Добре де, знам, че от време на време изглеждам и прилично. Лицето ми е със сърцевиден овал, очите ми са зелени и широко поставени, а по носа ми се мярка по някоя и друга луничка. И на всичко отгоре, родила съм се с миниатюрна уста, която изглежда така, сякаш ме е ухапала пчела и която никой в семейството не притежава. Но иначе можете да ми вярвате — не съм супермодел!

— Е, и вие с мама ли направихте така, когато скъсахте онзи път в Ползет? Започнахте да излизате и да се срещате с други хора? — не мога да се сдържа да не изтърся, макар да съм наясно, че тази тема сме я дъвкали и предъвквали.

Татко въздъхва тежко и двамата с мама си разменят погледи.

— Май не трябваше да ти казваме за това — промърморва тя и разтрива притеснено чело. — Изобщо не трябваше да ти казваме! — повтаря уморено.

— Защото, ако бяхте започнали да го правите — продължавам неумолимо, — никога повече нямаше да се съберете повторно, нали? И татко никога нямаше да ти каже, че е лъкът на твоята цигулка, а после никога нямаше да се ожените!

Тази приказка за лъка и цигулката отдавна се е превърнала в неразривна част от семейния фолклор. Чувала съм историята милиони и милиарди пъти. Татко се появил пред къщата на мама, яко препотен, защото карал колело, а тя била плакала до този момент, обаче се престорила, че е настинала, после се накарали едно хубаво, а баба им сервирала чай и маслени курабийки. (Нямам представа какво общо имат въпросните маслени курабийки с всичко това, но те задължително се споменават при всяко разказване на историята.)

— Лара, скъпа! — въздъхва мама. — При нас беше много различно! Все пак вече бяхме ходили цели три години, бяхме сгодени и…

— Да бе, знам! — прекъсвам я безцеремонно. — Знам, че при вас е било различно! Само искам да кажа, че хората понякога отново се събират, нали така?! Случва се!

Настъпва тишина.

— Лара, ти открай време си с романтична настройка… — започва татко.

— Изобщо не съм романтичка! — възкликвам възмутено, сякаш съм получила кръвна обида.

Вторачвам се в килима и започвам да рия една фигурка с пръста на крака си, но с периферното си зрение забелязвам как мама и татко си правят знаци кой да поеме разговора от тук нататък. Мама клати глава и сочи към татко, сякаш иска да му каже: „Продължавай!“.

— Когато човек се раздели с някого — побързва да изпълни заповедта татко, обаче се вижда, че се чувства крайно неудобно, — няма нищо по-лесно от това, обръщайки се назад, да си каже, че животът би бил идеален, ако отново се съберат. Обаче…

— Татко, чуй ме! — прекъсвам го, но този път се опитвам да се овладея. — Изобщо не си разбрал какво става! Аз не искам да се събирам отново с Джош! — Опитвам се да го кажа така, като че ли това е най-абсурдната идея на света. — И не затова му изпращах онези съобщения! Просто исках да разкрием душите си един пред друг! Така де, той скъса с мен без никакво предупреждение, без изобщо да поговорим, без да го обсъждаме. И аз така и не получих никакви отговори. Затова го чувствам като… недовършена работа. Това е като да започнеш да четеш роман на Агата Кристи и никога да не разбереш кой е убиецът!

Така! Сега вече няма начин да не разберат!

— Дааа… — проточва татко. — Разбирам разочарованието ти.

— Ето, точно това исках! — отсичам колкото ми е възможно по-убедително. — Да разбера какво мисли и Джош. Да си поговорим, да обсъдим ситуацията. Да общуваме като две цивилизовани човешки същества!

„И отново да се съберем — допълва нещо в мен, безкомпромисно към истината. — Защото аз си знам, че Джош все още ме обича, макар че никой друг не мисли така!“

Ала няма никакъв смисъл да го обяснявам на родителите си. И без това няма да ме разберат. И как биха могли?! Те нямат никаква представа каква възхитителна двойка бяхме с Джош, как перфектно си пасвахме! И изобщо не схващат, че той безсъмнено взе едно прибързано, паникьосано, типично момчешко решение, базиращо се на несъществуваща причина, и че ако аз можех да поговоря с него, със сигурност ще оправя всичко и ние отново ще бъдем заедно!

Понякога се чувствам на светлинни години далече от родителите си. Точно както се е чувствал Айнщайн, когато приятелите му са настоявали: „Вселената е права, Алберт, повярвай ни!“, а той дълбоко в себе си е знаел, че тя е изкривена и си е казвал: „Знам, че е крива! Ще ви покажа аз някой ден!“.

Мама и татко отново си правят някакви тайнствени знаци. Като че ли е крайно време да ги избавя от притесненията им. Затова побързвам да изрека:

— Както и да е. Важното е, че няма смисъл да се притеснявате за мен! Защото отдавна продължих напред! Така де, може би не напълно — поправям се, забелязала съмнението в погледите им, — но все пак приех, че Джош не желае да разговаря с мен! Дадох си сметка, че така е трябвало да стане. Научих много за себе си и… сега съм добре. Наистина!

