Тя нямаше сили да отвърне.

— И знаеш ли какво? — устните му май се приближаваха.

Тя се вгледа в сините му очи. За миг забрави за всичко друго на света и виждаше само мъжа пред себе си. Докосна я дъхът му, в който се усещаше лъх на тютюн и бренди. Той я гледаше съсредоточено. Трапчинките му бяха изчезнали.

Тя отвори уста, за да проговори.

Той се наведе напред. Очите му се вгледаха в устните й.

— Устните ти… устните ти са прекрасни… и молят за мъжка целувка.

Ще ме целуне, каза си Грейс Нямаше сили да помръдне.

— Рейд? Скъпи? Къде си?

Той се усмихна, поклати глава и присви рамене, но не помръдна.

— По дяволите — изрече тихо той.

— Рейд?

Той отстъпи назад, като придържаше куклата под ръката си.

— В детската стая съм, Луиза.

Очите му все още съзерцаваха сърдечно нейните. Прекалено сърдечно. Грейс усети, че цялата е почервеняла.

На завоя се появи Луиза, погледна ги, без да спира, и щом стигна до Рейд, притисна свободната му ръка до гърдите си.

— Скъпи, Джон ми каза, че си тук. Толкова се надявах, че ще дойдеш да вечеряш с нас. Какво правиш тук, на горния етаж?

— Дойдох да се видя с момичетата — каза Рейд и се усмихна на Луиза. — И да утеша Маргарет Ан. Тя си счупи куклата.

— Виждам, че си се запознал с мис О’Рурк.

— Да, наистина — отвърна Рейд.

— Не флиртувай с прислугата, Рейд — каза рязко Луиза.

Той се засмя.

— Не се заяждай, скъпа, нищо особено не се е случило.

Тя не откъсваше поглед от него. Изящните й ноздри се разшириха от гняв. Той я прегърна.

— Така ли ще ме поздравиш за добре дошъл?

Грейс се почувства като натрапница. Неясна болка бликна дълбоко в душата й, когато й стана ясно какви са отношенията между него и нея.

— Да вървим — отвърна изкусително Луиза.

Грейс избяга навън, след като измънка някакво извинение. Изтича в стаята си и затвори вратата, за да не вижда любовниците. Трепереше и беше още по-гневна отпреди. Мъжът беше не само отвратителен негодник, но спадаше и към най-отблъскващите донжуановци — той беше груб, безчувствен и егоистичен. Тя го ненавиждаше.

Колко несправедливо беше, че е толкова хубав!

4

— Какво правиш? — попита Робърт Чатъм.

— Мисля, — промълви Рейд, докато по тялото му преминаваше тръпка, а сърцето му биеше учестено — че съм много, много развълнуван.

Утринта край Мисисипи беше прекрасна. Все още бе достатъчно рано, за да е прохладно. Няколко облака, сякаш извадени от някоя картина, се носеха над главите им, а птиците пееха високо в кучешкия дрян около тях. Рейд стоеше прав, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на сакото на туидения си спортен костюм. Подпираше едното си коляно на бялата ограда до конюшнята. Високите му ботуши блестяха. Докато наблюдаваше как по пасището бяга жребецът на Чатъм, той самият изглеждаше като въплъщение на джентълмен от Юга. Бе съсредоточен въпреки безгрижната си самоувереност. Той бе дошъл в Начез не само за да се погрижи за някои от тукашните си бизнес интереси, но и за да хвърли поглед на този едногодишен кон. Сега се радваше, че си е направил труд да дойде, особено ако успее да купи жребеца.

Внезапно Рейд усети, че желанието му да притежава великолепното животно е прекалено очевидно и си придаде неопределено изражение на лицето. С мъка отдели погледа си от коня.

— Чух, че готвачката ти прави превъзходни ябълкови резени, пържени в тесто — каза той. Нарочно промени темата на разговора, за да спечели някакво преимущество преди предстоящия пазарлък. Не се безпокоеше кой знае колко за изхода. Беше свикнал да му върви постоянно. Късметът го бе съпровождал през целия му живот.

— Така е — отвърна Робърт Чатъм. Като съвършен домакин той посочи с ръка бялата къща, която се намираше на върха на хълма зад тях. — Ще тръгваме ли?

Час и половина по-късно Рейд напусна дома на Чатъм като горд собственик на жребеца. Купи го на съвсем нелоша цена. Не се изненада от това. Веднъж един от приятелите му каза с лека завист, че Рейд е не само очарователен разбойник, но е и невероятен късметлия. Рейд се засмя тогава, но приятелят му беше прав.

Той се бе родил в едно ранчо в Западен Тексас. Баща му Дерек Браг беше влиятелен метис, който освен това бе и капитан на тексаските рейнджъри. Никога не криеше факта, че се е влюбил от пръв поглед в жена си — англичанка с аристократичен произход. Това забавляваше много, но едва ли изненадваше децата му. Те ставаха все по-големи, а любовта между родителите им не преставаше да бъде очевидна за всички. Никой не можеше да не я забележи.

