Грейс въздъхна и отново улови погледа на Марта Граймс. Какво има толкова да му мисля за миналото, каза си тя, щом желаният случай ми се предоставя сам?

— Мога ли да седна до теб, Марта? — попита тя и посочи мястото, което Чарлс Граймс току-що бе освободил.

Марта се съгласи с удоволствие и Грейс се плъзна в седалката до нея, зарови пръсти в чантичката си и извади една брошура.

— Обичаш ли да четеш? — запита тя. Сега лицето й поруменя, а очите й блеснаха.

— Разбира се — отвърна Марта. Грейс вече й бе връчила листовете. — Това е текстът на чудесната реч на Елизабет Кади Стантън — каза ентусиазирано Грейс. — За брака. За развода.

Марта се вторачи в нея и Грейс отвърна на погледа й.

— Знаеш много добре — заяви Грейс с приглушен и напрегнат глас, — че когато мъжете влязат в съдружие, ако то не е взаимноизгодно, от тях се очаква да разтрогнат това съдружие и всеки да си върви по своя път.

Марта прехапа устна и притисна силно листовете до закръглените си гърди. Грейс продължи.

— Защо само ние, жените, да страдаме търпеливо? Когато едно дете стигне определена възраст, изчезва подчинението му на родителския авторитет. А защо подчинението на жената да е вечно? Знаеш ли, че има страни, в които вдовиците ги изгарят на погребална клада с умрелите им мъже?

Очите на Марта се разшириха от удивление.

— Защо — каза Грейс, а гласът й се повиши и няколко глави се обърнаха към тях, — жените са обречени да робуват, докато са живи?

— Не знам — прошепна нерешително Марта.

Грейс стисна ръката й.

— Марта, аз ще организирам местна женска организация в Начез, ако такава още не съществува. Моля те, ела да ни чуеш. Просто ни изслушай. Искам да ти помогна.

Тя свали очилата си, които се бяха смъкнали надолу по носа от възбудата й и се вгледа внимателно в очите на Марта.

— Не мога — отвърна Марта. — Чарлс…

— Той не трябва да знае — изрече разпалено Грейс.

Марта премигна и се поколеба.

— Не знам.

— Ще ти съобщя кога ще се проведе първото ни събрание — каза Грейс, докато я стискаше за ръката. — Всички жени сме в това положение. Всички.

2

Алън я чакаше на железопътната гара в Начез. При вида на познатата му фигура Грейс почувства прилив на обич. Тя се обърна към Граймсови и стисна дланите на Марта.

— Пази се, а аз с нетърпение ще очаквам да те видя пак.

Марта погледна виновно към Чарлс и стисна в отговор ръцете на Грейс.

Грейс се обърна, за да махне на Алън. Той беше внушителен, почти едър мъж, който наближаваше четиридесетте. Бакенбардите му сивееха, а очите му бяха топли и кафяви.

— Грейс! Грейс! — По лицето му личеше колко се вълнува.

Тя светна от радост и слезе, за да се здрависа с него.

— Чудесно е, че те виждам — заяви Алън, докато я държеше здраво за ръцете.

— Как си? — попита Грейс.

— Много добре — отвърна Алън, но тя забеляза сенките, които минаха бързо по лицето му. — Или поне сега съм много добре.

Грейс се намръщи, когато се сети какво има предвид той.

Алън плати на един носач негър да отнесе чантите й до очакващия ги кабриолет. Той се качи след Грейс и дръпна поводите. Тя се извърна, за да обхване с поглед разпрострелия се на всички страни град. Бели дъсчени къщи с разкъртени огради и грижливо гледани градини украсяваха този район на града.

На отдалечен хълм се виждаха високите комини на една фабрика. Те изпускаха сиви облаци към хоризонта.

— Къде е река Мисисипи?

Алън й посочи.

— От другата страна на града — той докосна връхчето на носа й. — Какво е това?

Грейс се усмихна.

— Очила, Алън. Невъзможно е да не си чувал за тях.

Той сподави смеха си.

— Мога ли да те попитам защо ги носиш? Да не би зрението ти да се е влошило?

Тя се разсмя силно и звучно.

— Не, Алън, нямам проблеми със зрението. Всъщност очилата са част от дегизировката ми на добре възпитана гувернантка.

Той се засмя студено и взе една от покритите й с ръкавици ръце.

— Липсвахте ми, мис О’Рурк.

Тя не се поколеба — Алън беше най-скъпият й приятел.

— И вие ми липсвахте, Алън Кенеди.

— Как пътува?

— Скучно. Алън, какво е положението тук? Ти ми разказа толкова много за училището в твоите писма, че умирам от нетърпение да го видя.

Алън се подвоуми.

— Добре.

Грейс го изгледа замислено.

Тя знаеше предимно от вестниците, че преподаването в държавните училища на Юг съвсем не е лесно. Републиканците установиха новата образователна система едва след войната. На отделни места имаше невероятна съпротива срещу училищата, както и срещу по-голямата част от „радикалните“ закони на републиканския конгрес.

