Луиза не й донесе обувки. След като използва гърба на един поднос за огледало, Грейс си оправи косата, махна клончетата и бодлите, приглади и опъна полите си. Свали си другата обувка и се запъти към предната част на къщата. Ако Луиза беше благоволила да й донесе обувките, Грейс би се измъкнала незабележимо през задния изход. А сега, е, какво пък, положението и така беше доста лошо. Ще се измъкне някакси и любовникът на Луиза ще запази анонимността си.

Щом влезе в коридора, застина на място и едва не припадна от изненада. Никога нямаше да сбърка гласа, който се чуваше от всекидневната. Говореше Форд:

— И жената на Браг беше там, но ни избяга. Но, по дяволите, какво правеше там сама през нощта?

— Тя е тук — изрече несъобразителната Луиза. — Тя ще напусне Рейд и аз ще й помогна да се добере до гарата.

Настъпи мълчание. После Форд се разсмя. Грейс се обърна и хукна да бяга.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Форд.

Той я улови, преди да се е промъкнала през внушителната предна врата, изкиска се и я притисна към себе си.

— Я виж какво хванах!

Луиза стоеше със скръстени ръце и се мръщеше.

— Какво правиш, Уил? Пусни я! Тя си отива от града. Да й кажем: „Прав ти път!“

Лицето на Форд още беше подуто и разранено. Едното му око беше насинено.

— Значи най-сетне ти дойде умът, а? Колко жалко, че не взимаш със себе си и онзи тексаски боклук.

— Пусни ме — изрече задъхано Грейс и се изви.

— О, можеш да вървиш по дяволите, ако искаш. Начез ще стане далеч по-приятен град, след като теб те няма тук. Но няма да те пусна, преди да пробвам от това, което е получил и Браг.

И Луиза и Грейс ахнаха едновременно. Грейс продължи да се бори още по-енергично, макар и да не постигна никакъв успех. Разгневената Луиза се приближи до тях.

— Хей, я слушай — изръмжа тя. — Аз ти се отдадох, но ако продължиш да опипваш тази бяла отрепка, никога повече няма да те пусна тук. Ясно ли е?

— Дявол да го вземе — изрече Форд и отпусна Грейс.

— Спомни си — каза Луиза с разширени от гняв ноздри и стегната челюст, — че той се насочи към нея само защото ми беше омръзнал!

Форд пусна Грейс.

— Аз чух друго по този въпрос, но смятам, че има и друг начин да си отмъстя. Да върви по дяволите — той насочи черните си очи към Грейс и пипна с пръст аметистовата й огърлица. — Днес имаш късмет, малката.

Грейс потрепери от страх.

След това той скъса огърлицата от шията й.

27

Рейд се събуди с усмивка на лице, прозя се и се протегна бавно. Посегна към Грейс. Докато се раздвижваше по този начин, се чудеше дали не му се е присънило любовното й обяснение снощи. Той почти беше заспал, но можеше да се закълне, че тя му каза, че го обича. Дори само споменът за тези думи караше сърцето му да се свива от радост и надежда.

Ръката му се движеше по студената повърхност на леглото. До него нямаше никой.

Рейд обърна глава и се загледа в мястото до себе си, където трябваше да лежи Грейс. Огледа стаята, но не видя и помен от нея. Отначало, все още неразсънен, той само се обърна, но след това изпадна в ужас. Нейната страна на леглото беше съвсем студена, сякаш я няма от часове…

Къде, по дяволите, е хукнала посред нощ?

Хрумна му, че може да й е станало лошо и изтича в банята, но тя беше празна.

Сигурно е излязла да се поразходи, макар и да е било много рано сутринта. Или пък, и той помрачня, докато е скитосвала, е попаднала в беда.

Несъмнено се бе случило именно това.

Но толкова рано? Защо е излязла толкова рано призори?

Той се бе успал. Слънцето грееше високо в небето. Сигурно беше десет часът. Погледна към джобния си часовник и разбра, че предположението му е правилно. Наплиска си набързо лицето с вода, насапуниса се и се изми. Реши да прескочи бръсненето. Вече усещаше лека паника. Обу си бързо панталоните.

Щом чу почукването по вратата, извика безцеремонно: „Влез!“, като очакваше това да е камериерката, която носи закуската. Примигна, когато видя Алън, а после се зае да си закопчава ризата твърде бързо, като объркваше илиците и копчетата. Разбра, че са се сбъднали най-лошите му страхове — тя е изпаднала пак в беда.

— Какво има?

— Не знам как да ти го кажа, Рейд — изрече Алън и се размърда с неудобство. Погледът му се стрелна по стаята. Лицето му поруменя, когато забеляза леглото.

— По дяволите, къде е Грейс?

Алън се стресна.

— Не е ли тук?

— Не си ли дошъл заради нея?

— Не, Рейд, изгорили са новото училище до основите.

Рейд изруга. Удари с юмрук по бюрото. Водата, с която се изми, се разля по пода.

— По дяволите всичко!

— И аз чувствам същото — изрече сухо Алън. — Кметът повика с телеграма федералните войски.

— Мислиш ли, че ще дойдат?

