Джаки Колинс - Вендета: Отмъщението на Лъки

Бяха му взели компютъра, но не бяха стигнали до гардероба.

— Какво държиш там? — поиска да знае Дона, ядосано крачейки из стаята му. — Още гадости?

Той знаеше, че е само въпрос на време, преди глупавата му майка да успее да се добере до гардероба му. Тя вече беше претърсила стаята му и открила няколко цигари марихуана, скрити под бельото му, които, разбира се, беше конфискувала. Беше викала много повече, след като не можа да отвори гардероба, и настояваше за ключа.

Каза й, че го е изгубил.

Тя не му повярва.

— Утре сутринта ще доведа ключар — заплаши тя.

Ако откриеше колекцията му от материали за Винъс и порносписанията, тя щеше да полудее. Трябваше да измъкне куфара си от къщата, преди нещата да са стигнали дотам. Може би ако го заключеше в багажника на колата си, там щеше да е на сигурно място.

Той се намръщи.

— Не знам за какво толкова беснееш — каза той. — Писах на Винъс Мария на шега — предизвика ме един от училище.

Дона го погледна повелително, сякаш той беше най-големият боклук на света.

— Кой би те предизвикал да пишеш такива гнусни порнографии?

Той сви рамене — искаше и двамата да се разкарат от стаята му.

— Едно от момчетата. Не е кой знае какво.

— Не било кой знае какво! — прекъсна го Джордж. — Проблемът ти, Санто, е, че не поемаш отговорност. Очакваш всичко да е лесно. Е, този път стигна твърде далече.

За какъв се мислеше този боклук, че да се меси в живота му?

Ако не беше Джордж да показва, че е мъж, всичко би вървяло добре досега.

— Оставаш в стаята си, докато ние не решим какво да правим с тебе — Дона го измери с презрителен поглед.

„Ние?“ Защо, по дяволите, тя пробутваше и Джордж в тази работа? Той нямаше нищо общо с неговия живот.

Двамата излязоха. Двойка изморени стари глупаци.

Санто влезе в банята си. Беше се поболял от това, че всички се разпореждаха с него.

Застана пред огледалото над мивката и зализа назад косата си с гел. Да, с тази прическа лицето му изглеждаше като това на неговия баща. Беше горд, че толкова много прилича на Сантино. Беше истински Бонати.

Върна се в спалнята, отвори чекмеджето на бюрото си и извади сватбената снимка на баща си и майка си, която пазеше. Сантино и Донатела. Принцът и просякинята. Тя не можела дори да говори на английски, когато баща му се оженил за нея. Санто знаеше всичко за миналото й — въпреки измислиците и заобикалките й. Сантино Бонати беше фин човек — Санто го помнеше добре. Татко му му беше купувал скъпи дрехи, беше го водил на мачове и на кино и понякога — в модни ресторанти. Двамата винаги бяха вършили маса неща заедно.

Понякога Донатела се беше опитвала да се залепи за тях. Сантино не го бе позволявал.

— Трябва да знаеш едно нещо за жените — беше го учил баща му. — Дръж ги в къщи, заробени в кухнята, където им е мястото.

Да. Е… Майка му не си стоеше в къщи, нали? Беше променила външния си вид с помощта на пластичната хирургия, беше свалила много килограми и се бе превърнала в чудовище. Изглеждаше така, сякаш беше чакала Сантино да умре, за да може тя да се промени и да се омъжи за шибания му малоумен счетоводител.

Сега напълно разбираше защо баща му винаги беше имал любовници.

О, да, знаеше и за тях. Дори си спомняше името на последната — Идън Антонио, възбуждаща блондинка. Сантино винаги беше наричал Идън търговски съдружник, но Санто знаеше, че татко му просто я чукаше.

В къщата, която беше купил на Идън, го бяха застреляли. Бум! Просто му бяха пръснали шибаната глава.

Ако Сантино беше жив, сега нямаше да бъде затворен в стаята си. Ако Сантино го беше хванал с момиче, нямаше да го накаже. Ако Сантино беше разбрал за писмата, нямаше да си помисли, че това е отвратително.

Не, Сантино щеше да се разсмее.

— Остави момчето на мира — щеше да каже той на Дона. — И се разкарай оттук.

Много пъти беше чувал Сантино да й казва така. Тя се беше втурвала в кухнята, ругаейки на сицилиански под носа си, а по-късно се връщаше в дневната да крещи на съпруга си на развален английски.

Защо баща му беше мъртъв, а не майка му? Не беше честно. Не беше така, както трябваше да бъде.

