— Лесли Кейн ще закара хората в кината. Беше време, когато Алекс Уудс ги държеше отвън.

— Не ми говори глупости — отсече тя. — Алекс е брилянтен автор и ти го знаеш.

Мики сви рамене.

— Той иска Лесли. Какво друго да ти кажа?

— Лъжеш, Мики. Само защото ние навремето…

— Фреди знае ли, че си тук? — прекъсна я Мики.

— Не — отговори Винъс. — Но си помислих, че след като имаме такива общи спомени, мога да дойда сама да видя как стоят нещата. — Тя се облегна на бюрото му. Очите му жадно пробягваха по нейните форми. — Тази роля означава много за мене, Мики. Какво ще кажеш да поразмислиш отново?

— Че какво общо имам аз с това? — попита той и започна да се поти чак до плешивата си глава, докато наблюдаваше как се вълнуват големите гърди на платиненорусата суперзвезда.

Тя облиза пълните си розови устни.

— Какво искаш, за да имаш нещо общо с това?

— Да ми духаш.

— Да ти духам ли, Мики? И това е всичко? — засмя се тя подигравателно.

Той можеше да усети как се втвърдява в панталоните си.

— Дали чух „да“? — попита с надежда.

— Покажи ми подписан договор и ще видим.

Мики видя как прекрасният й задник се изнизва през вратата. Тя беше нещо — Винъс Мария. Винаги я беше желал пламенно — дори и когато беше чукал Уорнър Франклин, черната полицайка, а тя не си беше направила труда да се присъедини към тях в участъка.

Мики си представи как Винъс стои на колене пред него — краката му — широко разтворени, докато русата й коса потъваше между тях, — как ближе и смучи и прави всичко, на което той знаеше, че е способна. Отърси се от тези мисли.

Нямаше да направи мръсно на Лесли. Тя беше приятелка на Абигейл и въпреки че бе чул слуховете, че някога е била проститутка, не беше сигурен, че им е повярвал. Лесли беше твърде свястна.

Винъс имаше право — Лесли въобще не беше подходяща за филма на Алекс. Той трябваше да принуди Алекс да я вземе, а сега можеше да обърне нещата.

Хей, като новия шеф на „Пантър“ имаше пълна автономия. Ако искаше да ангажира Винъс Мария, можеше да го направи. А ако тя се съгласеше да му духа — е… , може би просто тя имаше късмет.

* * *

Абигейл Столи и Лесли Кейн обядваха в „Айви“.

Лицето на Лесли беше свежо както обикновено, дългата й червена коса беше вързана на тила в момичешка конска опашка, а убийственото си тяло беше скрила под проста индийска бабешка рокля. Такъв имидж я устройваше — въпреки миналата си слава тя беше все още на двадесет и три и трябваше да се държи едновременно невинно и секси.

Абигейл Столи беше в началото на четиридесетте — дребна жена с дълга до раменете кестенява коса и чип нос. Тя не беше красавица, а и нямаше нужда — беше могъща холивудска съпруга с чиста кръв. Абигейл беше истинско холивудско величие.

Всички хвърчаха около Лесли и й говореха: „Госпожице Кейн, това…“ и „Госпожице Кейн, онова…“ На нея й харесваше всеки подобен момент, а и защо не? Тя се беше борила, за да стигне там, където беше днес.

— Благодаря ти за помощта, Аби — каза тя и вдигна чашата си с прясно изцеден портокалов сок срещу Абигейл, за да я почете.

— Ами това са „Гангстери“ — отговори Абигейл. — Ще изглеждаш чудесно в него, скъпа.

— Надявам се да се разбирам с Алекс Уудс — загрижи се Лесли. — Каква репутация само има, а?

— Ако имаш някакви проблеми, направо отиди при Мики — сърдечно рече Абигейл, доволна от себе си, защото обичаше да я виждат да обядва със звезди. — Той ще се погрижи за господин Уудс. Мики ръководи студиото с желязна ръка.

— Радвам се да го чуя — каза Лесли. — Сигурна съм, че ще се наслаждавам на това, отново да работя с него.

— Над всичко друго Мики е професионалист — заяви Абигейл.

Професионалист в какво? Това беше въпросът на Лесли. Когато бе омъжена за Еди, той много й бе говорил за Мики Столи, който беше негов шеф в „Пантър“ по онова време.

— Този човек е крадливо, гадно, пресметливо копеле — често беше ругал Еди. — И ми създава големи неприятности.

Лесли никога не разбра какви точно са били тези големи неприятности, всичко, което знаеше, бе, че това има нещо общо с присвояването на пари и с наркотици.

— Между другото, скъпа — заяви Абигейл. — Ще даваме малка вечеря за Дона Ландсман и нейния съпруг Джордж утре вечер. Само няколко души. Алекс Уудс, Купър Търнър, Джони Романо. Ще ни бъде приятно да дойдеш. И доведи… — тя млъкна — не беше в състояние да си спомни името на мъжа, с когото живееше Лесли, въпреки че го бе срещала няколко пъти.

— Джеф — обади се Лесли.

— А, да, Джеф. Разбира се. Може ли да се уреди?

Ако имаше някакъв начин, щеше да го пропусне.

— Ще сме очаровани — каза тя.

Джеф я взе от ресторанта с новия й бронзов мерцедес, доволен от ролята си на постоянен партньор и щастлив шофьор. Лесли не се чувстваше виновна — ако той някога станеше звезда, Абигейл щеше да си спомня името му.

