Някъде в късния следобед чу някой да идва. Когато и да дойдеха похитителите му, той можеше да улови ехото от стъпките им много преди да се появят. Той се взе в ръце — беше готов на всичко. Това беше. Този беше денят, когато или щеше да умре, или да избяга.

По дяволите! Докато чакаше, чуваше сърцето си да бие в гърдите му — да подскача нагоре-надолу като топка за пинг-понг.

Притаи се в сенките и чу, че стъпките се приближават. Напрегна се и се приготви да действа. Всички упражнения, които беше правил, си струваха — въпреки жалката диета сега беше по-силен, отколкото в началото. По-силен и решен да оцелее.

Когато мъжът влезе, той скочи, изненада копелето и го сграбчи за врата със смразяващ кръвта вик. Само че не беше мъж — беше момиче и то също започна да вика.

— Aiuto mi10! Aiuto mi! — чинията с храната, която тя носеше, се разби на земята. — Aiuto mi! — изкрещя отново.

Говореше на италиански. Той знаеше много малко от този език, но разбираше достатъчно, за да схване, че тя вика за помощ. Беше я сграбчил здраво за врата.

— Коя си ти? — изкрещя свирепо. — КОЯ, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ ТИ?

Тя се бореше, опитваше се да го ритне и да наруши равновесието му. Успя. Двамата паднаха на земята върху кофата с вода, с която той се миеше. Сега се търкаляха в калта и всеки се опитваше да вземе надмощие. Тя беше като подплашена сърна и хленчеше от страх. Той успя да се озове отгоре й и притисна раменете й към земята. След това я погледна в лицето и осъзна, че това е същото момиче, което беше виждал и преди.

Тя извика на италиански. Звучеше така, сякаш се молеше:

— Mi lasci in pace11!

— Говори на английски — каза той грубо. — Parli inglese12!

— Кой… кой си ти? — попита тя на развален английски — хубавото й лице се беше превърнало в маска на ужасната паника.

— А ти коя си? — отговори той.

— Фурио ня… ня… няма — заекна тя. — Той каза аз нося храна.

— Носиш ми шибаната храна, а? Кой все пак е Фурио?

Сълзи изпълниха очите й.

— Кой е Фурио? — повтори той.

— Татко ми — прошепна тя.

— Сама ли си? — попита той.

Тя кимна вцепенено.

— Затворен съм тук — знаеш ли това? Prigione13.

Тя се опита да се измъкне изпод него. Мекотата на нейното тяло, мирисът й — беше като прекрасен нектар, който му напомни за всички удобства, които бе изгубил.

— Имаш ли ключ да свалиш това от глезена ми? — поиска да знае той.

Тя безумно поклати глава.

Какво трябваше да направи? Точно сега тя беше във властта му. Но колко можеше да я държи, преди да я пусне?

— Трябва да ми помогнеш — заговори той много бавно, за да е сигурен, че тя го разбира. — Отчаян съм.

— Татко ми… Той каза ти лош мъж — произнесе тя. — Cattivo uomo14.

— Не. Не съм. Баща ти е лош. Той ме отвлече. ОТВЛЕЧЕ. Capisce15?

Тя кимна мълчаливо.

— Не мога да ти позволя да си тръгнеш — каза той. — Не и докато не намериш начин да ме измъкнеш оттук. Можеш ли да го направиш?

Тя се втренчи в него.

— Можеш ли? — настоя той. — Puo lei16?

— Опитам… — най-сетне изрече тя.

Нямаше начин да й се довери.

Но, за нещастие, нямаше избор.

ГЛАВА 42

Това, че Мики Столи е голям отврат, не убягна на Алекс. Имаше дузини като Мики из Холивуд. Нисък, непривлекателен мъж с много власт. Такива никога не ги допускаха в университета. Тези мъже нямаха никакъв талант и това личеше в сравнение с истинските кинаджии, но пък правеха капитал от всички успешни филми, около които се навъртаха.

Алекс ги наричаше „холивудски изпълнители, които не могат да различат задника си от дупка в земята“. Мики Столи беше точно такъв.

След като подобните нему получеха власт, те развихряха собственото си бездарие. Филмите, на които се даваше зелена светлина, бяха само за проститутки, стриптизьорки и за хубави момичета, които търсеха истински мъж да ги избави.

Фантастично време за Холивуд. На екрана се проявяваше само тяхната неудовлетвореност, с която всеки беден глупак можеше да се идентифицира.

Някои от тези момчета използваха властта си, за да спят с толкова много прочути жени, с колкото е възможно. Имаше един известен продуцент, чиито филми винаги бяха с голям бюджет. Набирането му на актьори беше легендарно — винаги ставаше в дома му. Той интервюираше много значими актриси. Когато те дойдеха у тях, той включваше скрита видеокамера и ако наистина искаха да участват, той завършваше с това, че снимаше как ги чука.

В съботните следобеди забавляваше приятелите си със своята видеотека. Съпругите им си мислеха, че са се събрали в дома му да гледат мач.

Други момчета придобиваха власт, като се женеха. Мики Столи се бе оженил за Абигейл — внучката на влиятелния някога холивудски магнат Ейб Пантър. След сватбата си с Абигейл Мики се бе превърнал в студиен шеф. Никак не беше зле.

