Отново чу тези думи и мислено ги прослуша в неясния спомен на онова телефонно обаждане. Ивлин не си направи труда да смекчи удара. Едва бе разпознал гласа на снаха си, когато тя изстреля новината. Без прелюдия, без предупреждение, без да го пита „седнал ли си?“ Направо голата истина, поднесена с познатия полушепот на Ивлин. „Ричард е мъртъв му каза тя. Убит е. От жена.“

И в следващата секунда: „Имам нужда от теб, Чейс“.

Това не беше очаквал. Чейс беше аутсайдерът във фамилията Тримейн, онзи, на когото никой не си правеше труда да се обажда, онзи, който беше напуснал щата и семейството завинаги. Братът със срамно минало. Чейс, прокуденият. Чейс, черната овца. Чейс, слабакът, помисли си той, който отхвърля паяжините на съня, заплашващ да го оплете в капана си. Спусна прозореца на колата, вдиша нахлулия студен въздух, аромата на пиниите и морето. Мирисът на Мейн. Нищо друго не можеше да го върне към всичките онези момчешки спомени, когато се шляеше из скалистия бряг, затънал до глезени във водорасли. Току-що събраните миди тракаха в кофичката му. Сирената, която стенеше в мъглата. Всичко това се върна в мислите му само чрез един полъх на вятъра, онзи аромат на детството, на доброто старо време, на онези далечни дни, когато си мислеше, че Ричард е най-смелият, най-умният и най-добрият брат, който човек би могъл да има. Времето, преди да осъзнае истинската същност на Ричард.

Убит. От жена.

На Чейс никак не му се стори странно. Чудеше се коя ли е тя и какво ли е разпалило в нея такава мъст, че да го наръга с нож в гърдите. О, той можеше да се досети. Някоя любовна връзка се е провалила. Ревност, породена от новата любовница. Неизбежното изоставяне. Следва ярост, че е била използвана и лъгана, ярост, която надхвърля всякаква разумна логика или чувство за самосъхранение. Чейс можеше да сглоби целия сценарий. Дори си представяше жената, жена като всички останали, които са минали през живота на Ричард. Разбира се, тя е привлекателна. Ричард много държеше на това. Но в нея имаше известна доза отчаяние. Може би смехът й е твърде силен или усмивката й прекалено изкуствена, или бръчките около очите й разкриваха, че е тръгнала по наклонената плоскост. Да, той ясно си представяше жената, а образът й провокираше съжаление и отвращение.

И мъст. Колкото и да ненавиждаше Ричард, нищо не можеше да промени факта, че са братя. Те споделяха едни и същи спомени, едни и същи следобеди на езерото, разходките по вълнолома, тихия кикот в тъмнината. Последното им спречкване беше сериозно, но в дъното на душата си Чейс се надяваше, че ще изгладят отношенията си. Винаги имаше време да поправят нещата и отново да станат приятели.

Такива бяха мислите му преди обаждането на Ивлин.

Яростта му набъбна и като тайфун мина през него. Възможностите са безвъзвратно изгубени. Вече няма шанс да кажеш: „Обичам те“ или „Спомняш ли си, когато…?“. Пътят пред него се разми. Той премигна и стисна волана по-здраво. Продължаваше да шофира към утрото.

В десет часа пристигна в Бейс Харбър. В единайсет беше на борда на „Джени Би“ с лице, обърнато към вятъра, а ръцете му стискаха парапета на ферибота. В далечината в мъглата като малко зелено петно се появи силуетът на остров Шепърдс. Носът на „Джени Би“ следваше движението на големите вълни нагоре-надолу и Чейс почувства как в стомаха му се надига познатото усещане на гадене, а в гърлото му се появи кисел вкус. Винаги аз съм бил този, който се оплаква от морска болест, помисли си той. От цяло семейство на мореплаватели Чейс беше единственият непохватен моряк, синът, който предпочиташе да има твърда земя под краката си. Ричард обираше всички трофеи от състезания. За малки платноходки, за едномачтови платноходи, за всеки друг клас, за който може да се сети човек, Ричард все печелеше наградите. В тези води той усъвършенства уменията си, научи се как да лавира спрямо вятъра, да обръща платната, да издава заповеди. Вдигни триъгълното платно, свали триъгълното платно. За Чейс всичко това беше налудничава безсмислица. И изведнъж се появи това нещастно гадене…

Чейс вдиша дълбоко соления въздух и когато „Джени Би“ спря до пристана, той усети как стомахът му се успокои. Върна се при колата и изчака реда си, за да мине през рампата. Върху номерата на всичките осем коли пред него имаше разрешително за напускане на границите на щата. Изглежда населението на половината щат Масачузетс се изнасяше тук на север. Човек едва ли не чуваше стенанията на щата Мейн, породени от тежестта на всичките тези проклети коли.

Служителят на ферибота му направи знак да тръгва. Чейс включи на скорост и потегли нагоре по рампата към остров Шепърдс. Стори му се странно колко малко се е променила околността през годините. Същите стари сгради гледаха към Сий стрийт: пекарната, банката, кафене „Фицджералд“, магазинът „За пет цента“, смесеният магазин на Лалин. На няколко стари места се бяха появили нови имена. Магазинът за красота „Вог“ сега беше книжарница „Горам“, а на мястото на селския магазин имаше „Фолклорни антики“ и кантора за недвижими имоти. Господи, кое е това, което привлича интереса на туристите тук?

