* * *

Винъс измъкна кутия портокалов сок от хладилника.

— Смахнат! — възкликна тя и разтърси платинените си къдрици. — Чете ли писмата?

— Погледнах ги — отговори Купър. — Налей и на мене, скъпа.

— Добре, че го хванах — Емилио напомни за себе си.

— Ъъъ… наистина — и Винъс подаде на Купър чаша сок.

— Не беше лесно — похвали се Емилио. — Можех и да го зарежа.

— Оценяваме бързите ти действия, Емилио — каза Купър.

— Той можеше да има и пистолет.

— Знаем.

Емилио се наслаждаваше на своя звезден миг.

— Значи, виждаш, сестричке, че винаги се грижа за тебе.

— Не се безпокой — наежи се тя. — Ще получиш чек. Този път си го заслужи — и тя вдигна слушалката на телефона. — Ще се обадя на Джони Романо — той има най-добрата охрана в града.

— Добра идея — кимна Емилио и закръстосва из кухнята. Чудеше се колко щедра щеше да бъде.

— Това не е ли като да затвориш вратата, след като бясното куче вече се е измъкнало навън? — мъдро отбеляза Купър.

Винъс въздъхна.

— Поне ще се почувствам по-добре.

След това звънна на Джони и му разказа какво беше станало.

— Даниела и аз заминаваме за Вегас — каза Джони. — Ще ти изпратя двама-трима от моите. Ще ти организират нова охрана. Всъщност ще ги накарам да доведат и кучетата.

— Благодаря ти, Джони. Много съм ти задължена.

— Знаеш ли — произнесе замислено Купър. — През цялата си кариера никога не съм имал охрана.

— Защото здраво си си бил стъпил на краката.

— Май сега живеем в други времена.

— Един-единствен маниак е достатъчен — подкрепи го Емилио — беше поласкан, че отново е част от семейството.

— Прав е — съгласи се Винъс и потръпна. — Случайно се оказа Санто, синът на Дона Ландсман, но можеше да е и някой смахнат перверзен тип от града…

— С пушка — бързо добави Емилио.

— Не се тревожи, Винъс — успокои я Купър. — Аз съм тук и ще те пазя.

Тя го прегърна през врата и го притисна плътно до себе си.

— Хей, Куп, аз пък да не знам, че си толкова мъжествен!

* * *

Джони затвори телефона.

— Беше Винъс.

— Кой? — Даниела облиза нацупените си устнички.

Джони я погледна озадачено.

— Все трябва да си чувала за Винъс Мария.

— Не съм.

— Тя е голяма звезда. Ще играе с мене в „Гангстери“. Запозна се с нея вчера.

— О, да.

— Хей… Я по-добре да се размърдаме. Имам една малка изненадка за тебе във Вегас. Страшно ще ти хареса.

— Каква изненадка, Джони?

Той се усмихна.

— Ще видиш.

* * *

Лъки седеше в кабинета си и се опитваше да работи. Беше доволна да разбере, че за краткото време, докато Мики беше в „Пантър“, той не беше нанесъл много вреди. Забеляза, че е отменил няколко от нейните филми, които се правеха в момента, и е сключил сделка с продуцентска група, неодобрявана от нея. Нищо, което да не може да бъде поправено. В понеделник сутринта щеше да върне на работа своя екип и да прегледа всичко още по-старателно. Едно нещо знаеше със сигурност — страхотно беше, че си върна студиото.

„Какво смяташ да правиш с Дона? — извика един вътрешен глас в главата й. — Какво смяташ да правиш?“

Можеше ли да рискува да не предприеме нищо?

Невъзможно. Дона беше твърде опасен враг. Беше толкова зла, колкото й покойният й съпруг Сантино. Трябваше да се вземе някакво решение.

„Тя уби Лени — продължаваше гласът. — Вкара го в капан и след това го уби. Изпрати да застрелят Джино и се опита да провали Бриджит. И ако това не е достатъчно, тя ти взе студиото. Мортън Шарки и Сара Дърбън са мъртви заради Дона. Ти да не смяташ просто да си седиш ей така и да я оставиш да се измъкне безнаказано? Или все пак смяташ да разрешиш ситуацията?“

Лъки се изправи и започна да ходи нагоре-надолу из стаята. Главата й се въртеше, не знаеше какво да прави. Беше убедена, че ако имаше желание да застрелят Дона, Буги веднага щеше да го уреди. Но това не беше начинът на семейство Сантейнджело. Начинът на Сантейнджело беше възмездието.

Но сега нещо я възпираше. Алекс беше прав — тя можеше да се окаже въвлечена в нещо, което би могло да има ужасни последствия.

Отчаяно се нуждаеше от една цигара марихуана. Извади една от табакерата в чекмеджето и я запали. След това неспокойно се понесе из къщата — нервна и наострена.

Децата й липсваха, но нямаше начин да ги върне в къщи, докато Дона все още беше свободна да действа.

„Кога смяташ да направиш нещо за нея?

Не мога. Вече не съм същата. Алекс е прав — нося много отговорности.

О, я стига! Ти си Сантейнджело, можеш да го направиш.

Вече не съм сигурна…

О, напротив, сигурна си. Съвсем точно знаеш какво трябва да направиш.“

* * *

Седяха на външна маса в „Бръшляна“.

