— Каси — намеси се Ивлин, — няма ли да целунеш чичо си? Изминал е цялото това разстояние, за да е с нас.

Каси пристъпи напред и залепи една нескопосна целувка върху бузата на Чейс. Веднага се отдръпна, сякаш се засрами от фалшивата изява на обич.

— Със сигурност си пораснала — каза Чейс. Това бе най-милосърдната похвала, която успя да измисли.

— Да, случва се.

— На колко години си сега?

— Почти на двайсет.

— Значи и двамата учите в колеж.

Каси кимна. За първи път по устните й пробягна нещо като усмивка.

— Аз уча в университета на Южен Мейн. Журналистика. Смятам, че скоро в „Хералд“ ще са нужни…

— Филип учи в Харвард — намеси се Ивлин. — Като баща си.

Усмивката на Каси се стопи още преди да е разцъфнала. Тя погледна майка си с раздразнение, обърна се и се заизкачва нагоре по стълбите.

— Каси, къде отиваш?

— Трябва да изпера дрехите си.

— Но чичо ти току-що пристигна. Върни се и седни при нас.

— Защо? — през рамо изстреля въпроса момичето. — И сама можеш да го забавляваш, при това съвсем добре.

— Каси!

Момичето се обърна и погледна Ивлин с широко отворени очи.

— Защо?

— Караш ме да се срамувам.

— Е, не е нещо ново.

Почти готова да се разплаче Ивлин се обърна към Чейс.

— Нали виждаш как стоят нещата? Дори не мога да разчитам на собствените си деца. Чейс, не мога да се справя сама. Просто не мога. — Сподавяйки плача си, тя се обърна и влезе в гостната.

Близнаците се спогледаха.

— Пак го направи — отбеляза Филип. — Не си улучила момента за схватка, Каси. Не ти ли е мъчно за нея? Не можеш ли да се опиташ да се държиш добре? Само през следващите няколко дни.

— Не е вярно, че не се опитвам. Но тя ме влудява.

— Добре, тогава бъди поне възпитана. — Той замълча и след малко допълни: — Знаеш, че татко би искал точно това.

Каси въздъхна. После послушно слезе по стъпалата и се отправи към гостната след майка си.

— Предполагам, че поне това му дължа…

Филип поклати глава и погледна Чейс.

— Просто още един епизод от прелестната сага на фамилията Тримейн.

— Откога е така?

— От години. Сварваш ги в най-лошия им момент. Човек би си помислил, че след снощи, когато загубихме татко, ще се сплотим. Вместо това, изглежда още повече се отдалечаваме един от друг.

Влязоха в гостната. Майката и дъщерята седяха в срещуположните краища на стаята. И двете бяха възвърнали самообладанието си. Филип седна между тях в ролята си на постоянен буфер. Чейс се настани в един фотьойл в ъгъла. Това за него беше неутрална територия.

От прозорците към залива нахлуваше слънчева светлина и докосваше лъскавия дървен под. В тишината отекваше само тиктакането на часовника върху полицата над камината. „Всичко изглежда същото“, помисли си Чейс. Същите маси в стил Хепълуайт от XV век, същите столове от времето на кралица Ана. Точно такава я помнеше от детинството си. Ивлин не беше променила нито един детайл. Това го накара да се почувства отлично.

Чейс реши да наруши настъпилата опасна тишина.

— На идване минах покрай сградата на издателството. Никак не се е променила.

— Нито градът — рече Филип.

— Както винаги, вълнуващ — безизразно добави сестра му.

— Какви са плановете за „Хералд“? — попита Чейс.

— Филип ще го поеме — обясни Ивлин. — Така или иначе, време е. Ще имам нужда от него у дома сега, когато Ричард… — Тя преглътна и сведе поглед. — Готов е за тази работа.

— Не съм сигурен, че съм готов — отвърна Филип. — Едва втора година съм в колежа. Освен това, има и някои други неща, които бих искал…

— Баща ти беше на двайсет, когато дядо Тримейн го направи издател. Нали така, Чейс?

Той кимна.

— Така, че няма причини да не можеш да хванеш кормилото.

Филип сви рамене.

— Джил Викъри се справя отлично.

— Филип, тя е само наемен работник. „Хералд“ има нужда от истински капитан.

Каси се наведе напред, изведнъж погледът й стана остър.

— И други могат да го правят — каза тя. — Защо трябва да е Фил?

— Баща ти искаше да е Фил. А Ричард винаги знаеше кое е най-доброто за „Хералд“.

Настъпи тишина. Отекваше само силното тиктакане на часовника върху полицата над камината.

Ивлин въздъхна неуверено и обгърна с ръце главата си.

— О, боже, всичко изглежда така коравосърдечно. Не мога да повярвам, че говорим за това. Кой да заеме мястото му.

