Джаки Колинс - Вендета: Отмъщението на Лъки

— Не искам да ходя — оплака се той.

— Разбира се, че ще дойдеш — отговори тя с глас, който казваше: „Не ми възразявай.“ — Там ще срещнеш всякакви известни хора. Те може и да са ти от полза за в бъдеще. Връзките са всичко.

Като се размисли, той реши, че идеята не е чак толкова лоша. Най-малкото за разнообразие щеше да хапне свястно ядене. Той мразеше готвенето на майка си, а готвачката, която тя бе наела, беше още по-зле. Старата вещица не правеше нищо друго освен сухи спагети с безвкусен доматен сок и тъпи салати. Ясно, ясно — майка му искаше той да свали някой килограм. Е, майната й — преди всички диети и пластичната хирургия и тя не беше красавица. Той си я спомняше, докато беше жена на баща му — старата Донатела. Изглеждаше, сякаш онази жена бе умряла, а тази прекалено гримирана вещица беше дошла да заеме мястото й.

— Джордж ще ходи ли? — попита той.

— Разбира се — отговори Дона. — Бих искала да се разбираш с Джордж. Изобщо не полагаш никакви усилия.

— Може би ако спре да се преструва, че ми е баща — Санто я погледна кисело. — Гаден ми е начинът, по който действа той.

— Джордж никога не се е опитвал да заеме мястото на баща ти — възрази Дона.

— Напротив — промърмори Санто. — Той винаги ми се бърка.

Знаеше, че Джордж не бе одобрил, когато тя му беше казала за ферарито — беше чул виковете от неговата стая. Е, викаше Дона — Джордж никога не повишаваше глас. Дона, разбира се, беше спечелила.

Санто смяташе Джордж за безполезен червей. Дона добре го риташе нагоре-надолу. Санто не можеше да разбере защо тя още го търпеше, след като беше очевидно, че е по-добре да се разведе с този безгръбначен мръсник. Може би ако започнеше да се среща с кинозвезди, щеше да срещне някого, който повече да й хареса. Арнолд Шварценегер или Силвестър Сталоун. Да! Това вече щеше да бъде нещо! Доведен баща, когото той би могъл да уважава.

— Трябва да носиш костюм и вратовръзка — осведоми го Дона.

— Защо? На църква ли ще ходим? — отвърна Санто с груба усмивка.

— Това е подходящо — каза Дона, заета с мисли за собствения си външен вид. Не беше свикнала да се среща с кинозвезди — това я правеше несигурна.

Санто беше наясно, че можеше да се оправи с почти всичко, но тази вечер знаеше, че тя ще го принуди да навлече тъпия костюм. Той отиде в стаята си и се нацупи. Не разбираше ли тя, че той изглежда още по-дебел в който и да е от костюмите, които имаше?

Заключи вратата на спалнята си, прекоси стаята и отвори гардероба си. Отзад беше скрита пушката, която наскоро беше получил от своя съученик. Да! Той си беше намерил пушка и две кутии патрони. По дяволите! Да говорят за сила! По всяко време, когато му хрумнеше, той можеше да ги пречука.

Първо Дона. После Джордж.

БУМ! Просто така.

Това, че притежава пушка, толкова го възбуди, че той реши да напише друго писмо на Винъс. Всеки ден в мислите му те се сближаваха все повече и бяха свързани, както трябва да са хората, които се обичат.

Той си я представи как чете писмата му и се чуди кой е той, как желае и се надява скоро да се срещнат и винаги да бъдат заедно.

Беше започнал да носи писмата си лично — избираше ранните сутрешни часове. През хълмовете се промъкваше до дома й и минаваше през храстите без много усилия. След това прескачаше стената и оставяше последното си предложение. Глупавият пазач винаги беше заспал. Охраната й се прозяваше през цялото време.

Той бе избрал правилния път. „Пиши на Винъс. Мастурбирай. Пиши й пак. И мастурбирай отново.“

Въпреки всичко животът не беше чак толкова лош.

За Винъс това беше най-хубавият й ден — не правеше нищо. Следобед дойде Рон и седна с нея край басейна. Беше забелязала, че напоследък той прекарва все повече и повече време в дома й.

— Споразумяхте ли се вече с Антъни? — поиска да знае тя с немирна усмивка.

— Не питай за такива неща — отговори сприхаво Рон. — Ти просто си противно и любопитно момиченце.

— Защо? Защото искам да се преместиш от оня мавзолей, в който живееш?

— Не, защото не е твоя работа.

