„Някой е убил майка ми. Нападател. Да. Така трябва да се е случило. Някакъв нападател е проникнал в къщата и е убил бедните Джордж и Дона.“

Толкова по-зле за тях.

Сега въпросът беше защо са били убити толкова брутално. Просто. Винъс Мария беше причината. Сега тя също трябваше да бъде наказана.

Влезе в спалнята на майка си и се надвеси над нея за момент. Загледа се, без да мига, в нетактично проснатото й на пода тяло в локва тъмночервена кръв. Нощницата й беше набрана и кървава. Не изглеждаше приятно.

Отиде до дрешника й, взе чифт ножици и се върна при нея. След това внимателно изряза стърчащите краища на нощницата й и симетрично разположи крайниците й.

Доволен слезе долу и провери тялото на Джордж, сгърчено в подножието на стълбището. Санто го обиколи няколко пъти, като се опитваше да не стъпва в кръвта.

Устата на Джордж беше отворена, както и очите му.

Толкова по-зле за тях, че не можеха да бъдат заедно. Мамчето и доведеното татенце — един до друг. Животът не беше съвършен.

След известно време Санто взе пушката си и излезе навън, при колата си.

Внимателно постави пушката на пода и се отправи към дома на Винъс Мария. Този път нищо не можеше да застане на пътя му.

* * *

Когато Лъки подкара към имението на семейство Ландсман, срещу нея изскочи кола и забърза в противоположната посока. Тя сви към банкета и едва избягна челния удар. Бегло погледна шофьора и разпозна Санто, сина на Ландсман.

Паркира през улицата срещу вратите и поседя в колата си за минута.

Замисли се с разума си, с чувствата си и си представи как хората биват наказани по съответния начин. Но това никога не се случваше точно така и тя знаеше какво трябва да направи. В края на краищата, нямаше избор. Ако не се погрижеше за това, Дона никога нямаше да остави семейство Сантейнджело на мира.

Дона Ландсман, бивша Бонати, беше убила Лени.

„Никога не се ебавай със Сантейнджело.“

Лъки излезе от колата си и обиколи имението, докато намери незаключена странична врата. Това беше знак.

Промъкна се през вратата и забеляза голямата къща в мрака.

Като се движеше бързо и тихо, заобиколи къщата и беше изненадана да открие отключена и предната врата. Още един знак?

Влезе едва-едва.

Проснат в подножието на стълбището лежеше Джордж Ландсман — главата му на практика беше пръсната.

Сърцето на Лъки започна да бие в гърдите й. Той беше мъртъв. Мъжът беше мъртъв. О, Господи, някой се беше добрал дотук преди нея.

Тя се отдръпна назад, нервно попипвайки затъкнатия в колана й пистолет. След това мина покрай тялото на Джордж и се качи нагоре. Зловеща тишина цареше в къщата. Изведнъж си спомни за Санто, който мина покрай нея с висока скорост, а лицето му беше пребледняло. Бягаше от убиеца? Или пък той беше виновният?

Тя потръпна. Вратата на главната спалня беше отворена. Влезе в стаята и сдържа дъха си.

Дона лежеше в средата на стаята — гола, с разперени крайници, изложена на показ.

Поетично правосъдие.

Лъки се измъкна от стаята бавно, изтича надолу по стълбите и напусна къщата.

Когато стигна до колата си, трепереше.

Никога вече Дона Ландсман нямаше да притеснява никого.

* * *

Санто имаше мисия. Сега никой не можеше да го спре. Знаеше, че Винъс Мария е виновна за всичко — в това нямаше никакво съмнение.

Тя беше убила майка му. Беше умъртвила Дона. Джордж беше мъртъв заради нея.

Тя беше развратна кучка, която заслужаваше това, което щеше да получи. Охраната й беше безполезна, а глупавият й брат вече трябваше да си е тръгнал.

Този път щеше да й даде да се разбере и никакви любовни писма повече. Тя го беше предала. Да видим дали един изстрел щеше да й хареса повече от писмата.

Пушката му даваше сила. Пушката щеше да му позволи да излезе от всяка ситуация.

Той беше Силвестър Сталоун, Клинт Истууд, Чък Норис. Беше квинтесенцията на американския герой.

Спря с колата си пред къщичката на охраната.

— Да? — мъжът отвори прозорчето до половината и го погледна подозрително. — Какво мога да направя за вас?

Без да каже дума, Санто насочи пушката и стреля в прозореца.

Бум! Пазачът падна без звук и кръв опръска прозорчето.

Точно като на кино — помисли си жизнерадостно Санто.

Докато се смееше сам, подкара към къщата.

* * *

Винъс въздъхна продължително — явен знак на чисто удоволствие. Купър правеше любов като никой друг. От върховете на пръстите си до подвижния си език — той беше майстор, който я отвеждаше в страната на екстаза, докарваше я до оргазми, които никога преди не беше харесвала като сега.

Беше я довел до върха два пъти — и всеки път тя викаше силно, напълно опустошена.

— Обърни се — каза той.

— Не искам повече — отвърна тя.

— Обърни се.

— Не мога повече.

— Направи го!

