Майната й на Дона Ландсман. Сега се опитваше да обърка ума й.

Качи се горе, в спалнята си, отключи чекмеджето до леглото си и извади пистолета си.

Обратно долу. Още една марихуана. Няколко дълги вдишвания, след това излезе навън и седна с пистолета в скута си. Много скоро трябваше да вземе решение. Много скоро…

ГЛАВА 69

Дона хъркаше силно. Санто опря ухо на вратата на спалнята й и внимателно се заслуша. Според звука тя нямаше да се събуди преди сутринта, което означаваше, че трябва само да избегне Джордж.

Пропълзя на долния етаж и се изви, за да погледне в библиотеката. Джордж беше зает да преглежда пакет документи. Ако се движеше бързо, можеше да се промъкне долу с куфара и с пушката и да ги скрие на сигурно място в колата си, преди Джордж да забележи.

Забърза обратно нагоре и измъкна куфара изпод леглото си. Беше тежък — препълнен не само с материалите за Винъс, но също и с порносписанията му.

Промъкна се покрай стаята на майка си — все още чуваше хъркането й силно и ясно.

Крадешком започна да слиза надолу по стълбите, влачейки тежкия куфар след себе си. Болеше го, че не може да запази колекцията при себе си, но кравата не му беше оставила никакъв избор.

От друга страна, какво му пукаше вече за Винъс? Тя беше развратницата, която го беше изложила — бе показала писмата му на други хора и го бе унизила. Не разбираше ли тя, че съобщенията бяха лични? И че такива любовни послания, каквито съдържаха писмата, трябваше да си останат само между тях двамата?

Беше взела тяхната любов и я бе превърнала в нещо публично и мръсно. Сега я мразеше.

На половината път се спъна и падна. Куфарът се отвори и от него се заизсипваха видеокасети, постери, снимки и списания.

Джордж се появи от библиотеката и застана в подножието на стълбите, втренчен в него.

— Къде отиваш? — попита той.

— Където искам, по дяволите — озъби се Санто, докато се изправяше.

Дона се появи в горния край на стълбището и включи осветлението.

— Какво става? — извика тя. — Ти какво правиш?

Звучеше като старата Донатела. И изглеждаше като полудяла с настърчалата си коса и размазан грим. Носеше прозрачна нощница без нищо отдолу. Гледката не беше приятна.

— Какво има в куфара? — поиска да знае тя — леко заваляше. — И ти бягаш като сестрите си? Те са курви, puttanas21.

— Сестрите ми не са курви — заяви Санто, докато си мислеше, че те бяха направили добър избор и се бяха измъкнали, докато още можеха. — Те избягаха, за да се махнат от тебе. Ти се опитваш да контролираш всекиго. Е, мене няма да можеш.

— О, напротив, мога — и Дона несигурно тръгна надолу по стълбите. — Ти си само на шестнадесет. И си мой — чуваш ли ме?, — мой си!

Той се опита да извърне очи, защото можеше съвсем ясно да вижда през нощницата й.

Тя спря, вдигна едно от порносписанията и го хвърли в лицето му.

— Ти си болен! — изкрещя тя. — Ето какъв си — болен! Точно като баща си.

— Радвам се, че приличам на него — извика той в отговор. — Искам да съм като него.

— Можеш да се махаш — изрева Дона, докато се държеше за перилата. — Вече не ми пука. МАХАЙ СЕ!

— Тръгвам — той трескаво събираше нещата си и се опитваше да ги натъпче обратно в куфара.

— Напусни — викаше тя. — И не си мисли да вземеш колата си. Тръгваш си само с дрехите на гърба си — нищо друго. Достатъчно дълго те търпях.

— Търпяла си ме? — нейната нечестност го обиждаше. — Аз съм този, който те търпеше.

— Говоря сериозно — крещеше Дона. — Тук не си добре дошъл, Санто. Ти си дебел и грозен. Мързелив си. Измет си като баща си. МРЪСЕН, ДОЛЕН ИЗМЕТ. Тръгвай си веднага.

Санто погледна към Джордж, който стоеше безмълвен в подножието на стълбището. Лицето на възрастния мъж беше триумфално изкривено.

— Чу майка си — каза той с голямо удоволствие. — Събери си нещата и изчезвай.

* * *

Лъки беше съвсем спокойна. Отново се качи горе, взе душ, върза черната си коса на опашка и облече прост черен пуловер по врата, черни джинси и ботуши. След това затъкна пистолета в колана на джинсите си и напусна къщата.

Дона си играеше умните игрички и тя нямаше намерение да продължава да ги търпи.

Качи се във ферарито си и бързо се отправи право към дома на Дона.

Отправи се към отмъщението.

* * *

Сантино завлачи куфара обратно в стаята си. Пред очите му плуваше гневна червенина — малки танцуващи дяволчета го окуражаваха да върши лоши неща.

Дебел. Никога не го беше наричала дебел преди. Грозен. В никакъв случай. Винаги му беше казвала, че е красив.

„ТИ СИ МРЪСЕН, ДОЛЕН ИЗМЕТ КАТО БАЩА СИ.“

Тя не беше достойна дори да лъска обувките на Сантино.

