Но ако трябва да бъда съвсем точна, длъжна съм да призная, че в самото начало мама не беше особено ентусиазирана. Всъщност бих могла да кажа, че когато за първи път споменах пред тях, че се отказвам от работата си в маркетинга и изтеглям всичките си спестявания, за да основа бюро за набиране на управленски персонал, без никога преди да съм набирала какъвто и да било персонал и без да имам и най-смътна престава за това, тя едва не получи апоплектичен удар.

Обаче после се успокои, когато добавих, че влизам в този бизнес заедно с най-добрата си приятелка Натали. И че Натали е буквално богиня в търсенето на управленски персонал и в началото именно тя ще ръководи бизнеса, докато аз ще се занимавам с административната част и маркетинга и ще се уча от нея. По-нататък допълних, че вече имаме няколко заявки и че за броени месеци ще успеем да се издължим на банката.

Звучеше толкова хубаво! Като най-брилянтния план на света! Всъщност действително си беше брилянтен. Но само допреди месец, когато Натали замина на почивка в индийския щат Гоа, влюби се в някакъв местен гоански гларус и седмица по-късно ми изпрати есемес, за да ме уведоми, че нямала представа кога ще се върне, обаче всички подробности по работата ни били в компютъра и аз ще се оправя, и че сърфингът там бил буквално приказен, и че аз трябвало да отскоча на гости някой ден и т.н., и т.н. Натали XXX.

Никога повече няма да подхващам какъвто и да било бизнес с Натали. Никога!

— Това чудо изключено ли е, а? — съзерцава неуверено мама мобилния си телефон. — Не мога да го оставя да ми звъни по време на службата!

— Дай да погледна! — Татко най-сетне избира място на паркинга и спира, а после поема телефона. — Искаш да изключиш само звука му, нали?

— Неее! — изписква ужасено мама. — Искам да изключа целия телефон! Защото онази работа със звука може и нещо да не стане!

— Добре. Ето! — кимва татко и натиска продължително бутона за затваряне. — Всичко е изключено. — И го подава обратно на мама, която го съзерцава уплашено.

— Ами ако внезапно вземе, че се включи, докато е в чантата ми? — пита и ни поглежда умоляващо. — Защото точно така стана с Мери в яхтклуба! Проклетото чудо направо оживя в чантата й и започна да звъни, при това, докато беше член на журито! Казват, че може би по някакъв начин го е натиснала или кой знае какво там…

Гласът на мама става все по-писклив и отчаян и тя буквално остава без дъх. Точно на този етап сестра ми Тоня би изгубила търпение и би я срязала с думите: „Не се дръж като последната глупачка, мамо! Разбира се, че телефонът ти няма да се включи от само себе си!“.

— Мамо — обръщам се търпеливо към нея и поемам страховитото нещо от ръката й, — какво ще кажеш да го оставим в колата?

— Да! — въздъхва с облекчение тя. — Мисля, че това е добра идея! Ще го пъхна в жабката!

Поглеждам към татко и той ми се усмихва горчиво. Горката мама! Как ли издържа всичките тези ужасии, които се редят в главата й?! Крайно време е да погледне по-реално на нещата!

* * *

Когато приближаваме към погребалния център, до ушите ни достига непогрешимият провлачен говор на чичо Бил. И наистина — в мига, в който разбутваме тълпата, зърваме и самия него — с кожено яке, изкуствен тен и буйна коса. Всички знаят, че чичо Бил е вманиачен на тема коса. Неговата е гъста и блестяща и винаги гарвановочерна и ако някой нещастен вестник се осмели да предположи, че той се боядисва, чичо автоматично заплашва, че ще го съди до дупка.

— Семейството е най-важното нещо! — тъкмо казва той на една репортерка в дънки. — Семейството е скалата, върху която стоим! И ако трябва да наруша графика си, за да отида на погребение на роднина, ще го наруша!

Виждам как сред тълпата се разнася вълна на възхищение. Едно момиче, хванало здраво чаша кафе „Лингтън“, очевидно не е на себе си от щастие и непрекъснато шепне на приятелката си: „Наистина е той!“.

— Ако нямате нищо против, трябва да свършваме — обажда се зад чичо Бил един от асистентите му. — Бил вече трябва да влиза в погребалния дом. Благодаря ви, колеги! Само няколко автографа — допълва по посока на тълпата.

Ние изчакваме търпеливо встрани, докато чичо Бил се заема с ентусиазирано раздаване на автографи върху кафени чашки и погребални програми. И през всичкото това време камерата жужи и го снима от всички ъгли. Накрая всички се разотиват и чичо Бил благоволява да се насочи към нас.

— Здрасти, Майкъл! Радвам се да те видя! — възкликва, разтърсва ръката на татко и непосредствено след това се обръща към асистента си с въпроса: — Успя ли най-сетне да заковеш Стив?

— Да, заповядай! — отговаря асистентът и побързва да подаде телефон на чичо Бил.

— Здравей, Бил! — обажда се и татко с неизменната си, запазена специално за брат му учтивост. — Отдавна не сме се виждали! Как си? Поздравления за книгата ти!