— Ще ти разкажа всичко за Родригес — каза тя и пийна диетична кола със сламката.

— Къде е той днес?

— Подлудява ме. Искам да кажа, останал е с погрешното впечатление, че той и аз сме двойка. Мисли си, че след няколко страхотни нощи вече сме господин и госпожа Америка. Бедният Антъни трябва да отблъсква попълзновенията му по телефона.

— Забелязах, че си наела нов пазач.

— Да, предишният беше глупак. Всеки път, когато се прибирах в къщи, някой ме чакаше в дома ми. Този изглежда много по-оправен. Надявам се да хване онзи луд, който продължава да ми носи писъмца тук.

— Какви писъмца?

— Не съм ли ти казала? Получавам порно драсканици от някакъв дебил, който си мисли, че ще се оженим и ще се затичаме срещу залеза. Мисля си, че това момче наистина не е в ред.

— Предполагам, че си ги предоставила на властите?

Тя свали слънчевите си очила и отметна глава назад, за да хване слънцето.

— Ще го направя, когато се оправя с това. Антъни ги пази всичките.

— Остава само някой вманиачен почитател да стреля по тебе.

— Благодаря ти, Рон. Много ме окуражаваш. Караш ме да се чувствам много по-сигурна!

Късно следобед, след като Рон си беше тръгнал, Антъни звънна, за да й каже, че Родригес стои пред външната врата направо разплакан.

— Добре — размекна се тя. — Пусни го да влезе.

Родригес се втурна през вратата с букет цветя.

— Досадих ли ти, принцесо моя? — попита той с влажни и изпълнени с любов очи.

— Не, Родригес — отговори тя спокойно. — Само че трябва да разбереш, че ние не живеем заедно. Дори не сме гаджета. Имам нужда от собственото си пространство.

— Какво сме тогава? — той изглеждаше наранен.

— Ти си моят масажист — тя реши да бъде искрена. — И ти плащам за всички твои услуги.

Той се оклюма.

— И това е всичко? — попита той печално.

Тя реши, че е по-добре да го постави на мястото му по-рано, отколкото по-късно.

— Да, Родригес, това е всичко.

Знаеше, че вероятно звучи студено и безчувствено, но определено беше най-добре да приключи с това, преди той прекалено да се е вързал.

— Съжалявам, че те обезпокоих — каза той сухо.

— Няма нищо — тя погледна часовника си. Беше около пет. — Имаш ли време да ми направиш един масаж? — попита тя в опита си да смекчи нещата.

— Разбира се — отговори сковано той.

— Ще се видим там.

Тя се качи на горния етаж, взе си душ, уви се с една хавлиена кърпа и бавно влезе в залата за масаж.

Родригес се беше облякъл с бели памучни панталони и тениска с къси ръкави — работните му дрехи.

Тя констатира — както винаги, — че той изглежда невероятно добре. Може би някой щеше да го открие и да го превърне в звезда.

Тя се качи на масата и легна по корем. Родригес издърпа кърпата изпод нея. Тя не страдаше от фалшива скромност — той беше виждал всичко, че и повече.

— Днес използвай лимоново масло — предложи тя. — Харесва ми миризмата.

— Разбира се — покорно отговори Родригес, изсипа малко масло в средата на гърба й и го замасажира с твърдите си пръсти. Започна да си тананика някаква латиноамериканска песен под носа си. Хубава песен. Е, поне не му беше разбила сърцето.

Тя затвори очи и се остави на течението, мислейки за Купър. Миналата нощ той беше толкова убедителен в опита си да я спечели отново.

— Променил съм се — беше й казал. — Можем отново да се съберем — по всяко време, когато кажеш. Никога вече няма да кръшкам — не си струва.

„Разбира се, Куп — беше си помислила тя. — Това си го правил тридесет години. Защо трябва да се променяш заради мене?“

За щастие, тя не беше наивна.

Ръцете на Родригес бяха вече на задника й — месеха, правеха кръгови движения и се приближаваха все повече и повече до цепнатината.

— Родригес — промърмори тя сънливо. — Помни, че това е делови ангажимент. Не мога да бъда твоята приятелка.

— Разбирам — каза той. Ръцете му продължаваха да се движат и масажираха задните й бузи.

— Не, не го прави — обади се тя не много убедително.

— В Аржентина — отвърна той, — когато една жена каже „не“… Понякога е по-добре да се приеме, че е имала предвид „да“.

Тя усети върха на настоятелния му език.

О, Господи! Още веднъж. Никога повече нямаше отново да го окуражава.