Появявайки се на нашата маса, тя очевидно очаква да се превърне в център на внимание.

— Здрасти, Тоня! — казвам. — Как са момчетата? А Клайв?

— Можете ли да повярвате?! — повтаря тя и ни оглежда недоволно. — Видяхте ли вестниците? Така де, това не може да е вярно! Измислици на таблоидите! Сигурно някой е решил да си отмъсти за нещо.

— Мисля, че е вярно — поправя я с мек тон татко. — Той самият си го признава.

— Ама видяхте ли какво са написали за него?

— Да — кимва мама и протяга ръка към виното си. — Видяхме. Вино, скъпа?

— Ама… — Тоня се отпуска на свободния стол и ни оглежда озадачено.

Очевидно си е мислела, че всички ще бъдем като покрусени заради чичо Бил. А няма да си седим и весело да нагъваме чеснови хлебчета.

— Заповядай! — подава й мама чаша вино. — Ей сега ще ти донесат и менюто!

Виждам как докато Тоня разкопчава якето си и го мята на облегалката на стола, мозъкът й щрака. Виждам я как преосмисля ситуацията. Виждам я как си казва, че щом никой не застава зад чичо Бил, значи и тя трябва да оттегли подкрепата си за него.

— Е, кой откри тази история? — пита накрая и отпива от виното си. — Някой разследващ журналист ли?

— Не, Лара — отговаря с усмивка татко.

— Лара ли? — Тук вече злобата на сестра ми стига своя връх. — Как така Лара?!

— Да, точно аз открих истината за пралеля Сейди и картината — обяснявам. — Аз свързах две и две. Точно аз бях!

— Ама… — Тоня издува невярващо бузи. — Но вестниците никъде не споменават името ти!

— Предпочитам да остана в сянка — отбелязвам загадъчно.

Подобно на супергерой, който изчезва безшумно в мрака и не се нуждае от никаква друга награда, освен да върши добро.

Макар че, ако трябва да бъда честна, не бих имала нищо против името ми да се беше появило във вестниците. Обаче никой не си направи труда да дойде и да вземе интервю от мен, въпреки че нарочно изправих косата си — за всеки случай. Във всички статии пише единствено това: „Откритието е било направено от член на семейството“.

Член на семейството. Да бе!

— Но все пак нещо не разбирам! — вперва жлъчен поглед в мен сестра ми. — Защо изобщо започна това проучване?

— Просто интуицията ми подсказа, че около пралеля Сейди има нещо гнило. Обаче никой не пожела да ме чуе — не мога да се сдържа да не добавя. — На погребението й всички решихте, че съм побъркана.

— Тогава каза, че тя е била убита! — протестира Тоня. — А всички знаем, че не е била убита!

— Усещането ми, че нещо не е наред, беше много общо — отбелязвам и вирвам брадичка. — Затова реших сама да проверя основанията за своите подозрения. И след известни проучвания те се потвърдиха! — Всички ме зяпат в устата, сякаш съм университетски преподавател. — Накрая се свързах с експертите от Лондонската портретна галерия и те удостовериха истинността на моите разкрития!

— Напълно вярно! — кимва усмихнат татко.

— И знаеш ли какво още? — допълвам гордо. — Сега ще правят нова оценка на картината и чичо Бил ще даде на татко половината от стойността й!

— Хайде бе! — ахва Тоня и слага ръка на устата си. — Няма начин! И колко би могло да е това?

— Доколкото схванах, милиони — обяснява татко и се размърдва притеснено в стола си. — Обаче Бил е непреклонен, че трябва да ми ги даде!

— Те са твои по право, татко! — повтарям му за хиляден път. — Той ги е откраднал от теб! Той е крадец!

Като никога Тоня изглежда онемяла. Грабва едно чесново хлебче и започва да го ръфа. Накрая се обажда:

— Видяхте ли онази уводна статия в „Таймс“? Брутална работа!

— Да, доста грубичко, бих казал — примигва татко. — Все пак, въпреки всичко, не можем да не съчувстваме на Бил…

— Нищо подобно! — прекъсва го мама. — Говори само за себе си!

— Пипа! — втрещява се татко.

— Лично аз изобщо не му съчувствам! — отсича тя и оглежда предизвикателно цялата маса. — Аз изпитвам към него… гняв! Да, гняв!

Зяпвам срещу мама. Откакто съм се родила, нямам спомен да съм чувала мама да си признава, че изпитва гняв. От другата страна на масата Тоня е също толкова шашната, колкото съм и аз. Тя ме поглежда въпросително, а аз само свивам рамене.

— Онова, което е сторил, е недостойно и непростимо! — продължава мама. — Баща ви все се старае да търси добрата страна у хората, да намери някакво извинение за лошотията им. Но истината е, че понякога добра страна просто няма! Извинение също няма!

Никога досега не съм виждала мама толкова войнствено настроена. Бузите й са порозовели от вълнение и стиска винената чаша така, сякаш се кани да пробие небето с нея.