Алекс знаеше, че за да оцелее като филмов автор в Холивуд, трябва да поддържа сърдечни връзки с тези момчета, иначе щяха да го прецакат. Така че когато Мики Столи дойде при него и обяви колко му е приятно, че „Пантър“ ще правят „Гангстери“, Алекс беше сигурен, че това ще има цена.

— Имаш определен бюджет от двадесет и два милиона долара — отбеляза Мики. — Твърде много е, Алекс.

— Всяка стотинка ще я видиш на екрана — отговори Алекс.

— Да, да, разбирам. Ти си голям творец, Алекс. Не голям — велик. Горд съм да работя с тебе.

Какво, по дяволите, искаше противният боклук?

— Благодаря, Мики.

— Ъъъ… Искам да те помоля за една услуга.

Това щеше да е.

— Да?

— Ролята на Лола… Дай я на Лесли Кейн.

— Лесли коя? — попита Алекс.

— Участвала е в няколко хита. Америка я обича. Лесли е момичето, което всеки мъж желае да отведе в къщи и да я запознае с баща си.

— Планирах да я дам на Винъс Мария.

— Винъс? — изсумтя Мики. — Тя ще провали филма. Повярвай ми, знам го — работил съм с нея няколко пъти.

— Тя направи пробни снимки с Джони — направо е динамит. Това може да е обратът в кариерата й.

Мики прокара пълната си ръка по голата си глава.

— Обрат, мобрат — на кого му пука? Направи ми тази услуга с Лесли и няма да имаш проблеми с бюджета си. Нали се разбираме един друг?

Алекс не каза „да“ веднага. Обеща на Мики, че ще си помисли.

Лили направи от това голям проблем.

— Мики Столи няма да прави нищо друго, освен да ни създава проблеми — рече тя. — По-добре вземи Лесли Кейн, ролята така и така не е голяма.

— Виждала ли си я някога как играе? — попита Алекс.

— Ще се оправи. Твърде късно е да ходим в друго студио с „Гангстери“, вече почти започваме снимките. Трябва да го направиш.

Накрая той каза „да“. Сега това, което му оставаше, беше да се срещне с Лесли Кейн и да види каква голяма грешка е направил.

* * *

— Какво? — извика Винъс. — Алекс Уудс не може да ми направи такова нещо. Този кучи син просто не може да го направи.

Тя седеше в офиса на Фреди и страните й бяха почервенели от яд. Фреди току-що я беше информирал, че Лесли Кейн ще играе ролята на Лола в „Гангстери“.

— Съжалявам — каза Фреди с отлично изработено изражение на учтивото му лице. — Алекс искаше тебе, но от студиото настояват за Лесли. Той нищо не може да направи.

— Нищо не можел да направи! — изкрещя тя вбесено. — Това е неговият филм, Фреди. Той ще снима. Лесли изобщо не става за ролята. Та, за Бога, тя е досадното съседско момиченце!

Фреди сви рамене.

— Имам три други сценария, които да прочетеш. Ще намериш нещо, което повече да ти харесва.

— О, да, какво? — каза тя саркастично. — Филм на Скорсезе? Нещо на Оливър Стоун? Сигурна съм, че нямат търпение да ме ангажират. Аз искам тази роля.

Тя напусна офиса му разгневена, мърморейки на себе си. Наистина Лесли Кейн. Първо й отне съпруга, сега взимаше и ролята й в „Гангстери“. Не беше честно. Мики Столи я бе прецакал отново.

Седмицата й не беше добра. Емилио я влудяваше с безумните си искания, като й се обаждаше по няколко пъти на ден. След това в дома й дойде Купър да я моли за прошка. За щастие, точно когато тя беше започнала да омеква, пристигна Родригес и тя бързо каза „довиждане“ на Купър.

Купър не беше свикнал да си съперничи с някого — особено с някой по-млад и също толкова привлекателен. Беше бесен.

Тя се отпусна на задната седалка в колата си и взе импулсивно решение.

— Откарай ме в студиите „Пантър“ — нареди на шофьора си.

Мики Столи говореше по телефона в офиса си, когато тя нахлу вътре.

— Помниш ли ме? — тя се изправи пред бюрото му с ръце на кръста и се втренчи в него.

Той я погледна и закри с ръка слушалката.

— Здрасти, Винъс, скъпа. Какво правиш тук?

Объркана, секретарка я последва.

— Съжалявам, господин Столи — каза секретарката. — Не можах да я спра.

— Всичко е наред, Маргарит, ние сме стари приятели — отговори Мики, благосклонен за първи път в живота си.

Мики беше петдесетгодишен, нисък, плешив, с траен тен, със собствените си зъби и с тяло, стегнато благодарение на ежедневния тенис — неговата страст. Имаше груб глас, в който се усещаха спомени от Бронкс само когато беше ядосан. Преди това беше шеф на студиите „Орфиъс“, но не се разбираше с японеца, който ги притежаваше, така че когато Дона Ландсман му беше предложила да се върне в „Пантър“, той веднага се бе съгласил. „Пантър“ беше неговата награда. Неговото студио. Да се върне там беше като завръщане в къщи.

— Ще ти се обадя по-късно, Чарли — каза той в слушалката.

Затвори телефона и насочи цялото си внимание към Винъс.

— Какво мога да направя за тебе, сладурче?

— Алекс Уудс иска да играя в „Гангстери“ — заагитира го тя. — Аз искам да играя в „Гангстери“. Направих страхотни пробни снимки, а сега ти искаш да включиш в състава малката досадница Лесли Кейн. Какво става с тебе, Мики?