— Каква приятна изненада — каза Доминик и оправи късата си черна перука. — Ние двамата — да вечеряме заедно. Къде е Тин Лий тази вечер?

— Стига си ми навирала Тин Лий в ръцете — подразни се Алекс. — Тя е една от причините, поради които исках да те видя на четири очи.

— Защо?

— Чувствам, че е време да поговорим.

— За какво, Алекс?

— За начина, по който се отнасяш с мене.

— Отнасям се с тебе много мило.

— Не, напротив. Аз съм на четиридесет и седем години, както ти постоянно ми напомняш, и нямам повече намерение да слушам неспирните ти критики. Ако продължаваш така, ще спрем да се виждаме.

Тя го погледна недоволно.

— Алекс! Аз съм ти майка. Как можеш да бъдеш толкова жесток?

— Когато баща ми почина, ти се отърва от мене — изпрати ме във военна академия. Знаеше, че съм нещастен, но въпреки това ме остави да гния там, докато станах достатъчно голям, за да се махна. Това беше мъчение.

— Ти имаше нужда от дисциплина, Алекс.

— Не! — почти извика той. — Това, от което се нуждаех, беше любяща майка, която да се грижи за мене.

— Аз се грижих.

— Глупости — сряза я той. — Ти всяка вечер излизаше с различен мъж.

— Не, Алекс. Аз…

— Отидох във Виетнам — прекъсна я той. — Ти никога не ми писа. А когато живях в Ню Йорк — през всичките тези години… Опита ли се някога да ме намериш?

— Не беше лесно…

— Не — продължи той, успокоен от това, че може да й каже какво му се беше въртяло в главата толкова дълго. — Единственият път, когато си била полуучтива с мене, беше, след като станах известен.

— Глупости.

— А ако аз се бях превърнал в боклук, нямаше да се погрижиш да ме видиш изобщо.

— Това не е вярно — възрази Доминик.

— Вече няма да понасям глупостите ти — ядно произнесе той. — Време е да разбереш, че това си е моят живот. Никакво внушаване на чувство за вина повече.

Той чакаше тя да започне да пищи и да плаче. Тя не го направи. Едва го погледна и каза:

— За първи път ми напомняш за баща си. Гордън беше кучи син, но беше силен мъж и въпреки всичките му недостатъци… Предполагам, че го обичах.

— Значи, мамо — внимателно изрече той, усещайки я достъпна. — Разбираме ли се?

Доминик кимна.

— Най-сериозно ще се опитам.

* * *

Винъс и Купър влязоха в „Спаго“ като звезди — такива и бяха. Внезапна тишина се възцари в заведението, когато всички се обърнаха да ги погледнат.

Винъс стисна ръката на съпруга си. Беше толкова хубаво отново да бъде с Купър — те си принадлежаха един на друг.

— Имам чувството, че правим впечатление — прошепна тя.

— Ти винаги правиш впечатление — отговори той — забавляваше се с вниманието, което им обръщаха.

— Това ще даде на таблоидите нещо, за което да помислят — засмя се тя. — Видя ли последните заглавия?

— Не се ли предполагаше, че чукам извънземна — сардонично отговори той. — А ти не беше ли заета да правиш секс с трима баскетболисти от Националната асоциация — едновременно. Хмм… Трудно… — той направи гримаса. — Обаче като знам колко си талантлива…

Тя се изкиска.

— Забавно е какво могат да си измислят и номерът им да мине.

— Така е, защото никой няма време да ги даде под съд.

— Скъпи — тя отново стисна ръката му. — Толкова много те обичам.

— И аз тебе, скъпа.

Седнаха на ъглова маса за двама и поръчаха пица с патица — специалитетът на заведението.

Волфганг Пак дотича да ги поздрави.

— Вие двамата отново сте заедно? — засия той.

— Че къде другаде да бъдем? — отговори Винъс и сладко се усмихна.

Сервитьорът донесе бутилка шампанско за сметка на заведението. Те вдигнаха тост един за друг и старомодно чукнаха чашите си.

— Толкова си красив — възхитено каза Винъс. Въпреки че Купър беше кинозвезда от много години, тя знаеше, че комплиментите никога не са му достатъчни. Това беше част от неговата неувереност — черта, която тя обичаше.

Той се опули.

— Бях. Сега се превръщам в старец. Започнах преди няколко седмици — не можах истински да се помотая още седмица!

— Значи, ето защо искаше отново да се съберем — провлече тя. — Мислиш си, че дните ти на плейбой са преброени.

Той се засмя.

— Да, правилно.

Винъс отпи от шампанското си.

— Не поглеждай сега — каза тя. — Но познай с кого влезе току-що Чарли Долар.

— Ще ми подскажеш ли?

— С една от твоите приятелки.

— Скъпа, те са нищо в сравнение с тебе. Минах през кризата на средната възраст — умиращ мъж вижда, че все още може да му става!

— Колко е сладко да се говори с тебе.

— Е, не смяташ ли да ми кажеш коя е тя? Или трябва да се обърна?

— След като си толкова заинтересуван — Лесли Кейн.

— Лесли и Чарли, а?

— Ревнуваш ли?

— Като луд — пошегува се той и тайно хвърли поглед. — Най-сетне — тя е с Чарли и не е напълно изтощена от предишните нощи.

— Чувстваш се като закрилник?