Отключи гардероба си и бързо измъкна куфара с материалите за Винъс. Трябваше да го завлече до колата си, да го заключи в багажника и след това може би след няколко дена щеше да има възможността да помоли Мохамед да се грижи за него.

Междувременно го премести под леглото си, където тя вече беше търсила.

Направи това и изведнъж си спомни за пушката. Дванадесеткалибров полуавтоматичен „Магнум“. По дяволите! Ако тя го намереше, щеше наистина да получи нервна криза. Пушката беше в гардероба, умно скрита зад камара зимни дрехи. Тя щеше да го претърси и да я открие, а доколкото познаваше майка си, тя щеше да направи точно това.

Може би трябваше да скрие и пушката в колата. Да, засега това беше най-сигурният план.

След като те заспяха, той щеше да отиде няколко пъти до колата си. Първо с куфара, а после и с пушката.

Бързо я измъкна от гардероба и я пъхна под леглото, до куфара.

Сега всичко, което трябваше да направи, беше да ги изчака да се оттеглят за през нощта.

Дона никога не пиеше — не се чувстваше добре, когато загубеше контрол. Тази вечер беше толкова стресната от поведението на Санто и от това, което се беше случило през последните няколко дена, че нареди на иконома да й направи водка с мартини. После коктейлите станаха два, след това — три.

Когато седнаха да вечерят с Джордж, тя малко преплиташе език и беше повече от войнствено настроена.

— Защо пиеш? — попита Джордж с неодобрителна нотка в гласа.

Ха! Като че трябваше да обяснява на Джордж. Беше й дошло до гуша от неговото самоизтъкване — беше време да го постави обратно там, където му беше мястото.

— Не е твоя работа — сопна се тя.

— Знам, че си разстроена, скъпа — Джордж се опитваше да я успокои.

— Нямаш представа колко съм разстроена — горчиво отговори Дона, взе чаша с червено вино и я изпи напук на него. — Изобщо нямаш представа.

След вечеря Джордж обяви, че има работа.

— Има някои документи, които трябва да подпишеш, преди да тръгнеш — каза той.

Това не беше ли целият й живот? Мъжете поставяха документи пред нея и тя ги подписваше.

Тя нареди на иконома да й забърка още едно мартини и го отнесе в спалнята си. Отпреди две години тя и Джордж имаха отделни спални и това я устройваше. Когато искаше да прави секс — което беше все по-рядко и по-рядко, — тя го викаше. Всъщност той нямаше избор.

Влезе в банята си, съблече дрехите си и се заразглежда в огледалото.

Цялата липосукция на света не можеше да й върне плътта такава, каквато беше, когато тя беше младо момиче в Сицилия. Младо момиче… преследвано от Фурио… Красавицата на своето село. Обърна се настрани. Не беше зле. Откакто беше свалила всичките онези килограми, тя харесваше тялото си, въпреки че го хабеше с Джордж — той вече не беше любовникът от времето непосредствено след женитбата им. Беше си помислила, че контролирането на холивудско студио може да доведе до по-вълнуващи връзки. Някоя кинозвезда нямаше да бъде зле. Лъки имаше известен актьор, защо и тя да няма?

Стаята се завъртя — Дона не беше свикнала да пие. Не беше свикнала и да губи.

Напълни ваната с гореща вода, седна на ръба й, закрепи чашата с мартинито отстрани и след това се протегна и вдигна телефона.

Телефонът иззвъня. Лъки вдигна. Женски глас — много променен, много пиян.

— Ти ли си, кучко?

— Кой се обажда?

— Ти… си мислиш… , че си дяволски… умна.

Лъки се опита да запази спокойствие.

— Дона?

— Мислиш си, че си… госпожица Шибаната-голяма-умница.

Гласът й беше студен.

— Какво искаш?

— Не си толкова умна, кучко — Дона говореше ту с предишния си акцент, ту нормално. — Прекрасният ти Лени — той сега е мъртъв. Имаше възможност да го спасиш, но не… Беше твърде заета със студиото си, за да си представиш, че може и да е жив. Ха! Сега си имаш „Пантър“. Надявам се, че си щастлива. Но това не е краят… Това е… само началото.

Разговорът прекъсна.

За какво говореше Дона? Възможност да спаси Лени? Нямаше никаква възможност — той беше загинал при автомобилна катастрофа. Никой не би оцелял.

Освен ако не е бил в колата…

Но той е бил в колата. Портиерът го е видял да потегля.

Бяха открили тялото на шофьора. Защо не намериха Лени?

Мислите на Лъки започнаха да летят. Имаше ли нещо, което й беше убягнало?