Погледна нагоре.

И го разпозна мигновено.

Не заради великолепния му външен вид — прекрасно изваяните скули, правия, разширен в долния си край нос, пълните, чувствени устни, небесносините очи и русата коса — а защото от всички, които бяха в дома на Ван Хорн онази нощ преди две години, той бе единственият, който я сметна за забавна. Само той се засмя, сякаш женските права бяха някакъв анекдот! Да не споменаваме, че и тогава, както и сега, той се отнасяше към нея като към чувал с боб и я мъкнеше нагоре-надолу, галейки я отзад — о, да, тя си спомняше това! Не му знаеше името, но го познаваше.

Той се засмя. Очите му блестяха. Над ъгълчетата на устата му имаше две добре оформени трапчинки. Зъбите му бяха невероятно бели.

— Как смеете! — възкликна Грейс.

Той вдигна изненадано вежда.

О, извинявай, че се блъснах в теб!

Тексаският му провлечен говор беше пресипнал и звучен. Уязвената Грейс се изчерви силно, защото, както знаеха и двамата, именно тя се беше блъснала в него. Тя изправи рамене и се опита да мине покрай него, но той й препречи пътя.

— Не си отивай така намусена — прошепна той тихо. — Как се казваш?

Тя вдигна очи към него. Гневът беше сковал чертите на лицето й. Тя отговори:

— Грейс О’Рурк.

В главата й нахлуха тревожни мисли.

Дали я е разпознал? Бяха минали почти две години от техния кратък сблъсък, а тя носеше тогава онова боне. Грейс се постара да не изпада в паника, но кой би забравил суфражетка, която се качва на пиано по време на частна вечеринка? Ако той я разпознае, тя със сигурност ще си загуби работата. Той очевидно бе близък приятел на домакинята. Кой ли беше? Брат? Братовчед? Девер? О, боже, дано да е гост, който ще си тръгне скоро. Не бива да губи тази работа!

— Грейс О’Рурк — каза провлечено той, сякаш вкусваше името й. Явно го хареса, защото се усмихваше. От усмивката му гърлото й се сви. Тя се изплаши и отново пробва да мине покрай него. Той я спря с една ръка, а после й намигна, сякаш и двамата се наслаждаваха на някаква шега.

— Мис Маргарет Ан, я излез — подкани той, докато гледаше Грейс право в очите с мълчалив присмех.

Грейс още стоеше неподвижно.

Маргарет Ан се появи от близката врата. Изглеждаше войнствена, а очите й бяха зачервени.

— Мисля, че търсеше тази малка палавница?

— Да, благодаря ви — отговори Грейс.

Маргарет Ан я изгледа свирепо и се втурна към златокосия непознат.

— Тя ми счупи куклата! Тя счупи Лиза!

Той я вдигна нагоре, високо във въздуха.

— О, не! Бедната Лиза! Но се обзалагам, че мис О’Рурк не е искала да го направи, нали? — той я задържа близо до лицето си и я гушна нежно. Дори за малкото момиче бе невъзможно да му устои. — Обзалагам се, че тя съжалява страшно за случката, а ти, принцесо, ще бъдеш снизходителна и ще й простиш.

— Не съм счупила куклата — каза Грейс и с мъка успя да сдържи чувствата си. — Тя самата я хвърли на пода в пристъп на гняв.

Той погледна отблизо детето.

— Маргарет Ан?

То започна да крещи.

— Тихо; сладката ми — каза напевно той и я разлюля. — Мисля, че най-добре ще е да заведем Лиза на лекар, какво ще кажеш?

— Тя я счупи — изхълца детето.

Рейд я премести на сгъвката на ръката си, а Грейс ги последва неохотно по коридора към детската стая. Той пусна на земята Маргарет Ан и коленичи, за да огледа Лиза.

— О, няма нещо, което добрият доктор на куклите да не може да поправи — изрече той бодро.

— Наистина ли? — попита предпазливо Маргарет Ан.

— Нали не смяташ, че лъжа? — увери я той, а на бузите му се появиха трапчинки.

Грейс скръцна със зъби. Той бе насочил целия си чар към дете на шест години! А наивното момиче се успокои и започна да се смее.

— Обичам те, Рейд — каза то и го прегърна силно.

Той се разсмя и я притисна към себе си.

— И аз те обичам. Сега ще взема Лиза и ще я оправя за нула време. Но очаквам от теб да се държиш по-добре с мис О’Рурк. Дамите винаги са вежливи и добре възпитани, а ти, скъпа, си дама.

На Грейс не й се вярваше много това да стане. Маргарет Ан се намръщи.

— Не се цупи — смъмри я Рейд. — Появяват ти се грозни бръчки. — Той хвана куклата с една ръка и се обърна към Грейс. Очите му блеснаха.

— И ти не се цупи.

Тя забеляза, че е свила ръцете си в юмруци. Този мъж… този филистимлянин вече беше превърнал детето в глупаво усмихната южняшка хубавица. Грейс беше готова да избухне, но тъй като не знаеше кой е той и не искаше да си загуби работата, си замълча. Нещо нетипично за нея.

— Ще отида да кажа на Хана за Лиза — извика Маргарет Ан и изхвърча от стаята.

