— Много ми помогна, Дженифър. Това е домашният ми телефон. Обади ми се веднага след като откриеш нещо.

— Ще го сторя — тя погледна настрани. — О, Господи! Гледай. Идва Сами Албърт. Когато чу името ти, веднага пламна.

— Сигурно не знае, че вече не съм шеф на студио? — сухо каза Лъки.

— Предполагам, че не — хитро се усмихна Дженифър. — А и аз няма да му кажа!

— Лъки Сантейнджело — и Сами постави ръце на раменете й. — Ти си куражлия момиче. Винаги съм искал да се запозная с тебе.

— Сами Албърт — каза Лъки със същия тон. — Аз съм твой голям фен.

— Разбира се, че си — пошегува се той. — На какво дължим честа да посетиш скромните ни снимки?

— Живея наблизо.

— Това означава ли, че ще обядваме у вас? — смигна й компетентно той.

Понякога мразеше актьорите! Те искрено вярваха, че всички жени са техни.

— Ще трябва да ме извиниш, Сами. Закъснявам за делова среща.

— Жалко.

— За мене беше удоволствие да се срещнем.

— Удоволствието беше мое, скъпа — и той отново й смигна компетентно.

След като се върна в къщи, тя се обади на Джино в Палм Спрингс.

— Какво правиш? — попита тя.

— Чудя се какво да правя. Какво друго?

— Скучно ли ти е?

— Не… Скучно може да е на никаквиците — и той се засмя тихичко. — Какво става там? Има ли нещо, което трябва да знам?

— Чакам Буги да ми донесе цялата информация.

Тонът му стана сериозен.

— Помни какво ти казах, дечко — трябва да внимаваш.


Буги пристигна точно в осемнадесет часа.

— Ела в гаража, Лъки — каза той. — Там има нещо, което може да те заинтересува.

— Какво става, Буг?

— Ще видиш.

Тя го последва през къщата и през една странична врата към гаража.

Завързан за един стол, със свързани ръце и крака и парцал в устата, там седеше един дребен, с лице на невестулка мъж и постоянно се потеше. Носеше кално-кафяв костюм, черни обувки и мръсна жълта тениска. Косата му — или каквото беше останало от нея — се спускаше по раменете му на мазни кичури.

— Запознай се със Сами глупака — рече Буги. — Той е шибанякът, изпратил двата куршума в Джино. Ето — Буги посегна към колана си и подаде пистолет на Лъки. — В случай, че поискаш да го използваш.

Очите на Сами почти изхвръкнаха.

Лъки знаеше каква игра играе Буги. Тя хвана пистолета в ръце и го насочи заплашително към Сами.

— Може би трябва да ти изпратя един направо в скапаните топки — тя беше студена като лед. — Ти какво мислиш, Сами? Да си върна ли за баща ми?

Буги отиде до него, измъкна нож от джоба си и разряза парцала, с който беше затъкната устата на Сами.

— Само си вършех работата, наеха ме, за да свърша тази работа — думите на Сами се застъпваха една друга, защото той бързаше да обясни. — Ако знаех, че човекът е Джино Сантейнджело, нямаше и да го докосна.

Лъки продължи да се взира в него, приковавайки го със смъртоносните си черни очи.

— Кой те нае? — попита тя.

— Не знам… Някакъв мъж в бара ми даде пари в брой. Не знаех, че мишената е Джино Сантейнджело.

— Ти си пълен боклук — каза Лъки. — Знаел си кой е той. Отишъл си и си стрелял в баща ми за пари. Що за тъп лайнар си ти? — тя вдигна пистолета и го насочи право към чатала му.

Той се напика в гащите си.

— Сега не си чак такъв голям мъж, а? — обади се Лъки. — Колко ти платиха?

— Четири хиляди в брой — промърмори Сами с наведена глава.

— И кой казваш, че те нае? — повтори Лъки, без да отмества пистолета.

— Някакъв мъж в един бар.

— В Лос Анджелис? — включи се и Буги.

— Да, има един стриптийз-клуб близо до летището. Този мъж… Той е идвал там няколко пъти.

— Как се казва?

— Не знам — той погледна Буги умолително. — Не можеш ли да я накараш да свали пистолета?

— Предлагам ти да си спомниш — каза Лъки преднамерено спокойно. — Защото ако нямам името му до утре, ще стрелям по смрадливите ти малки топки оттук до Куба. И повярвай ми — правила съм го и преди.

— Ти и аз сега си тръгваме — Буги отиде до Сами и му завърза очите. — Госпожица Сантейнджело ти дава двадесет и четири часа да откриеш името. Ще те откарам обратно в града и ще те пусна. Утре ще те върна отново тук — по същото време. А ти ще й кажеш едно име.

Лъки се прибра в къщата. Чувстваше се отвратена. Преследваха я толкова много спомени. Спомени за детството й, за мъжете, които идваха у дома им и с които Джино разговаряше шепнешком, за усещането, че тя беше различна от останалите малки момиченца, защото татко й прекарваше половината си живот в самолета за и от Лас Вегас. И след това бруталното убийство на майка й. Джино не беше във Вегас, когато това се случи. Но тя си беше в къщи.

Имаше ли нещо, което е могла да направи, за да спаси красивата си майка?

Не.

По онова време чувството за вина така я беше заляло, че чак я задушаваше.

