— Обичам те — младата жена се бореше да сдържи сълзите си. — Завинаги, Даш.

— Мерк, извикай линейка, веднага. Кажи на Чейс да се свърже с Майк и да ни посрещне в болницата. Кажи на момчетата да се изтеглят. Всички. По дяволите, помогнете й.

Даш я прегръщаше и я люлееше. Тя усещаше ръцете му около себе си и почувства как тъмнината на студеното спокойствие се оттегля в дъното на съзнанието й. Даш щеше да облекчи страховете на Каси. Той можеше да я защитава. Беше убила чудовището. Беше направила така, че дъщеря й никога да не узнае.

— Елизабет. Остани с мен — гласът на Породата беше яростен, когато я вдигна и побягна от стаята. Сирените отекваха в далечината, изкрещени заповеди изпълваха главата й. — Ако ме обичаш, ако обичаш Каси, тогава остани с мен, проклета да си. Ако обичаш бебето, което носиш сега в утробата си, тогава, за Бога, живей!

Младата жена примигна към него. Погледът му я прониза.

— Моето дете, Елизабет. Ти носиш моето дете. Наистина ли искаш и то да умре?

— Не — извика тя немощно. Усещаше как студът се разпростира по цялото й тяло, а кръвта бликаше от гърдите й. — Не, Даш. Даш…

— Остани с мен, Елизабет — той тичаше надолу по стълбите, а Даника беше до него и по някакъв начин успяваше да държи импровизирания турникет към гърдите й.

Във фоайето цареше хаос, главозамайващ прилив на цветове и болка, и гласът на Даш, който й крещеше и умоляваше. И Елизабет се бореше. Бореше се, но унищожителните вълни от мрачен студ я покриваха, заливаха съзнанието й и я отнасяха далеч. Последната й мисъл беше за Даш. За докосването му, за нежността му, за цената, която той бе платил, за да я държи до себе си. Беше загубил защитата, която бе пазил около себе си от толкова дълго. Неговата защита, а сега и детето, за което бе мечтал. Също както Елизабет, той бе изгубил всичко…

Глава 33

Една седмица по-късно

— Помни, трябва да бъдеш тиха — вратата на болничната стая се отвори и Даш влезе, носейки на ръце тъжното, изплашено момиченце, което стискаше отчаяно новото си плюшено мече.

Елизабет отвори замаяно очи и сърцето й се изпълни с вълнение, когато видя бебчето си за първи път от близо месец. Даш държеше Каси до широките си гърди, златистокафявите му очи срещнаха нейните с топлина и любов, докато отнасяше детето до нея.

— Мамо — гласът на Каси беше нисък шепот, а в очите й блестяха сълзи.

Даш я отнесе до стола, разположен до леглото, настани я в него и й позволи да положи глава до тази на майка си върху възглавницата.

Елизабет не можа да сдържи сълзите си. Те закапаха от очите й, когато се обърна към малкото момиченце и се протегна мъчително, за да докосне с пръсти къдриците на Каси, когато една слабичка, малка ръчичка се обви около върха на главата й.

Беше изминало толкова дълго време, откакто бе чувствала топлината на Каси, откакто бе виждала невинното й личице и знаеше, с майчиното си сърце, че бебчето й е в безопасност. Ужасяващите събития от изминалата седмица се бяха превърнали в един непрекъснато повтарящ се кошмар; борбата й да диша, несвързани спомени за агонизираща болка и ярките светлини в операционната зала, докато хирурзите се суетяха около нея.

За щастие, куршумът не бе причинил никакви трайни увреждания, въпреки че бе близо. Казаха й, че е късметлийка. Голяма късметлийка. Както и детето, което почиваше безопасно в утробата й. Въпреки ужаса от тези страховити моменти, тя бе оживяла и щеше да се възстанови.

— Как е бебчето ми? — прошепна Елизабет немощно. — Много ми липсваше, Каси.

Момиченцето потисна напиращите ридания и кимна леко.

— И ти ми липсваше, мамо. Толкова се страхувах, че няма да се върнеш. Че ще остана сама и уплашена завинаги. Така се радвам, че си добре.

Елизабет вдигна поглед, когато Даш погали косата на Каси. Младата жена знаеше, че той е бил този, който е казал на дъщеря й за злополуката и че ще остане в болницата за известно време. Преумората бе изтощила тялото й още преди да получи раната и поради тази причина, щеше да й бъде нужно повече време, за да се възстанови. Но скоро щеше да напусне болницата. След няколко дни. Макар че лекарите я предупредиха, че трябва да кара по-полека през тези първи дни.

— Хей, красавице — Даш докосна бузата й, когато погледна към него. — Не можах да я задържа на разстояние. Тя е също толкова упорита, колкото майка си.

Гласът му бе плътен и нежен, напълно различен от дрезгавия, изпълнен с болка тон, който бе използвал, за да й крещи, докато мракът я поглъщаше, в нощта, когато бе простреляна. Елизабет още си спомняше ужаса, който отекваше в накъсания му вой, докато тъмнината се затваряше над нея. Не искаше никога повече половинката й да изпитва такава болка.