Без изобщо да мисли, той измъкна заредената пушка изпод леглото.

Майната им! Майната им и на двамата. Заслужаваха точно това, което щяха да получат.

Изтича в коридора и се втурна в стаята на майка си.

Тя беше пресякла помещението наполовина. Обърна се, когато го чу да влиза.

— Какво правиш…

Преди да може да довърши изречението, той вдигна дванадесеткалибровата пушка и се прицели в стомаха й. След това натисна спусъка.

Изстрелът почти я пръсна на парчета. Кръв и вътрешности се разлетяха навсякъде, когато тя падна на пода.

Обзе го блаженото чувство на умиротворение. Като в транс се приближи, опря цевта в главата й и стреля още веднъж. След това излезе от стаята.

Джордж стоеше парализиран в подножието на стълбището — с ужасено изражение, втренчен, прекалено шокиран, за да помръдне.

Беше лесна плячка. Лесна.

ГЛАВА 70

Лени продължи да се движи цяла нощ, придържайки се плътно към скалите над морето, след като случайно се беше намерил на крайбрежен път, който водеше надолу, към изолираните плажове. След известно време земята започна да става много плоска, заобиколена от неравни струпвания на скали и малко дървета. Забравил за разранения си глезен и порязания си крак, той се концентрира върху това, до достигне сигурно убежище.

Няколко часа по-късно започна да се зазорява. Той се сви до дънера на високо дърво и лакомо затъпка в устата си парчета от хляба, който беше прибрал. Бяха по-вкусни от деликатесна мръвка.

Порови в джобовете си. Там бяха фенерчето на Клаудия и картата, с която се консултираше от време на време. Имаше около шестстотин долара в смачкани американски банкноти, кредитна карта, която вероятно вече беше невалидна, паспорт и няколко хиляди долара в пътнически чекове. За щастие, когато беше извън Америка, винаги носеше със себе си паспорта си и пари. И още по-хубаво — похитителите му не бяха намерили парите, които бе държал скрити в пещерата.

Беше се отказал от идеята да отиде в американското посолство. Ако го направеше, трябваше да им разкаже цялата история, щеше да има въпроси и голяма публичност. Плюс това не искаше да създава неприятности на Клаудия.

Новият му план беше да се прибере в къщи колкото е възможно по-бързо.

У дома в Америка и Лъки и децата — това беше всичко, което искаше.

Когато стана светло, се намери на път към живописна долина. По дяволите, вече трябваше да е на сигурно място — беше вървял цяла нощ.

„Свободен си“ — говореше на себе си, докато се влачеше нататък. Свободен, свободен, свободен. Чувството беше главозамайващо.

Малко след това достигна околностите на някакъв град и започна да вижда хора. Не спря да моли за помощ — просто продължаваше да върви.

Едно учениче го посочи с пръст. Мършаво куче се появи отнякъде и го залая. Някаква старица, облечена цялата в черно, го видя да минава и се прекръсти. Контакт с човешки същества — беше странно приятно.

Стигна до една малка гара. Старецът зад билетното гише го изгледа странно и му каза, че ще има влак след час. Взе си билет за Палермо, след това влезе в малкия магазин до вратата и си купи хляб, сирене и някакъв пушен колбас. Отвън слънцето грееше. Седна на една пейка и се опита да яде бавно, наслаждавайки се на всяка хапка.

Когато влакът пристигна, беше напълно изтощен. Седна до прозореца и заспа дълбоко, докато стигна до големия град.

В Палермо намери туристически магазин и оттам си взе риза, панталони и обувки, които облече в една задна стая, която момичето от магазина му позволи да използва. Погледна се в огледалото и беше шокиран. Откакто го бяха пленили, виждаше отражението си за първи път. Беше слаб, направо мършав, имаше неравна брада и дълга сплъстена коса. Единственото добро нещо — никой нямаше да го познае. Поне можеше да остане в анонимност, докато бъде на сигурно място в къщи.

Момичето от магазина говореше малко английски. Попита я дали наблизо има бръснарница и тя го насочи към едно място на пет минути оттук.

Веднага отиде там и се отърва от брадата като рогозка и от дългата коса. Външният му вид се подобри значително, въпреки че все още изглеждаше ужасно.

Чувстваше се съвсем сам в света, но това чувство му доставяше удоволствие. Още веднъж щеше да ръководи собствената си съдба.

След час взе ферибот за Неапол и оттам — отново влак, този път за Рим, където отиде направо на летището и използва пътническите си чекове, за да си купи евтин билет за Лос Анджелис. Имаше полет след час. Купи си някакви списания и евтини слънчеви очила — само за в случай, че го разпознаят.

И докато не седна в самолета и не потегли за в къщи, не се почувства на съвсем сигурно място.

ГЛАВА 71

Санто се чувстваше като във филм. Той беше големият екшън-герой.

Беше ги убил. Дона и Джордж. Беше убил лошите, а това беше добро дело. На колко хора им се случваше да сбъднат мечтите си?

Сега работата беше свършена и той не можеше да реши какво да прави след това. Навсякъде имаше кръв, част от нея беше опръскала и дрехите му. Трябваше ли да почисти бъркотията? Донатела не би харесала кръвта из цялата си къща — това би я ядосало.