Той сви зад ъгъла нагоре по Лимърок стрийт. От дясната му страна се намираше редакцията на „Айлънд Хералд“, разположен в същата тухлена сграда. Чудеше се дали някоя от тях не беше претърпяла промени в интериора си. Той си я спомняше много добре, декоративен ламаринен таван, охлузени бюра, стена с портрети на издателите, всичките от фамилията Тримейн. Представяше си всичко това, дори пишещата машина „Ремингтон“ върху старото бюро на баща му. Разбира се, отдавна вече нямаше изделия с марката „Ремингтон“. Имаше компютри, елегантни и безлични. Ето така издаваше вестника Ричард. Долу старото, да живее новото.

Да влезе следващият Тримейн.

Чейс продължи нататък и зави по Честнът Хил. Половин миля по-нагоре, близо до най-високата точка на острова, бе разположено имението на Тримейн. Викторианските кулички и безвкусната позлата му напомняха на чудовищна жълта сватбена торта. Сега къщата беше пребоядисана в достопочтено сиво и бяло. Красотата й изглеждаше някак по-скучна, притъпена и преминала. Чейс сякаш предпочиташе жълтия цвят на сватбената торта.

Паркира колата, грабна куфара си от багажника и тръгна нагоре по алеята. Още преди да стигне до стъпалата на входната площадка, вратата се отвори и се появи Ивлин, която го очакваше.

— Чейс — изплака тя, — о, Чейс, ти си тук! Благодаря на Бога, че си тук!

Тя тутакси се отпусна в прегръдката му. Той механично я прегърна, почувства треперещото й тяло и топлият й дъх до врата си. Остави я в обятията си.

Най-после тя се отдръпна и се втренчи в него. Както винаги, прекрасните й зелени очи бяха изумителни. Русите коси с оттенък на мед и дължина до раменете бяха сплетени във френска плитка. Лицето й беше подпухнало, носът зачервен и разранен. Беше се опитала да го прикрие с пудра. Розова пудра беше засъхнала по едната й ноздра, а по бузата й имаше следа от размазан грим. Той не можеше да повярва, че това е красивата му снаха. Нима наистина жалееше?

— Знаех, че ще дойдеш — прошепна тя.

— Тръгнах веднага щом ми се обади.

— Благодаря ти, Чейс. Не знаех към кого другиго да се обърна… — Тя пристъпи назад и го погледна. — Горкичкият, сигурно си капнал от умора. Влез, ще ти направя кафе.

Те влязоха във фоайето. Сякаш се пренесе в детството си, почти нищо не беше се променило. Същият дъбов под, същото осветление, същите миризми. За миг си помисли, че ако се обърне и погледне през вратата към гостната стая, ще види майка си да пише нещо трескаво, седнала зад бюрото. Възрастното момиче никога не посегна към пишещата машина. Тя вярваше, че ако карето с клюките беше достатъчно пикантно, всеки издател би го приел дори на езика суахили. Както се оказа, не само че издателят се сдоби с нейното каре, но той се сдоби и с нея. Брак по сметка, с две думи казано.

Майка му така и не се научи да работи на пишеща машина.

— Здравей, чичо Чейс.

Той вдигна поглед и на най-горното стъпало видя млад мъж и млада жена. Не е възможно това да са близнаците! Докато двамата слизаха надолу по стълбите, като Филип вървеше напред, Чейс ги наблюдаваше изумен. Последният път, когато ги видя, бяха недодялани младежи. И двамата бяха високи, руси и стройни. С това се изчерпваше приликата между тях. Филип се движеше грациозно с увереността на танцьор, един елегантен Фред Астер в партньорство с, е… твърде слабо подобие на Джинджър Роджърс. Младата жена, която леко пристъпяше зад него, имаше голяма прилика с конете.

— Не мога да повярвам, че това са Каси и Филип — рече Чейс.

— Твърде дълго отсъстваше — отвърна Ивлин.

Филип пристъпи и се здрависа с Чейс. Сякаш непознат, а не племенникът му го поздрави. Ръката му беше тънка, фина, ръка на джентълмен. Беше наследил аристократичността на майка си, прав нос, изсечени скули, зелени очи.

— Чичо Чейс — мрачно каза той, — завръщаш се у дома по ужасен повод, но се радвам, че си тук.

Чейс насочи поглед към Каси. Когато за последен път видя дъщерята на брат си, тя беше една енергична малка маймунка, която до полуда задаваше въпроси. Той не можеше да повярва, че се е превърнала в намусената млада жена пред него. Възможно ли е скръбта да променя човека така? Меките й коси бяха опънати назад така силно, че лицето й приличаше на съвкупност от издатини: широк нос, заешка захапка, квадратно чело без следа от бретон. Единствено очите й напомняха бегло за онова десетгодишно дете. Имаше прям и изключително интелигентен поглед.

— Здравей, чичо Чейс — каза тя. Поразително делови тон за момиче, което току-що е загубило баща си.