Бренда Джойс - Виолетов огън

— Е — каза Грейс, — закъде сме се запътили?

Те се качиха на каручката. Клариса дръпна юздите.

— Това е изненада — каза тя и подвикна енергично: — Дий!

— Миста Рейд казва… — заговори Джеф, но Клариса го смушка силно в ребрата с лакът и той спря внезапно.

— Рейд ли? Какво общо има той с това?

Джефри се сви от смущение. Клариса го изгледа намръщено и се впусна да обсъжда учтиво времето, след това предстоящата реколта на памука и модела на роклята на Грейс. Накрая Грейс се наведе и сложи дланта си върху ръката й, за да я накара да замълчи. Изпитваше много силно любопитство.

Начез остана зад гърба им, а те се насочиха на север. Ако Грейс не знаеше вече, че църквата е изгорена, тя би заподозряла, че са се запътили към опожарените й останки.

— Къде отиваме?

— Ще стигнем скоро — отвърна Клариса с усмивка.

Грейс седеше, сложила ръце в скута си. Птиците пееха в летния следобед, дърветата шумоляха, орловите нокти и лавандулата се стелеха нагъсто около тях. Тя чу гласове, много гласове, повечето мъжки. Когато приближиха, долови по-отчетливо шумовете. Хората се смееха силно и пееха. Където и да се намираше, навсякъде би разпознала прочувственото и мелодично пеене на освободените роби. А след това чу силен трясък и отмерени удари.

— Какво става тук? — запита Грейс, мъчейки се да види увеселението иззад завоя.

А след това се досети, разбира се, защото това беше мястото, където се намираше унищожената църква.

Те завиха и мулето спря. Грейс извика от изненада. Пред взора й се откри блестящата дървена фасада на нова сграда. Тя беше малко по-широка от предишната. Личеше си, че току-що са сложили чамовия под. По наклонените покривни греди и по земята стояха хора, които забиваха гвоздеи. С мулета и волове докарваха още дървен материал. Застлан с керемиди покрив вече покриваше половината от строежа. Гледката беше удивителна.

Тук изглежда се бяха събрали стотина души. Имаше не само мъже, но и жени и деца. В голяма яма се печаха цели животни. До нея бяха подредили маси, които се огъваха от изобилната храна по тях и бяха застлани с цветни, празнични покривки.

В този миг Грейс откри за своя изненада, че не всички присъстващи са негри. Забеляза Джордж Фарис. Той си беше навил ръкавите до лактите. Държеше чук и се усмихваше, докато стоеше до конструкция от стъпала. Съзря Алън, който посочваше къде да изсипят съдържанието на една количка. Грейс успя да забележи и няколко други бели като доктор Ланг, Хариет и Сара Белели. Белите бяха само десетина на брой, но това беше началото и сърцето й се изпълни с радост.

След това го видя.

Рейд се беше настанил високо в десния ъгъл на постройката. Намираше се на равнището на покрива. Носеше панталони и обувки за работа, но не и риза. Беше мокър и лъщеше от пот, докато ковеше равномерно. Яркозелена носна кърпа обгръщаше челото му. Тя пазеше косите му да не падат надолу и задържаше потта. За миг Грейс се захласна по гледката, която представляваха мускулите, които се издуваха по гърба му и от очертанията на бицепсите му.

— Мъжът ви направи това — изрече Клариса в ухото й. — Това беше негова идея. Сега имаме съвсем нова сграда за църква и училище. Тя е по-хубава от предишната.

Обзеха я твърде силни чувства, които тя не успя да овладее. Сълзи изпълниха очите й. Рейд беше построил тази сграда. Той не беше негодник, а възхитителен човек. Беше от онези хора, които преместваха планините, изпречващи се на пътя им. Не беше ли усетила това още в първия миг, в който го срещна? Дали затова не го насъска толкова егоистично срещу Форд? Нима е възможно да го обича сега повече отпреди? Нима се беше влюбила в него от момента, в който го видя за първи път?

Не откъсваше поглед от него. Чукът му изведнъж замря във въздуха. Той се премести и обърна глава, за да огледа множеството. Видя я и погледите им се срещнаха.

На лицето му се появи усмивката с дълбоките трапчинки. Тя видя, че той държи пирони в устата си. Рейд й махна за поздрав с чука. Тя засия от радост и размаха ръка.

— Внимавай там горе — извика тя.

Той й намигна дръзко в отговор.

После Джефри я затегли към майка си Хана, която й подаде чиния, пълна с храна. Грейс я пое. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от радост. Погледът й продължи да се движи по покривните греди, където работеше Рейд.

— Доста хора се събраха — каза Хана.

— Той ги доведе, нали?

— Малко сладки приказки, няколко разговора набързо и дори няколко ругатни, и хората се събраха.

— Така ли?

— Всички се плашеха. Рейд им каза, че е правилно, че се страхуват, а това, което не е правилно, е, че не се страхуват достатъчно, за да избягат оттук. Той каза, че Форд и другите с него имат същата кръв като нас и че цветът й е същият. Каза, че ако се обединим, ще издържим, а ако се разделим, сме загубени. Каза още много неща. Каза, че нашите деца заслужават, когато пораснат, да имат възможност да станат нещо повече от земеделци и че каквото и да казва президентът Линкълн, ние още сме роби, а белите ни държат закрепостени за земята чрез дълговете и лошотията си.

— Всичко това ли каза? — попита с вълнение Грейс.

— Не си спомням всичко, което каза. Той каза твърде много неща. Този момък с думите си ни накара да дойдем.

Грейс се усмихна.

— Били сме навели глави толкова ниско, рече, че сме забили нос в калта. А след това така раздразни всички, че те бяха готови да вдигнат вилите и да прогонят Форд от града. Най-накрая той ги успокои и обеща да дойде с тях тук, за да вдигнем отново църквата.

Грейс не можеше да откъсне погледа си от голата бронзова фигура на Рейд, която се очертаваше ясно на фона на синьото небе. Едната му ръка се вдигаше и спускаше неуморно. След двадесет минути той слезе на земята, като се спусна стремително надолу през последните десет фута. Закрачи нехайно към нея и я прегърна с изпотената си ръка. Това не засегна Грейс. Тя се притисна към него. Той отвърна на погледа й със спокойна и уверена усмивка.

— Благодаря — изрече тя тихо.

— Не го направих само заради теб, въпреки че мисълта за теб ме подтикваше постоянно.

— Знам.

— Наистина ли?

— Всеки, който си навлича неприятности, като събира тези хора и им държи реч като твоята, прави това поради вътрешно убеждение.

— Такъв ми е характерът — изрече дрезгаво той.

— Благодаря ти.

Те се гледаха един друг. Рейд сведе лицето си. Устните им се докоснаха. В същия миг и двамата усетиха паниката, която обхвана тълпата и сподавената възбуда в гласовете край тях. Хората наоколо замлъкнаха разтревожено. Рейд вдигна глава и се озърна. И двамата едновременно забелязаха шерифа Форд на сивия му кон.

— Тук май празнувате, а? — провлечено каза Форд.