Беше си отмъстила след години. Сега трябваше да го направи отново. Това беше зловеща мисъл.

ГЛАВА 44

Абигейл бе подредила масата добре. Тя обичаше да развлича звезди — това беше любимото й занимание — занимание, с което се справяше отлично. Да даде вечеря за Дона и Джордж Ландсман изглеждаше подходящо, тъй като на практика Дона беше новият шеф на Мики. Не че Абигейл беше чувала някога за семейство Ландсман, но какво от това? Ако имаш пари, в Холивуд можеш да се издигнеш до върха изключително бързо.

Списъкът с гостите й беше звезден. Включваше Купър Търнър, който не беше разкрил кого ще доведе; Джони Романо, който беше казал на секретарката й, че ще бъде с приятелка, но не й беше предал никакво име.

Какво правеха тези мъже? Обаждаха се на жена половин час преди да излязат от дома си и й нареждаха да си облече рокля? Какво ставаше със социалните порядки?

Алекс Уудс щеше да доведе някаква на име Тин Лий, а Лесли Кейн щеше да бъде с приятеля си, с когото живееше.

Секретарката на Дона Ландсман се беше обадила вчера, за да каже, че Дона ще вземе със себе си и шестнадесетгодишния си син. Това направо вбеси Абигейл — подреждането на гостите на масата се проваляше.

Но благосклонно беше казала „добре“, а след това съобщи на собствената си дъщеря, Табита, която беше също на шестнадесет, че ще трябва да вечеря заедно с тях.

Табита, в къщи за ваканцията от швейцарския си пансион, направи отвратена физиономия.

— Хайде, мамо — оплака се тя. — Наистина ли трябва да седя заедно с тълпа досадни старци?

— Не бих нарекла Купър Търнър, Алекс Уудс и Джони Романо „досадни старци“ — хладно каза Абигейл, недоволна от липсата на уважение у дъщеря си.

— Бих — изрева Табита. — Защо вместо това не поканиш Шон Пен например?

Табита й беше проблем. На четиринадесет години беше избягала с осемнадесетгодишен испански сервитьор; на петнадесет случайно беше подпалила къщата по време на див купон, докато родителите й бяха на почивка. А на шестнадесет искаше да коригира носа си, да боядиса косата си пурпурна и да си направи няколко немислими корекции по тялото. Въпреки че беше достатъчно либерална, Абигейл не знаеше какво да прави с нея.

Беше само десет сутринта, но Абигейл настояваше прислужниците й да приготвят всичко отрано, за да е сигурна, че няма да има грешки. Тя лично инспектира масата за вечеря — прекрасна фантазия от свеж бежов лен, скъп кристал и фино старо викторианско сребро.

— Много хубаво, Консуела — каза тя на икономката си.

Абигейл смяташе себе си за една от най-големите холивудски домакини. Нейните вечери бяха легендарни и поканата от семейство Столи означаваше много. С малка триумфална усмивка тя си припомни вечеря, която беше дала преди няколко години, когато популярен чернокож политик и изключително известна феминистка се бяха спречкали и се разкрещяха през масата.

— Путка! — беше изревал чернокожият политик на феминистката.

— Как ме нарече, черен кур такъв? — беше му върнала феминистката.

И оттук нататък всичко се беше отприщило. Двамата бяха избягали от дома на Столи, крещейки си един на друг по целия път. Според слугите бяха продължили, като го бяха направили на задната седалка в колата на политика. Точно за тази вечеря в Лос Анджелис се говореше месеци наред.

Да… Абигейл определено знаеше как да даде вечеря.

Тя продължи да се усмихва на себе си при спомените и излезе от трапезарията. Трябваше да свърши много неща, преди да седне с гостите си. Маникюр, кожата, педикюр, лицето, фризьор, йога, фитнес при Нолан… Абигейл не знаеше как ще успее да свърши всичко.

* * *

— Какво ще кажеш да излезеш с мене довечера?

— Кой се обажда? — промърмори Винъс по телефона — едва се беше събудила. Щеше да убие Антъни, че я е свързал с някого толкова рано.

— Джони е, скъпа.

Умът й отказваше да функционира.

— Джони?

— Здравей. Джони Романо. От коя планета падаш днес?

— О, Джони, извинявай, толкова е рано… Още спях.

— Минава дванадесет, скъпа.

— Невъзможно!

— Провери сама.

Тя се пресегна за часовника до леглото и с учудване установи, че наистина е дванадесет и петнадесет. Действително трябва да е имала нужда от сън, иначе обикновено ставаше в седем.

— Какво ще кажеш, скъпа? — настоя Джони. — Да вечеряме у Мики Столи? Няма друга, която бих завел с по-голямо удоволствие.

— Кой ще бъде там? — попита тя полузаспало.

— Вечерята е за тези, които поеха „Пантър“ — каза Джони. — Нямам представа кой е поканен. Може би Алекс.

На Винъс й се стори, че той още не е чул, че тя няма да играе Лола. Реши да не му казва, въпреки че може би щеше да е добра идея да получи подкрепата му. Винаги можеше да му каже по-късно, ако се съгласеше да отиде с него.

— Не съм сигурна дали ще мога — изрече тя, като си оставяше време да помисли.

— Хей, скъпа, хайде — притисна я той. — Ти и аз — ние сме експлозив, готов да избухне. Да го направим.