Джаки Колинс - Вендета: Отмъщението на Лъки

Джони Романо не беше толкова настоятелен, колкото си беше мислила Винъс. След като отклони поканата му да отиде у тях, той прие отказа й добронамерено. Сега колата му беше паркирана пред нейната къща.

— Трябва да ти кажа, че съм очарован от това, че ще правим филма — каза той и разпери дългите си, изненадващо елегантни пръсти.

— Както и аз — тя забеляза огромния му диамантен пръстен и подобната на него гривна — също с диаманти. Трябва да носеше на себе си най-малко половин милион долара в диаманти. — Сценарият е брилянтен, а ти ще си страхотен.

Въпреки че вече беше голяма звезда, Джони все още обичаше да му правят комплименти.

— Така ли мислиш? — попита той нетърпеливо.

— Абсолютно.

— Намерил съм си преподавател по актьорско майсторство — гласът му беше изпълнен с момчешки ентусиазъм. — Не ми се смей — човекът идва у дома два пъти седмично. Навремето е работил с Де Ниро.

— Това е хубаво, Джони. Никога не можеш да знаеш достатъчно за собствения си занаят.

— Трябва да благодаря на Лъки, че върна кариерата ми в нормалното й русло.

— Как така?

— Помниш ли, когато тя за първи път пое „Пантър“?

— Мога ли някога да го забравя? С един удар се превърна от нелегална секретарка в студиен шеф.

— Дотогава играех само в боклуци. Насилие. Секс. Тя им викаше „шибаните ти филмчета“ — защото това беше всичко, което някога съм правил! Те ми донесоха състояние, но Лъки забеляза, че никога не съм бил героят. „Бъди герой — каза ми тя, — това иска да гледа публиката.“ И по дяволите — тя беше права.

— Имал си късмет, Джони. Няма нищо по-хубаво от това, да продължаваш напред.

Той се примъкна по седалката и се приближи.

— Хареса ли ти вечерта, скъпа?

— Добре беше.

— Не те ли обезпокои това, че виждаш стария си съпруг с това апетитно парче?

— Купър е вече минало.

— За негово нещастие — бедрото му се притискаше към нейното. — И за мой късмет.

— Не се обзалагай, Джони — и тя се отдръпна.

— Искаш ли да ти кажа нещо забавно?

— Какво?

— Вероника е била мъж.

— Хайде стига бе.

— Срещнах я преди години в Швеция, докато работех като сервитьор. Тъкмо си беше направила операцията.

— Хайде де.

Той се засмя.

— Купър никога няма да забележи разликата.

— Знаеш ли, че си лош? Защо не му каза?

— И да проваля красивия роман? Нямаше начин — и той се засмя. — Значи… Цяла вечер те гледах как дърпаш ухото на Мики.

— Много ми е навит. Какво мога да направя?

— О, скъпа, скъпа — назоваваш нещата така, както са в действителност.

— Тайната на успеха ми — уверено се усмихна Винъс. — А сега, Джони, ще съм ти много благодарна, ако ми позволиш да изляза от колата ти.

Той направи каквото поиска тя и й каза „лека нощ“, без да настоява.

Тя се успокои — не беше в настроение да води битка с прекалено любвеобилната латиноамериканска кинозвезда. Първото нещо, което направи, беше да прослуша телефонния си секретар. Имаше много съобщения от Родригес — молеше да я види — и едно щастливо — от Рон.

— Последвах съвета ти, сладурче — казваше Рон. — Местя се.

Не казваше къде се мести, иначе тя щеше да му се обади.

Отправи се към бялата си гардеробна, докато събличаше червената си рокля в движение. Телефонът иззвъня. Като се надяваше да е Рон, тя се втурна и се обади от спалнята.

— Здравей, Купър се обажда.

— О… Здрасти.

— Изглеждаше много секси тази вечер.

— Какво искаш, Куп? — попита тя и седна на ръба на леглото, чудейки се дали е открил истината за Вероника.

— Просто исках да ти кажа „здравей“.

— Не е много оригинално.

— Писнало ми е вече от новости.

— На тебе? Никога!

— Мислех си… — започна той.

— Какво?

— О, за страхотния брак, който имахме.

— Как можеш да говориш такова нещо, след като твоята мисия е да изчукаш толкова много жени, колко е възможно?