— Благодаря, че ни изпрати и на нас една! При това с автограф! — припява мама.

Чичо ми кимва неопределено към нас тримата и започва да говори по телефона:

— Стив, получих имейла ти!

Мама и татко се споглеждат сконфузено. Очевидно с това се сложи край на милото ни семейно събиране.

— Хайде да видим къде точно трябва да отидем — промърморва мама на татко. — Лара, идваш ли?

— Всъщност мисля да поостана за малко тук — отвръщам аз, внезапно озарена от една идея. — Ще се видим вътре!

Изчаквам родителите ми да се отдалечат, а после се присламчвам към чичо Бил. Току-що измислих демоничен план! Нали на онзи семинар чичо ми каза, че ключът към успеха на един предприемач бил да грабваш всяка предоставила ти се възможност! А аз съм предприемчив човек, нали така? И това ако не е внезапно предоставила ми се възможност, няма накъде повече!

Изчаквам го да приключи с разговора си, а после колебливо изричам:

— Здравей, чичо Бил! Може ли да поговорим за малко?

— Почакай! — вдига ръка той и отново лепва своето блекбъри до ухото си. — Здрасти, Паоло! Как е? — Очите му се насочват към мен и той ми прави знак с ръка, което като че ли означава, че е мой ред да говоря.

— Ами… нали знаеш, че вече имам бюро за набиране на управленски персонал… — започвам с притеснена усмивка. — Всъщност една приятелка ми е партньорка. Нарекохме го „Л и Н“. Може ли да ти обясня в какво се състои същността на бизнеса ни?

Чичо Бил се смръщва в моята посока, а после изрича в телефона:

— Задръж малко, Паоло!

Аууу! Значи той оставя някоя важна клечка да го чака заради мен! Специално заради мен!

— Занимаваме се с намирането на висококвалифицирани и силно мотивирани личности за управленски позиции — започвам да нареждам аз, като се опитвам да не заеквам. — Та си казах, че може би бих могла да говоря с някого от твоя отдел „Човешки ресурси“, да му обясня какви услуги предлагаме, а защо не и да направим някаква сделка…

— Лара! — спира ме с ръка чичо Бил. — Какво ще кажеш, ако те свържа с моята началничка на отдел „Човешки ресурси“ и й кажа: „Това е племенницата ми, дай й шанс!“?

Имам чувството, че ще избухна от възторг. Идва ми да запея „Алилуя“. Значи рискованият ми ход се оказа печеливш!

— Бих казала, че много ти благодаря, чичо Бил! — смотолевям, като се старая да запазя спокойствие. — Ще положа всички усилия да ти се харесам, ще работя по двайсет и четири часа на ден, ще ти бъда толкова благодарна, че…

— Не! — прекъсва ме авторитетно той. — Няма да ми бъдеш благодарна! Всъщност ще престанеш да се уважаваш!

— К-к-какво? — зяпвам сащисано.

— Просто казвам, не! — отсича той и ме застрелва с ослепителна бяла усмивка. — Правя ти услуга, Лара! Ако сама си извоюваш успеха, ще се чувстваш далеч по-добре! Ще знаеш, че си го заслужила.

— Ясно — преглъщам и бузите ми пламват от унижение. — Така де, аз наистина искам да го заслужа. И наистина искам да работя много за успеха. Просто си помислих, че…

— Щом аз мога да тръгна от две малки монети, значи и ти можеш, Лара! — натъртва той, после приковава погледа ми и изрича като гуру: — Вярвай в себе си! Вярвай в мечтата си! Заповядай!

О, не! Само това не! Обаче той вече е бръкнал в джоба си и сега ми поднася две монети от по десет пенса.

— Това са твоите две малки монети. — Поглежда ме съсредоточено, така, както го прави и по телевизията, и продължава сериозно: — Лара, затвори очи! Почувствай го! Повярвай го! Кажи: „Това е моето начало!“.

— Това е моето начало — изфъфлям раболепнически. — Благодаря!

Чичо Бил кимва, очевидно напълно доволен от себе си, и после отново се връща към телефонния си разговор:

— Паоло, извинявай, че те накарах да чакаш!

Цялата пламнала от унижение, аз се оттеглям от полесражението. Дотук с грабването на възможностите. Дотук с осъществяването на нови контакти. Просто искам да оцелея по време на това глупаво погребение и да си се прибера у дома.

Заобикалям сградата и се вмъквам през предния вход на погребалния център. Озовавам се във фоайе с тапицирани столове, плакати на гълъби и натежал въздух. Наоколо не се вижда жива душа — дори и на рецепцията.

Внезапно иззад някаква дървена врата долавям звук на песен. Мамка му! Започнало е! И аз пак съм закъсняла! Бутвам вратата и — точно така, всички пейки пред мен са пълни с народ. Всъщност залата е толкова претъпкана, че правостоящите отзад трябва да се разместят, за да мога да мина. Намирам си място, като се старая да остана незабележима.