— Ще вечеряме у Мики Столи утре — осведоми го тя.

— С мене нямаш проблеми, скъпа — каза той, маневрирайки с мерцедеса сред натовареното движение.

„Сигурна съм“ — помисли си тя. И започна да планира какво да направи, за да спечели Купър отново.

* * *

Мики се обади на Алекс късно вечерта в понеделник.

— Промених мнението си. Ако искаш да вземеш Винъс, можеш.

— Какво става?

— Има някаква връзка… Свързано е със съпругата ми и с приятелството й с Лесли. Слушай, не го споменавай на Винъс или на Фреди, че тя получава ролята, докато не ти кажа. Нека да го отложим с няколко дена. Ще дам на Лесли сценарий, който повече ще й хареса. Така ще е по-лесно за нея да излезе от „Гангстери“ — без никакви проблеми.

Алекс не можеше да повярва, че се е оставил да го забъркат в това.

— Не съм свикнал да работя по този начин, Мики — каза той сухо.

— О, хайде, Алекс — започна да го придумва Мики. — Отпусни се малко. Получаваш това, което искаш.

— Разбира се, Мики — той се мразеше, че е толкова лесен — не беше в негов стил.

— Добре. О, Абигейл ми каза да ти напомня — утре ще вечеряш у дома. Лесли ще бъде там. Прави се, че тя ще играе в „Гангстери“. Става ли?

Алекс се оплака на Лили, а тя мъдро поклати глава.

— Ти си ме научил на много неща за Холивуд, Алекс — каза тя. — Едно от тях — и с това ти ме впечатли — е, че никога не задаваш въпроси, когато вече знаеш отговора.

— Добре, Лили, добре.

Той влезе в офиса си и затвори вратата. Всеки ден интервюираше дузини актьори за незначителните роли. Алекс се виждаше лично с всеки. Това беше губене на време, но той отказваше да работи по друг начин.

Имаше няколко минути, преди да започне прослушването, така че вдигна телефона и отново опита да се свърже с Лъки. Звънеше й постоянно, но не откриваше никого — само телефонния й секретар. Беше чул, че са стреляли по Джино, и беше нетърпелив да научи повече. Искаше също и да се увери, че тя е добре, и да й каже, че винаги е на нейно разположение. Дори и тя да не искаше връзка, той можеше да е просто неин приятел.

Този път му отговори истински човек.

— Алекс Уудс търси Лъки Сантейнджело — каза той.

— Съжалявам, господин Уудс. Тя излезе.

— С кого разговарям?

— С Киоко, асистента й.

Той прочисти гърлото си и се почувства глупаво.

— Хей, Киоко. Опитвам се да се свържа с нея от цяла седмица. Кажи й да ми се обади.

— Да, господин Уудс.

— Може да ме намери в офиса ми или в къщи.

Затвори телефона. Ама какво толкова го привличаше в Лъки?

Духът й. Тя беше дива — също като него. И той умираше да я опознае по-добре.

* * *

Бяха в апартамента на Бриджит и се караха. Нона се беше появила неочаквано и Бриджит не беше доволна.

— Какво има? — попита тя раздразнено.

— Бих искала да знам какъв ти е проблемът — заяви Нона. — Наистина си се превърнала в таралеж в гащите.

— Защо да съм ти таралеж в гащите? — каза Бриджит. — Само защото не правя това, което искаш от мене?

— Не вършиш нищо, което предлагам. Нали аз съм твоят импресарио, а Мишел — твоят агент, но ти отказваш да правиш каквото и да било, свързано с някой от нас.

— Имам си причини — тайнствено съобщи Бриджит. Не желаеше да влиза в спор — имаше отвратителен махмурлук.

— Какви причини? — настоя Нона. — Айзък, без когото, изглежда, повече не можеш да живееш? Всяка нощ си навън — до три или четири часа сутринта, — а след това спиш по цял ден. Кариерата ти тъкмо започна, Бриджит. Време е за работа.

— Мога да правя каквото си искам — агресивно отговори Бриджит. — Не съм ничия собственост.

— Какво означава това?

— Нямам нужда да бъда модел, ако не искам да го правя.

Нона въздъхна с неудоволствие.

— О, това е хубаво, нали? Особено от страна на момиче, което здраво се беше хванало и правеше всичко възможно, за да попадне на корицата на „Мондо“. И сега изведнъж: „Нямам нужда да бъда шибан модел.“ Хей, и аз мога да се откажа, ако това искаш.

— Добре, откажи се — каза Бриджит. Единственото, което искаше, беше да се хвърли в леглото и да заспи за цяла седмица — може би и завинаги.

— Аз обаче не искам — Нона поклати глава. — Да не се е случило нещо, за което да не знам?

Бриджит се извърна настрани и отиде в кухнята.

— Права съм, нали? — каза Нона и я последва.

С всеки изминал ден Бриджит ставаше все по-нещастна. Тя повече не можеше да го събира в себе си.

— Виж — произнесе тя, обърна се с гръб към Нона и заговори гневно: — Нищо не се е случило, за което да не си ме предупредила.

— Значи, станало е нещо… Права съм. Да не е Айзък?

— Мишел — промърмори Бриджит и седна на бара.

— Какво е направил?

— Не мога да ти кажа — Бриджит отпусна глава на ръцете си.

Нона дойде при нея и я прегърна през раменете.

— Хайде, Бридж, не може да е толкова зле.