Лепвам на лицето си сладка усмивка. Чувствам се така, сякаш напявам главната мантра в някой откачен култ. Би трябвало да съм облечена в роба и да удрям дайре.

Чуйте, чуйте!… Аз продължих напред… Чуйте, чуйте!… Аз се чувствам добре!…

Татко и мама отново си разменят погледи. Нямам престава дали ми вярват или не, но важното е, че най-сетне успях да измъкна всички ни от този крайно труден разговор.

— Това се казва дух! — обажда се най-сетне татко с видимо облекчение. — Браво на теб, Лара! Знаех си, че ще успееш! И сега си имаш бизнеса с Натали, върху който да се фокусираш и който очевидно върви изключително добре.

Усмивката ми става още по-маниакално култова, когато възкликвам:

— Абсолютно!

Чуйте, чуйте!… Бизнесът ми върви добре!… Чуйте, чуйте! Изобщо не съм пред фалит!…

— Толкова се радвам, че най-сетне си успяла да узрееш за това решение! — намесва се и мама и целува връхчето на главата ми. — А сега мисля, че е крайно време да тръгваме! Хайде, скокни в някакви черни обувки и да потегляме!

С нещастна въздишка се изправям на крака и се завличам обратно в спалнята си. Навън е прекрасен слънчев ден. А аз трябва да го прекарам на едно отвратително семейно събиране, включващо мъртва особа на сто и пет години. Да, понякога животът наистина не е справедлив!

* * *

Докато колата ни маневрира в рахитичния паркинг на погребалния център в Потърс Бар, пред страничната врата забелязвам малка тълпа. След това зървам проблясък на телевизионна камера и пухкав микрофон, който се носи над главите на хората.

— Но какво става тук, за бога? — възкликвам и надниквам през прозореца. — Нещо с чичо Бил ли?

— Вероятно — кимва татко.

— Като че ли чух, че са започнали да снимат документален филм за него — вметва и мама. — Труди го спомена веднъж. Заради книгата му.

Така става, когато някой от роднините ти се окаже знаменитост. Свикваш с присъствието на телевизионни камери. Както и с факта, че когато се представяш, хората автоматично питат: „Лингтън ли? Да не би да сте роднина на онзи от «Кафе Лингтън»?“, а после ги гледаш как остават с отворена уста, когато им отговориш простичко: „Да“.

Моят чичо Бил е същият онзи Бил Лингтън, който е основал „Кафе Лингтън“ от нищото, когато е бил само на двайсет и шест, и го е превърнал в световна верига кафенета. Физиономията му се мъдри на всяка чашка за кафе, което го превръща в по-популярен дори от „Бийтълс“. Човек не може да не го познае, когато го види. А точно сега е още по-известен от всякога, защото автобиографията му, наречена „Две малки монети“, излезе едва миналия месец, а вече е бестселър. Говори се, че главната роля във филма по тази книга щяла да се играе от Пиърс Броснан.

Аз, разбира се, вече изгълтах книгата от корица до корица. Всичко се върти около това как той бил останал само с някакви си двайсет пенса и си купил кафе, а то имал толкова гаден вкус, че му дало идеята да си отвори собствени кафенета. И така, започнал с първото, а после то се превърнало във верига, а сега си има буквално световна империя. Прякорът му е „Алхимикът“, а според една статия от миналата година целият свят на бизнеса се надпреварва да узнае тайната на неговия успех.

Точно затова той започна да води и едни семинари, наречени „Две малки монети“. Преди няколко месеца аз съвсем тайничко се отбих на един такъв. Просто в случай, че може да ми даде някои насоки за това как да ръководя един съвсем нов бизнес. В залата имаше най-малко двеста души, всички до един поглъщащи всяка дума на чичо ми, а накрая трябваше задружно да вдигнем в ръка две монети и да кажем: „Това е моето начало!“. Беше адски мелодраматично и смущаващо, обаче не знам защо всички около мен изглеждаха много вдъхновени. Лично моето мнение е, че макар да слушах изключително внимателно, така и не разбрах как се прави бизнес.

Така де, нали е бил на двайсет и шест, когато е натрупал първия си милион! Само на двайсет и шест! Започнал си той един бизнес и моментално взел, че успял! Докато аз започнах своя бизнес преди шест месеца и моментално взех, че се провалих!

— Може и вие с Натали някой ден да напишете книга за вашия бизнес — обажда се мама, като че ли разчела мислите ми.

— О, да! Глобалното господство ви дебне зад всеки ъгъл! — добавя весело татко.

— Хей, я вижте — катеричка! — побързвам да посоча през прозореца.

Родителите ми са толкова ентусиазирани заради моя бизнес, че сърце не ми дава да им кажа истината. Затова всеки път, когато заговорят за него, гледам да сменя темата.