— Изобщо не вярвам в това — отвърна Алън. — На хората на Север им е дошло до гуша от проблемите на Юг. Северняците искат да оставят Юга да се оправя сам, сам да си строи всичко и въобще да върви по дяволите. Това е истината, Рейд. Без помощта на местните хора няма да спрем ездачите. Преди няколко години тук имаше федерални войски, но с идването им ездачите не престанаха да извършват престъпления. Дори и сега пак да дойде армията, пак няма да успее да се справи с положението. Ще трябва да минат доста години, преди да се променят нещата.

Рейд го погледна.

— Ти няма да останеш тук, нали?

Алън отвърна на погледа му.

— Не, няма. Знам, че съм страхливец. И че съм загубил вярата си в бъдещето. Не искам да ми строшат гръбнака следващия път. И… — той сви рамене. Не искаше да произнася следващите думи. Рейд разбра, че е решил да си тръгне и заради тях двамата с Грейс.

Рейд тъкмо се готвеше да излезе, за да я потърси, когато съзря писмото на масата. Замръзна на място. Посегна към него, видя името й и разбра всичко. Разбра, че го е напуснала.

Отпусна се в стола и зачете писмото. Заболя го толкова силно, че в очите му блеснаха сълзи. Тя му бе казала, че е чудесен, а снощи му призна, че го обича. А сега в писмото му съобщаваше това отново, но този път за сбогом.

Обаче, когато стигна до края на писмото, вече не страдаше, а беше ядосан. За пореден път Грейс го бе преценила погрешно. Отдавна бе разбрал, че тя никога няма да се откаже от професионалните си занимания и от борбата си за човешки права — и се бе съгласил с това! Отново си беше съставила прибързано мнение за него и беше стигнала до погрешни заключения, без дори да си дава труд да го попита какво мисли по въпроса! Само да беше попитала! Да, той не искаше тя да преподава в Начез, но в страната имаше още толкова много учителски места. Разбра защо се е чувствала длъжна да преподава именно тук. И ако беше възможно да почне всичко отначало, се надяваше, че този път ще я подкрепи. От своя страна очакваше тя да му повярва достатъчно, за да остане при него. Но не, тя бе избягала.

Ще я намери.

Тя го обичаше. Той я обичаше. Ще решат този проблем веднъж завинаги. Когато отвори вратата, готов да се втурне навън, той се озова срещу помощник-шерифа Лойд Бейкър.

— Шерифът иска да идентифицираш едни останки — изрече той.

Той яздеше към училището заедно с Бейкър и чувстваше, че му прималява.

Грейс не е мъртва!

Но те му твърдяха обратното.

Грейс не е мъртва! Повтаряше го като припев и като молитва. Пгюдължи да го произнася, докато се носеше във вихрен галоп към пепелта и праха, в които се бе превърнала новата църква.

Скочи от коня, още преди жребецът да е спрял. На мястото се беше струпала голяма тълпа от обезпокоени хора. Всички гледаха само в него. Форд излезе напред. Изглеждаше самодоволен. Тук бе и Хариет. Тя поклащаше глава и стоеше до Хана, Джон и няколко други цветнокожи семейства. Всички бяха онемели от тежката загуба, като изключим една жена, която плачеше открито, без да се срамува.

— Къде? — запита той. Бейкър му бе казал, че са намерили изгорено тяло. След това видя какво държи Форд — една от пътните чанти на Грейс и една от изящните й обувки. Коленете му омекнаха. Едва не му прилоша. Някой го хвана за ръката и му помогна да остане прав. Беше Фарис.

— Хариет Голд потвърди, че вещите са на мис О’Рурк — каза Форд.

Рейд го изгледа с широко отворени очи. Ужасено.

— Така е.

— Тялото е в пепелището.

Зашеметеният Рейд се обърна, за да отиде на мястото. Не, това не беше Грейс, не беше! Понечи да приближи. Струваше му се, че всичко това не се случва в действителност. Сякаш ходеше насън. Изотзад го последва гласът на Форд.

— Заради огъня не личи чии са останките.

Тялото се състоеше само от овъглени кости. Нямаше коса и останки от плътта. Бяха само кости. Рейд изпита облекчение. Това не беше Грейс. А след това един слънчев лъч отрази нещо блестящо и привлече погледа му. Той се втренчи в аметистите и диамантите, които проблясваха на шията на скелета.

— Не.

Нямаше злато. Бяха останали само камъните, които бяха подредени в отблъскващо правилен ред.

— Не.

— Ела с мен вкъщи, Рейд — каза нежно Хариет.

Не я забелязваше. Виждаше само Форд, който се наслаждаваше на гледката, бръкнал с ръце в джобовете си.

Форд промени небрежната си стойка.

— Аз не бях тук — извика той и отстъпи назад. — Цяла нощ бях с Луиза! Питай я, ако не ми вярваш!

Рейд се насочи бавно и хладнокръвно към него. Форд отстъпи още една крачка назад.

— Да не мислиш, че съм дотам полудял, че да взема да убия някого? След онова, което ми стори? Казах ти — бях с Луиза.

Рейд беше ослепял от болка и гняв, но още беше на себе си. Нямаше да убие Форд, ако не беше абсолютно сигурен, че именно той е виновникът за престъплението. Падна на колене. Вдигна лице към небето. Риданието, което прозвуча, вледеняваше кръвта и раздираше душата. Рейд изрева още веднъж.

— Цялата нощ ли прекара тук, Форд?