Грейс се загледа след нея — това беше по-безопасно, отколкото да гледа към него. Но след малко нямаше друг избор, освен да насочи погледа си към този мъж. Очите му я разглеждаха внимателно от върха на червената й коса до крайчетата на пръстите. Нарочно я оглеждаше бавно. Тя усети, че почервенява отново — красотата й я караше да се изчервява много лесно и твърде често. Вдигна брадичка и с голямо усилие на волята се постара да не обръща внимание на безсрамния му оглед. Проблемът беше, че тялото й си имаше свое мнение по въпроса и сърцето едва не изскочи от гърдите й.

— Детето е само на шест, а не на шестнадесет години. Какви бръчки може да има то? Моля ви, не я карайте да става по-суетна, отколкото е сега.

— И защо не? — попита непринудено Рейд. — Тя е прекрасно дете и ще стане чудесна жена. Да не би да имаш нещо против ласкателствата, Грейс?

Мускулите на лицето й се стегнаха. Погледът му сякаш проникваше дълбоко в нея. Стори й се, че той се опитва да се добере до най-съкровените й тайни.

— Не ласкателствата ми създават неприятности — отвърна студено тя.

При тези думи трапчинките му станаха още по-дълбоки.

— Добре — каза той, без да отделя очи от нея. Погледът му стана съвсем сърдечен. Ръката му се приближи бавно. Поразената Грейс разбра, че той посяга към очилата й. Отстъпи назад и се облегна на стената.

— Искам да махна тези грозни очила и да погледна в очите ти — промълви той, а показалецът му докосна лицето й. — А после ще ти опиша колко хубава изглеждаш сега.

Грейс буквално подскочи.

— Моля ви — извика тя и усети, че се задушава, — спестете ми безогледното си ухажване.

— Безогледно ухажване?

Мъже като този бяха виновни за тежкото положение на съвременните жени — тези мъже ги интересуваше само хубавичкото личице и горещото тяло, с което да задоволят похотта си. Тя почувства, че в нея се надига сладостното усещане на победата, тъй като го бе надхитрила.

— Не ми е нужно да ме ласкаете нито вие, нито който и да е друг мъж.

— А, разбирам, ние сме независими, а?

Тя се изчерви и сви устни.

— Да.

Той я изгледа. После се усмихна леко.

— Боиш ли се от мен, Грейс?

Гневът и възмущението й бяха толкова силни, че тя не успя да промълви и дума.

— Или се боиш от един напълно заслужен комплимент?

Тя ахна.

— Сър, не се боя от никой мъж, а от думи със сигурност не се страхувам — или поне от думите във вашия речник! Позволете ми, ако обичате, да ви задам един въпрос — тя сияеше тържествуващо. Продължи да говори, вече готова да нанесе удар. — Всъщност, какво познавате по-добре — ласкателствата или жените?

Той се подсмихна.

— И двете, сладурче, и двете.

Челюстите й моментално се стегнаха от нахалството му.

— Сър, докато мъже като вас се отнасят към жените като към по-долни, куклоподобни същества, докато ни ласкаят, за да бъдем просто едни приятни обекти за разглеждане, никога няма да възвисим духа си, така че да се радваме на всичко, с което бог ни е благословил.

Той я погледна, примигна и се разсмя отново.

— О, не — промълви той. — Не си от онези луди агитаторки, нали?

Тя не му обърна внимание, макар че вече цялото й лице бе станало червено.

— Именно мъже като вас, сър, са виновни за унизителното положение на жените днес!

— Унизителното положение… та аз само се опитвах да ви накарам да се почувствате добре, Грейси — прошепна той.

— Ласкателството не кара ли и мъжете да се чувстват добре? — предизвика го тя.

— Ако е за въпрос, и на кучето му е приятно, когато го похвалят. Не знам защо, но харесвам кучетата, които се цупят — изгледа я той изпитателно.

Тя се изчерви.

— Говорим за мъжете и жените, не за кучетата.

Той се засмя.

— Да говорим за мъжете и жените тогава — каза той, а гласът му се снижи изкусително. — Макар че рано или късно разговорът става отегчителен.

Тя изпъшка обезсърчено.

— Сър, харесва ли ви да ви ласкаят или не ви харесва?

— Грейси, ласкай ме всеки ден по всяко време или още сега, ако ти се иска.

— Боя се, че задачата, която ми възлагате, е непоносима, прекалено тежка и неосъществима.

Той се изсмя дръзко. Очевидно се забавляваше.

— А аз си мислех, че няма да устоиш на молбата ми.

— Не всички жени са безсрамни и наивни глупачки — отсече Грейс.

— Имаш интересно мнение за жените, но не много ласкателно.

— Не съм лицемерка.

Той се усмихна.

— Грейс, изобщо не смятам, че си заплашена от вероятността да те обявят за такава.

Той никога нямаше да се държи сериозно. Тя му обърна рязко гръб.

— Трябва да си вървя.

— Чакай малко — едрата му ръка обви лакътя й и я задържа. Обърна глава към него, изгледа го гневно и стисна устни. Той беше непоносим. Пак се усмихваше.

— Хей, Грейси, какво ще кажеш да се поразходим край реката?

Тя го загледа ужасено.

Той се приближи. Тя отстъпи назад. Трапчинките му се появиха. Сърцето й заби лудо.

Белите му зъби блеснаха. Гърбът й се допря до стената. Ръцете му, които още държаха куклата, се озоваха на рамената й.

— Ще рискуваш ли да дойдеш? — промълви той. — Ти си хубава дори с тези смешни очила.