Тя легна по корем. Той разтвори краката й и започна да облизва меката плът от вътрешната страна на бедрата й. Главата й беше заровена в чаршафите. Не можеше да го вижда, само чувстваше изгарящите му докосвания. Не беше възможно отново да я доведе до оргазъм толкова скоро.

Абсолютно невъзможно.

И все пак… Чувството започна да я поглъща. Невероятното главозамайване предвещаваше буря, очакваща да се разрази…

* * *

Санто паркира колата си пред къщата.

Мисията вървеше добре.

Тази мисия щеше да му осигури удара и признанието, към което се бе стремил цял живот.

Нямаше да е вече шестнадесетгодишното дебело хлапе. Той беше Санто Бонати. Беше голям мъж също като баща си. И НИКОЙ НЕ МОЖЕШЕ ДА ГО СПРЕ!

Излезе от колата, застана пред дома на развратницата, вдигна пушката и простреля шибаната ключалка на шибаната врата.

* * *

Винъс си помисли, че чува изстрел, но беше толкова близо до блаженството, че не й пукаше.

— Скъпи… — промърмори тя. После мисълта й се изгуби, когато стигна до кулминацията със земетръсната тръпка на чиста чувствена наслада.

Изкрещя от удоволствие — силно, пронизително, с пълно отдаване.

* * *

Когато Санто влизаше в къщата, не забеляза трите кучета, които се носеха към него.

Чак щом усети злите им зъби да се забиват в плътта му и да я откъсват от костите, тогава започна да пищи — силно, пронизително, отчаяно.

Пищя, докато всичко потъна в мъртва тъмнина. И тогава всичко свърши.

ГЛАВА 72

Алекс спа добре за първи път от месеци. Без приспивателни, без валиум — постави глава на възглавницата и потъна в дълбок, спокоен сън.

Сутринта се събуди освежен, претърколи се в леглото и, както си му беше навик, посегна към дистанционното на телевизора.

Включи на канала, на който го беше оставил снощи. Беше гледал някакъв слаб филм за провалила се сделка с наркотици. Старомоден боклук.

Имаше положителното усещане, че най-сетне ще успее да оправи живота си. Беше казал на майка си нещо, което трябваше да направи още преди години. Сега тя можеше да се разкара и да го остави на мира.

Превключи на друг канал. Друг филм. Друг боклук с безсмислено насилие.

Отново превключи. Попадна на фитнес-шоу, което гледа няколко безумни минути, докато се чудеше дали да не поръча екипировка, която ви гарантира невероятен задник. Може би не.

Следващият канал беше новинарски. Сериозен чернокож говорител беше в средата на убийствена история:

Рано тази сутрин са намерени телата на милионерката и притежателката на корпорации Дона Ландсман и на нейния финансов съветник и съпруг Джордж Ландсман, застреляни в имението им за шест милиона долара в Бел Еър. Ужасяващото откритие е било направено от една прислужница, която веднага се е обадила в полицията.

Алекс се изправи рязко. „О, Боже, Лъки, какво си направила?“

Сграбчи телефона. Тя веднага отговори.

— Лъки — каза той с нисък и стреснат глас. — Току-що видях новините.

— Добро утро, Алекс — жизнерадостно отговори тя, сякаш нищо не се беше случило.

— Защо, Лъки? Защо го направи? — настояваше той.

— Не съм аз — спокойно отвърна тя. — Не бях аз.

— О, хайде.

— Давам ти думата си, Алекс. Нямам нищо общо с това.

— Значи, искаш да кажеш, че е удобно съвпадение? Че и някой друг е искал да я види мъртва?

— Не се занимавай с тази работа, Алекс — остро произнесе тя. — Щом не ми вярваш, това си е твой проблем, не мой.

— Идвам веднага.

Гласът й беше твърд.

— Не, моля те, недей.

— Напротив — настояваше той.

Не искаше да го вижда — той се опитваше да се приближи твърде много и твърде бързо. Беше време отново да направи стъпка назад.

— Виж — търпеливо каза тя. — По-късно ще ти се обадя.

— Със сигурност го направи — строго отговори той и я раздразни още повече. — Трябва да поговорим.

— Ще поговорим.

Алекс скочи от леглото и отиде в банята. Исусе! Какво беше направила? В главата му започна да звъни. Тя имаше нужда от помощ, най-добрите адвокати…

Каквото и да се беше случило, той щеше да бъде на нейно разположение.

* * *

Лъки слезе в кухнята на долния етаж и включи кафе-машината. В живота настъпваха странни обрати — понякога твърде странни, за да бъдат разбрани. Сантейнджело бяха ли се освободили най-сетне от Бонати?

О, Господи, тя се надяваше. Враждата им беше отнела достатъчно животи.

Миналата нощ, когато се беше прибрала в къщи, се бе обадила на Джино в Палм Спрингс, за да го попита дали той е отговорен по някакъв начин. Беше я уверил, че не е. Джино не би излъгал. Освен това тя беше видяла убиеца, Санто, сина на Дона, да бяга от местопрестъплението с колата си. Едва не се удари челно в нея. Чудеше се колко ли време щеше да отнеме на ченгетата да го открият.