— Браво на теб, мамо! — възкликвам.

— И ако баща ви продължава да се опитва да го защитава…

— Не го защитавам! — побързва да я опровергае татко. — Но все пак той ми е брат! Роднина. Трудно е…

Въздъхва дълбоко. Виждам сенките на разочарованието, изписани под очите му. Да, татко наистина се старае да открива добрата страна у всеки човек. Това е част от неговия житейски грим.

— Твърде дълго време семейството ни живя под сянката на брат ти! — продължава мама с треперещ глас. — Успехът му се отрази на всеки от нас, макар и по различен начин. Но ето че вече е време да бъдем свободни, да излезем изпод сянката му! Мисли си каквото искаш, но аз тегля чертата!

— А аз препоръчах книгата на чичо Бил на дамите от моя читателски клуб! Представяте ли си?! — обажда се внезапно Тоня. — И направих осем продажби заради него! — Възмущението й е неподправено. — А всичко е било лъжа! Отвратителен човек, достоен единствено за презрение! — После внезапно се обръща към татко и добавя: — И ако ти не си на същото мнение, татко, ако не си му бесен, значи си пълен балък!

Не мога да не я поздравя вътрешно. Понякога ситуацията има нужда точно от това — от прямотата и безпощадната искреност на сестра ми.

— Но аз съм бесен! — признава си накрая татко. — Разбира се, че съм бесен! Просто ми трябва време, за да се приспособя към реалността на нещата! Да разбереш, че брат ти е такова егоистично, безпринципно… лайно! — издишва дълбоко. — Така де, какво идва да каже това?

— Идва да каже, че просто трябва да го забравим! — отсича твърдо мама. — Да продължим напред! Да продължим с остатъка от живота си, без да се чувстваме второразредна порода хора!

Никога досега не съм чувала мама да говори с толкова хъс.

Давай, мамо!

— И кой сега се занимава с нещата, свързани с него? — продължава да разпитва Тоня. — Той не се ли дърпа?

— С всичко се занимава Лара! — отсича гордо мама. — Тя говори с чичо ти Бил, тя говори с галерията, тя оправи всичко… и започна собствен бизнес! Истински стожер е тя, ами да!

— Браво! — усмихва се широко Тоня, но по очите й разбирам, че това я дразни. — Браво на теб, Лара! — Отпива от виното си и бавно разклаща чашата. Направо я виждам как се опитва да намери някое уязвимо местенце в мен, някакъв начин да си възвърне превъзходството. — А как вървят нещата с Джош? — хрумва й накрая. — Татко ми каза, че за малко сте се събрали, но после окончателно сте се разделили. Сигурно не ти е никак леко! Сигурно си съсипана!

— Нищо подобно — свивам рамене. — Отдавна го преживях.

— Но не може да не те боли, нали? — настоява Тоня, фиксирала ме с кравешките си очи. — Самоувереността ти не може да не е пострадала! Но не забравяй едно — това не означава, че ти не си красива, Лара! Нали така? — обръща се към мама и татко. — Има и други мъже…

— Новият ми приятел се грижи достатъчно добре за моето настроение — отбелязвам усмихнато. — Така че, няма нужда да се притесняваш за мен!

— Нов приятел ли? — ахва тя. — Вече?

Е, не е необходимо да се прави на чак толкова изненадана!

— Той е американски консултант към една наша фирма. Казва се Ед.

— Много красив мъж! — вметва в моя защита татко.

— И миналата седмица води всички ни на обяд! — приглася мама.

— Аха! — Тоня вече е обидена. — Много добре! Но няма ли да ти бъде трудно, когато той се върне в Щатите? — Тази мисъл очевидно е достатъчна, за да подхрани злорадството й, и тя грейва. — Връзките от разстояние очевидно завършват много неприятно. Всички тези трансатлантически телефонни разговори, а и времевата разлика…

— Кой знае какво ще стане! — чувам се да отбелязвам енигматично.

— Аз мога да го накарам да остане! — Шепотът на Сейди в ухото ми ме стряска така, че едва не подскачам на стола си. Обръщам се и я виждам да се носи във въздуха точно до мен с блеснали от решителност очи. — Аз съм твоят ангел-пазител! Аз мога да накарам Ед да остане в Англия!

— Извинете ме за момент — обръщам се към останалите на масата. — Налага се да изпратя едно текстово съобщение.

Вадя телефона си и започвам да пиша, като разполагам екрана така, че Сейди да може да го вижда.

„Няма проблеми. Не е необходимо да го караш да остава. Къде беше?“

— Или по-добре да го накарам да ти предложи брак! — възкликва тя, без да обръща внимание на въпроса ми. — Ще бъде адски забавно! Ще му кажа да ти направи предложение и ще гледам да ти избере най-зашеметяващия пръстен и после ще бъде толкова хубаво, докато организираме сватбата, и…