Рейд искаше да му обръщат внимание, тъй като беше най-малкото дете. Естествено така и ставаше. Родителите му го пазеха като зеницата на окото си, а по-големите му сестра и брат също го обожаваха. Никой не би предположил, че той прави пакости, въпреки че, ако трябва да си кажем истината, той постоянно създаваше главоболия на околните. Момчето нехаеше за скучните си домашни задължения, бягаше от къщи с някой приятел, за да стреля по зайците или възпламеняваше бомбички на тавана. Обичаше да се измъква незабелязано нощем, за да си играе на стражари и апаши. Веднъж проследи едни ловджии. Откриха го твърде късно, за да го върнат незабавно вкъщи. Опита се да укроти полудив мустанг, да избяга от училище, да шпионира лагера на команчите, за да докаже смелостта си. Когато беше на десет години, за малко не отплува на един товарен кораб в Галвестън. Беше му се приискало да види Африка.

Беше неудържим и не се свърташе на едно място. Енергията, любопитството и интелигентността му бяха неизчерпаеми. Подлудяваше цялото си семейство. Баща му, на когото рядко му се бе налагало да вдига ръка на другите си две деца, го пердашеше често.

— Всеки ден се моля и благодаря на бога, че си се родил под щастлива звезда — призна веднъж майка му, — иначе сигурно няма да оцелееш дълго на този свят.

Като младеж се радваше на същия късмет, който бе имал от малък. Почти винаги печелеше на карти. Първата му инвестиция в един металургичен завод бе от пари, спечелени на покер. Печалбата от вложението бе четворно по-голяма. В неговите ръце няколкостотинте долара станаха хиляда, а хилядарката се превърна в десет хиляди. Инвестирането стана предизвикателство за Рейд. Тази игра не се различаваше много от покера, като изключим това, че залозите тук бяха много по-високи. Тръпката идваше от възможността да загуби и от зашеметяващите суми, които можеше да спечели. На двадесет и четири години Рейд натрупа първия си милион.

С жените имаше същия късмет. И тук успехите му бяха легендарни. Той откри удоволствието от секса на крехката тринадесетгодишна възраст и не можеше да си спомни някоя жена досега да го е отхвърляла.

Докато яздеше коня към хотела, той се наслаждаваше на последния си успех — покупката на жребеца. Сега той беше негов. В този миг Рейд се досети, че е приключил работите си тук и няма сериозна причина да остане в Начез. Кой знае защо тази мисъл му развали удоволствието и го накара да си спомни за Грейс. Неочаквано си я представи гола със спусната коса и без очила. Косата вероятно й стигаше до кръста. Беше сигурен, че тя ще изглежда прекрасна без тези досадни очила. Имаше твърде голям опит и подобна дреболия не можеше да скрие хубостта й от него. А що се отнася до тялото й, той я беше държал в ръцете си и знаеше, че тя е висока, с тънък кръст и дългокрака. Външно погледнато той и тя си бяха лика-прилика, сякаш бяха родени един за друг.

Разбира се, тя не беше неговият тип жена.

Но без съмнение го привличаше. Самата мисъл за нея го възбуждаше. Знаеше, че ще стане смешен в собствените си очи, ако хукне подир нея. Тя беше прекалено морална стара мома, малко заядлива и на всичко отгоре побъркана суфражетка и мъжемразка. Беше леденостудена и със сигурност девствена. Рейд винаги гледаше да стои настрана от девствениците, също както избягваше и прекалено благоприличните дами. Знаеше, че трябва да я избягва. И без това в близките дни ще напусне Начез, нали така?

За пръв и последен път през живота си съблазни девственица, когато бе на тринадесет години. Лусила беше петнадесетгодишната дъщеря на най-близките им съседи. Рейд подсъзнателно разбираше, че не постъпва правилно, но точно тогава не разсъждаваше разумно. Те прекараха заедно доста горещи и приятни срещи, преди да ги хванат на местопрестъплението. Той изяде най-големия пердах през живота си. Баща му се разгневи силно. Той му крещя и Рейд никога нямаше да забрави думите му: „Ами ако и твоята сестра я прелъсти някой млад нехранимайко?“ Урокът бе съвсем ясен и от този момент Рейд избягваше невинните, добре възпитани млади дами.

Грейс определено спадаше към тази категория. На пръв поглед тя бе студена и надута, но като мъж той се досещаше инстинктивно, че онези, които се размекват най-трудно, са най-страстни.

След спомена за Грейс мисълта за Луиза Баркли неизвестно защо го раздразни. Тази жена го преследваше, откакто се срещнаха за пръв път преди няколко години на един бал в Начез. Тя с готовност му се отдаваше всеки път, когато той се отбиеше в града. Но сега му се стори, че предпочита да слуша високопарните речи на Грейс, отколкото да се занимава с поредните интриги на Луиза. Може би ще постъпи най-добре, ако стои настрана от вдовицата Баркли за в бъдеще…

Но на обяд, вместо да си хвърли куфара в дилижанса, както бе решил преди това, той, неочаквано и за самия себе си, се отправи на кон към Мелроуз. Само че бе решил да посети този път не чернокосата владетелка на дома, а нейната червенокоса служителка.

Грейс реши да проучи околността по време на обяда.

Остави момичетата да се хранят. Изпита чувство на свобода и облекчение. Беше й трудно сутринта поради една-единствена причина. И двете момичета като че ли се стараеха да провалят усилията й да им преподава добре. А учебната програма на Луиза я докарваше до отчаяние и я обиждаше. Посвещаването на повечето учебни часове на средновековни занимания като бродиране ядосваше Грейс. Тя реши да обсъди този въпрос с Луиза Баркли при първа възможност. Длъжна бе да отмени бродирането. Момичетата трябваше да учат аритметика, както и шев и кройка!