— Знам — той звучеше разкаяно. — През целия си живот съм правил точно каквото си исках и жените сами идваха при мене. След това те срещнах, влюбих се в тебе и се оженихме. Бях толкова самолюбив и глупав. Сега разбирам, че съм направил голяма грешка.

— Какво е станало? Да не си се скарал с модела? Или пък си нямаш никоя, а?

— Имам много, но проблемът е, че не ги искам.

— Наистина — тя не пожела да му провали вечерта с историята на Джони.

— Ами ти? Романо нахвърли ли ти се в колата? Нали знаеш, той се шегува с всичките си приятели — казва на всекиго, че ако веднъж качи някое момиче на задната седалка на колата си, духането му е в кърпа вързано.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Може ли да дойда?

— За какво?

— Да поговорим… Това е всичко, обещавам.

Тя знаеше, че трябва да каже „не“, но се почувства слаба. Той използва мълчанието й.

— Странно съвпадение — каза. — Точно сега съм близо до вас.

— Добре — произнесе тя въпреки горчивата си преценка. — Идвай.

Колата на Джони Романо се носеше надолу по булевард „Сънсет“. Той седеше на задната седалка и говореше по телефона с Лесли.

Тя отговори, докато хвърляше поглед на Джеф. Той се беше проснал по средата на леглото й, все още с дрехите, и хъркаше като заклан. Господин Романтичният отново атакуваше.

— Ти ми даде телефонния си номер и аз го използвам — каза Джони. — Този мъж се чуди какво правиш в момента.

— Къде е Винъс?

— Защо трябва да съм с Винъс, след като имам твоя телефон, скъпа? — гласът му звучеше секси, като на големия мъж — използваше го, за да прелъстява безотказно. — Какво ще кажеш да пийнеш с мене?

Джеф повърна и се претърколи през леглото, оригвайки се на алкохол.

Лесли си мислеше за Купър. Той сигурно се чувстваше добре с онази голяма кобила с огромните конски зъби. Беше й тъжно — беше обичала Купър през целия си живот и за няколко вълшебни седмици го беше имала, а сега той вече не я искаше. Не беше честно.

— Мога да те взема след пет минути — каза Джони. — Само ми кажи къде трябва да паркирам колата си и, скъпа — повярвай ми, — ще съм там.

Алекс подкара право към къщата на Лъки на брега. На вратата го спря охрана.

— Добър вечер, господин Уудс — учтиво каза мъжът. — Госпожица Сантейнджело спомена, че може да наминете.

— Тя е споменала? Добре.

— Тя каза също и че не желае да я безпокоят.

— Остави ли съобщение за мене?

— Госпожица Сантейнджело каза, че ще ви се обади утре, господин Уудс, и ви моли да не й звъните тази вечер.

— О… хубаво… добре…

Алекс се качи отново в колата си, ядосан, че Лъки си играеше с него. В един момент му се доверяваше. В следващия се отнасяше към него като към напълно непознат. Той разбираше, че тя има проблеми, но защо не му позволяваше да й помогне?

Тръгна към дома си, изпълнен с чувства, каквито никога преди не беше изпитвал. Това любов ли беше? Защото ако беше, значи, любовта е вечно оплакване. Реши, че трябва да се вземе в ръце, да забрави за Лъки Сантейнджело и да се концентрира върху това, което правеше най-добре. Филми.

Охраната почака, докато Алекс потегли обратно, и звънна на Лъки.

— Господин Уудс беше тук. Казах му, че ще говорите с него утре.

— Благодаря, Енрико — изрече тя.

„Постъпваш правилно — каза си тя. — Не трябва да го окуражаваш. Алекс ми става прекалено близък, а аз не искам точно това.“

Седна на леглото си и се пресегна за снимката на Лени в сребърна рамка. Толкова много й липсваше. Усмивката му, присъствието му, начинът, по който правеше любов, разговорите с него.

Това не можеше да бъде заменено. Още не, в края на краищата.

— В къщи не отговаря никой — каза Джордж, след като остави слушалката. — Може би трябва да изчакаме Санто у дома.

— Съгласна съм — отговори Дона и се втренчи в Мики. — Трябваше да се консултирате с мене, преди да изпратите сина ми навън с дъщеря си.

Мики сви рамене.

— Помислих си, че правя услуга на децата. Откъде да знам, че няма да се върнат навреме?

— Ще са тук скоро — обади се Абигейл. — На Табита може да се разчита.

— Да, във вида, в който я видях, наистина много бих разчитала на нея — саркастично изрече Дона.