В повечето градове на Юг разделението на обществото бе ясно очертано. Болшинството южняци бяха консервативни демократи, които се бяха сражавали, за да се отцепят и сега виждаха, че всичко, с което бяха свикнали, се разпада пред очите им. Веднага след войната, когато президент бе Ендрю Джонсън, те издадоха Черните кодекси. Резултатът от тях беше, че наскоро освободените негри изпаднаха в икономическо и политическо робство.

След това републиканският конгрес се нагърби със задачата да реорганизира Юга и започна с издаването на трите Акта за преустройство през 1867.

Тези актове поставяха Юга под военен контрол. Всички бунтовници моментално загубиха гражданските си права. Новите щатски губернатори бяха задължени да ратифицират четиринадесетата поправка на Конституцията. Тя даваше на освободените негри основните граждански права, включително и правото да гласуват. Чрез гласовете на негрите републиканците завладяха властта в южните щати, въпреки че на много места демократите бяха достатъчно силни, за да запазят контрола си върху местното и окръжното управление или поне да упражняват някакво влияние върху тях. Според Алън такъв беше случаят в Начез, където демократите държаха отделни, но не всички постове в градското управление. В техни ръце беше длъжността на шерифа, например.

Алън й пишеше поне веднъж седмично, но повечето от неговите писма хвалеха постиженията на учениците му, които до един бяха негърчета и описваха красотата на природата край Мисисипи. Грейс долавяше, че той не иска да й каже нещо, но не можеше да определи точно какво.

— Дай да ти разкажа за Мелроуз — каза Алън. — Семейство Баркли са едни от най-видните плантатори в Начез. Мелроуз беше огромна плантация по време на войната. Основната култура, която се отглежда в нея, е, разбира се, памукът. Но подобно на другите видни плантатори в Начез Баркли в крайна сметка вложиха капитала си и другаде — те закупиха дялове в индустрията на Севера. Плантацията всъщност се намира по течението на Мисисипи в Луизиана, макар че Луиза Баркли предпочита дома си в Начез и пребивава тук повечето време. Луиза е била само на шестнадесет години, когато се е омъжила за Филип Баркли. Тогава той е бил на средна възраст. Тя стана вдовица скоро след войната, когато Филип умря от старост, докато спеше.

— Значи те не са загубили Мелроуз заради войната?

— Не. Филип се отърва благополучно. Според слуховете те не са имали проблеми с плащането на данъците. Мелроуз процъфтява, от което печеля аз.

Той направи гримаса.

— Какво има, Алън?

— Нищо — отвърна той и се помъчи да се усмихне. — Просто се надявам това място да е подходящо за теб, Грейс.

— Не се безпокой — отвърна уверено тя.

След като пътуваха дълго в горещина и прах, те пристигнаха най-сетне в Мелроуз. Къщата представляваше сграда от червени тухли в стил Гръцки ренесанс. Тя имаше масивни бели колони и бял корниз над вратата. Стомахът на Грейс започна да се свива от притеснение, когато се приближиха по павираната лъкатушеща алея. Тежкото и силно благоухание на магнолии ги обгръщаше отвсякъде.

— Алън, смяташ ли, че ще разберат какво съм правила в Ню Йорк?

— Не, ако ти се ограничиш само с преподаването — каза нежно Алън. В гласа му се долавяше лек укор.

Грейс реши да не агитира в защита на своите сестри по съдба или на които и да е потиснати слоеве, или поне не публично. А след това осъзна мигновено, че се самозаблуждава. Никога няма да спре борбата за делото, в което вярва. Ще трябва някак си да стане много предпазлива.

Алън я остави пред внушителната входна врата на една млада негърка, която беше на около петнадесет години. Тя се казваше Клариса и му беше ученичка. Преди да се сбогува, той обеща в неделя да заведе Грейс на църква, а после и на обяд.

Няколко минути по-късно Грейс се озова в широко преддверие с висок таван, облицовано с разкошна дървена ламперия.

— Почакайте малко, мадам — каза Клариса с щастлива усмивка. Грейс мигновено хареса момичето. Само че й се наложи да чака половин час. Когато Луиза Баркли най-сетне се появи, Грейс едва сдържаше яда си, но се стараеше да не го показва.

Луиза бе почти на нейната възраст. Тя имаше гарвановочерна коса и сини очи. Бе много красива — съвършена южняшка хубавица. Веднага щом се разположиха в елегантната гостна, тя огледа внимателно Грейс от главата до петите. Луиза бе невероятно елегантна и жизнена. Дневната й рокля бе със скандално дълбоко деколте, което излагаше на показ голяма част от бюста й. Той бе също толкова бял, колкото цветовете на магнолиите навън. Косата й представляваше куп умело подредени, спускащи се надолу къдри. Прикрепваха ги златисти гребени. Тя си вееше с ръчно изрисувано китайско ветрило.

Грейс още стоеше права. Всички стави я боляха от продължителното и изтощително пътуване. Очилата й се замъгляваха от влагата и от горещината на собственото й тяло. Искаше й се да си махне очилата. Знаеше, че така ще вижда по-добре, но не смееше да го стори. Пот се стичаше под шапката й и между пълните й грижливо скрити гърди. Веднага разбра, че Луиза е суетна, арогантна и взискателна. Грейс се страхуваше да диша и се боеше, че няма да я одобри. Същевременно кипеше от гняв, че се намира в такова положение. Луиза насочи ветрилото си към главата на Грейс.