— Хмм — усмихна се тя сънено. Спеше много. Лекарите я бяха уверили, че това ще помогне за възстановяването й. — Скоро ще се върна — нямаше търпение да заспи в ръцете му отново, да почувства как я прегръща, как я обича през нощта.

Даш стоеше с нея в болницата толкова, колкото можеше. Когато не беше там, Даун или Шера, които бяха дошли от имението на Породите заедно с Каси, бдяха над нея, докато пазачите чакаха пред стаята. Не бяха поети никакви рискове по отношение на безопасността й или тази на Каси.

— Скоро — обеща Даш.

— Мамо? — момиченцето надигна глава. — Даш ми каза, че ще имам братче или сестричка? Вярно ли е?

Елизабет се усмихна, опивайки се да задържи очите си отворени. Каси й бе липсвала толкова много, че не понасяше мисълта да заспи, когато тя най-сетне бе до нея.

— Да — въздъхна дълбоко. — Харесва ли ти тази идея?

— Да — главичката й се сведе бързо. — Трябва да го отпразнуваме с шоколад, обаче. Казах на Даш, че ни трябва голяма шоколадова торта, точно като тази, която Саймън ми донесе миналия ден. Имаше всички видове шоколад.

Елизабет трепна и се намръщи към раздразненото изражение на Даш.

— Саймън, а?

Младата жена почувства съжаление към детегледачите на Каси. На света не съществуваше нищо друго, освен шоколада, което да е в състояние да я поддържа да тича с пълна скорост в продължение на часове.

— О, да. Той наистина е много мил. И няма нищо против чаените партита. Той и неговите момичета пиха чай с мен два пъти — Каси се взираше в нея напълно сериозно, сякаш човекът, с когото бе пила чай, не бе същият, който се бе втурнал да си проправи път през шестима пазачи, когато бе чул воя на Даш да разкъсва нощта.

Елизабет се пребори със слабия смях, който се надигна в гърдите й. Господи, щеше да й хареса да види това. Очите й се затвориха уморено за секунда, но тя с мъка ги отвори отново. Там беше и Даш, гледаше я, обичаше я. Сърцето й се изпълни с вълнение при тази мисъл.

— Хайде, тиквичке. Целуни мама за лека нощ и върви отвън при Мерк и Саймън. Аз ще дойда след малко — каза най-сетне Даш тихо, когато клепачите на Елизабет запърхаха сънливо.

Каси положи една плаха целувка на бузата на майка си, след това скочи от скута на Даш и тръгна към вратата.

Младият мъж се обърна отново към половинката си, очите му бяха потъмнели от загриженост, когато се наведе по-близо и докосна бузата й нежно.

— Добре ли си?

— Чудесно — трябваше да задържи очите си отворени. Трябваше да се взира в прекрасния му поглед толкова дълго, колкото може. — Ти?

— Дяволски е студено нощем — въздъхна той. Елизабет можеше да види последиците от безсънието. — Но всичко се нарежда. Когато те пуснат, ще останем в имението на Породите, докато се почувстваш достатъчно силна. След това си отиваме у дома. Имам едно местенце… — Даш я гледаше внимателно. — Това е една хубава малка къща. Достатъчно голяма за семейство, не много далеч от града, но ще бъдем в безопасност там.

— Докато сме заедно, Даш — прошепна тя. Нищо друго нямаше значение за нея.

— Да — тогава мъжът сведе глава и произнесе тихо до устните й: — Обичам те, бейби.

Елизабет се усмихна и очите й се затвориха.

— И аз те обичам… половинке. Завинаги.



Даш излезе от болницата и пое Каси високо в прегръдките си, когато тя се хвърли към него. Момиченцето почти не го изпускаше от поглед от сутринта след операцията на Елизабет. Започваше да плаче, когато той излизаше без нея, а Даун казваше, че сяда до прозореца и наблюдава пътя с такова отчаяние, че къса сърцата на всички, докато той не се върне в хотела.

Даш я обгърна по-плътно и усети треперенето й, докато я изнасяше от болницата. След смъртта на Грейндж тя бе станала още по-тиха. Сякаш очакваше сега да се случи нещо повече. Очакваше удар, който още веднъж щеше да я хвърли в кошмара на последните две години.

— Още ли ме обичаш, Даш? — изненадващият въпрос бе прошепнат в ухото му, когато влязоха в асансьора.

Мъжът погледна надолу към главата й, когато вратата се затвори с плъзване.

— Разбира се, Каси, защо да не те обичам? Казах ти, ти си моето малко момиченце вече. Това няма да се промени.

Детето въздъхна, сякаш с облекчение.

— Наистина ли мога да те наричам татко вече, Даш? — попита го то, лицето му се надигна от рамото му и очите му се взряха в него с такава топлота, с такава обич, че Даш разбра, че Каси наистина има душа.