Пристигнахме!

— Хей, доста бързо стана, а? — отбелязва Сейди с престорена жизнерадост.

— Аха! — насилвам се да се усмихна и аз. — Удивително бързо.

Когато излизаме от таксито, усещам, че страхът сковава душата ми като менгеме. Ръката ми стиска огърлицата толкова силно, че пръстите вече наистина започват да ме болят. Но не съм в състояние да отпусна захвата си, въпреки се с другата си ръка се опитвам да платя на шофьора.

Таксито се изнася с рев от уличката, а ние със Сейди стоим и се гледаме. Намираме се пред малка редица магазинчета, едно от които е погребално бюро.