— Рано или късно — рече Каси, — трябва да говорим за това. И за много други неща.

Ивлин кимна и погледна настрани. В една от другите стаи звънеше телефонът.

— Ще се обадя — съобщи Филип и излезе.

— Аз просто не мога да мисля — обади се Ивлин като притискаше глава с дланите си. — Иска ми се да можех да накарам мозъка си да заработи отново…

— Случило се е едва снощи — тихо отбеляза Чейс. — Ще ти е необходимо време, за да преодолееш шока.

— Трябва да мисля и за погребението. Дори не искат да ми кажат кога ще освободят… — Тя стисна очи. — Не разбирам защо се проточва толкова много. Защо щатският инспектор трябва многократно да преглежда всяко нещо. Искам да кажа, не разбират ли какво се е случило? Не е ли очевидно?

— Очевидното невинаги е истината — обясни Каси.

Ивлин погледна дъщеря си.

— Какво искаш да кажеш?

Филип се върна.

— Мамо? Обади се Лорн Тибетс.

— О, боже! — Ивлин неуверено се изправи. — Идвам.

— Иска да се видите.

Тя се намръщи.

— Веднага ли? Не може ли да почака?

— Не е зле да приключиш с това, мамо. Рано или късно ще се наложи да се срещнеш с него.

Ивлин се обърна и погледна Чейс.

— Сама не мога. Ела с мен, моля те!

Чейс нямаше ни най-малка представа къде щяха да ходят и кой беше Лорн Тибетс. В този момент той искаше само един горещ душ и легло, където да се строполи. Но те трябваше да почакат.

— Разбира се, Ивлин — отвърна той.

Неохотно се изправи, раздвижвайки схванатите си нозе след дългото пътуване от Гринуич.

Ивлин вече вземаше дамската си чантичка. Извади ключовете за колата и ги подаде на Чейс.

— Аз… аз съм твърде разстроена. Не би ли могъл ти да шофираш?

Той пое ключовете.

— Къде отиваме?

С треперещи ръце Ивлин си сложи слънчевите очила. Подутите й очи се скриха зад тъмните стъкла.

— В полицията — отвърна тя.

Втора глава

Полицейското управление на остров Шепърдс се помещаваше в бивш универсален магазин, който с течение на годините беше разпределен на малки стаички и офиси. В спомените на Чейс представляваше доста по-величествена сграда, но от години той не беше влизал вътре. Тогава беше момче, непокорно при това, от онзи тип хора, за които полицейското управление представляваше заплаха. В деня, когато го доведоха тук, защото стъпкал розовата леха на госпожа Гордимър, при това съвсем несъзнателно, таваните изглеждаха по-високи, стаите по-просторни, а всички врати водеха към неизвестността на ужаса.

Сега я видя такава, каквато всъщност си беше, стара, изморена сграда, която има нужда от боядисване.

Новият шеф на полицията Лорн Тибетс имаше много подходящо телосложение за този клаустрофобичен развъдник. Ако в професията на полицая имаше изискване за минимална височина, то Тибетс се беше промъкнал точно под минимума. Беше нисък и набит, спретнато облечен в официално лятно каки в комплект с кепе, което да увеличава ръста му и да скрива плешивината му, според подозренията на Чейс. Приличаше му на един малък Наполеон в пълна парадна униформа.

Въпреки че на ръст беше нисък, началник Тибетс обичаше високопарните маниери. Той се промуши през цял куп бюра и шкафове с картотеки, за да поздрави Ивлин с подобаващо за положението й внимание.

— Ивлин, толкова съжалявам, че ви накарах да дойдете тук. — Той хвана ръката й и я стисна в желанието си да я успокои, но Ивлин се сви. — Прекарала сте ужасна нощ, нали? Просто една ужасна нощ.

Ивлин вдигна рамене, както за да му отговори, така и за да се освободи от ръцете му.

— Знам, че ви е трудно да се занимавате с това. Аз и не исках да ви притеснявам, не и днес. Но нали знаете? Има куп доклади за картотекиране. — Той погледна Чейс с привидно случаен поглед. Чейс забеляза, че малкият Наполеон имаше остър поглед, който улавя всичко.

— Това е Чейс — представи го Ивлин, потупвайки ръкава си, сякаш да заличи отпечатъка на лапите на началник Тибетс. — Братът на Ричард. Пристигна тази сутрин от Кънектикът.

— О, така ли — отвърна Тибетс, очите му тутакси свързаха образа с името. — Виждал съм ваша снимка във физкултурния салон на гимназията. — Той подаде ръка. Ръкува се енергично като човек, който се опитва да компенсира ниския си ръст. — Нали си спомняте, онази, на която сте с баскетболен екип?