Така… Не беше възможно да са го подгонили за неизплатени залози — всичките бяха толкова дребни.

Инка почука на вратата.

— Госпожице Лъки — поколеба се тя, — детектив Ролинс е тук.

— Нека да влезе.

Детектив Ролинс беше плешив човек на средна възраст с нещастно изражение. Говореше грубо.

— Съжалявам за баща ви — каза той, без изобщо да звучи съжалително. — Вие ли сте Лъки Сантейнджело?

— Да — отговори тя и се зачуди откъде знаеше името й.

— Прегледах данните за семейството ви — съобщи той със самодоволна и едновременно презрителна усмивка. — Помислих си, че може да има нещо, което да искате да споделите с мене.

— Какво например? — попита тя безизразно и забарабани с пръсти по бюрото.

Детектив Ролинс сви рамене.

— Вие знаете…

— Какво? — повтори тя — бързо губеше търпение с този кретен.

Той успя да изтрие усмивката от лицето си и каза:

— Ако е удар на някоя банда, ние не го одобряваме. Това тук е тихо общество.

— За какво, по дяволите, ми говорите вие? — прекъсна го тя остро и черните й очи проблеснаха.

Той се приближи, опря се на бюрото и големите му дебели пръсти се плъзнаха по тъмното дърво.

— Говоря за репутацията на вашето семейство. Получих файл за Сантейнджело от ФБР.

Тя се изуми.

— Баща ми лежи в болницата, а всичко, което вие можете да направите, е да получавате файлове от ФБР. Защо не търсите мъжа, който го е прострелял?

Усмивката се върна.

— Надявах се вие да сте в състояние да ми кажете кой може да е бил той.

Тя скочи.

— Не го вярвам! — възкликна тя ядно. — Баща ми не е свързан по никакъв начин, ако се опитвате да кажете това.

— Хайде, Лъки — рече той, сякаш тя беше най-голямата лъжкиня, с която се бе срещал някога.

— За вас съм госпожица Сантейнджело — ледено произнесе тя.

Детективът се отпусна с цялата си тежест на бюрото и я погледна.

— Добре, госпожице Сантейнджело, баща ви има лоша слава. Напуснал е страната, за да избегне обвинение в укриване на данъци. Известно време е бил в затвора за убийство. Да не искате да ми кажете, че това няма нищо общо?

Тя мразеше този човек — той беше гадняр.

— Ако наистина си вършите работата, щяхте да ми кажете какво се е случило, а не да ми правите тъпи намеци.

Той се дръпна назад.

— Добре, добре, знам, че хората като вас са узаконили всичко преди години, но това не означава, че нямате врагове.

Да, точно така, като че ли тя щеше да му разкаже.

— Детектив Ролинс, ако това е всичко, което имате да кажете, предлагам ви да си вървите.

Той тръгна към вратата и спря.

— Ако Джино оживее, ще го наблюдаваме — той размаха предупредително пръст срещу нея.

— Майната ви — заяви тя.

— Да, вие наистина сте Сантейнджело — изсумтя той.

Тя тръшна вратата зад него. Нямаше нужда някакъв малоумен детектив да си пъха дългия нос в техните работи. Всичко си беше законно — от доста години. Не беше честно да прострелят Джино, а ченгетата да се отнасят с него като с престъпник. „Ние ще го наблюдаваме.“ Що за глупости бяха това?

— Връщам се в болницата — тя информира Сиси. — Когато пристигне Буги, изпрати го там.

Влезе в спалнята на Джино и Пейдж и грабна един пуловер за Пейдж. Преди да излезе, отиде до бара и пийна скоч направо от бутилката. Имаше нужда да се подкрепи с нещо.

В болницата стана ясно, че състоянието на Джино не се е променило.

— Той се бори — каза Пейдж с подпухнали и зачервени очи.

— И ще победи — увери я Лъки и нежно прегърна доведената си майка през раменете. — Ето, донесох ти пуловер. Облечи го, трепериш.

— Той ще се оправи ли? — попита Пейдж с надежда. — Ще се оправи ли, Лъки?

— Разбира се — тя отговори по-уверено, отколкото го чувстваше. — Познаваш Джино, той ще се измъкне и този път. Джино ще се върне в собственото си легло и отново ще те люби.

— Това е радостна мисъл — Пейдж слабо се усмихна.

— И вероятно ще е вече на деветдесет и осем години по това време — добави Лъки. — Да, на деветдесет и осем, а все още бесен като дявол.

Използва влиянието си и си осигури малка стая с телефон. След това изпрати за храна и насили Пейдж да хапне. Около седем часа вечерта Буги пристигна с още двама мъже на по около тридесет години.

— Това са Дийн и Енрико — представи ги Буги. — Дийн ще остане тук, а Енрико ще пази в къщата. И двамата са наясно със ситуацията.

Лъки кимна одобрително.

— Трябва да поговорим — каза Буги.

— Откарай Енрико в къщата — нареди Лъки. — Когато се върнеш, ще седнем и ще говорим.

— Кои бяха тези мъже с Буги? — попита Пейдж, след като те си тръгнаха.

— Осигурявам ви малка охрана — обясни Лъки, като се опитваше да не я обезпокои. — Нали знаеш, Пейдж, и двете сме наясно с ъъъ… богатото минало на баща ми. Това са само предохранителни мерки.

Пейдж измъкна хартиена кърпичка от чантата си и си издуха носа.

— Нищо не разбирам от това.

— Просто съм прекалено загрижена — продължи Лъки. — Джино би направил същото, ако аз лежах в леглото.

Когато Буги се върна, той и Лъки взеха асансьора и слязоха в кафенето на болницата. Лъки седна на една пластмасова маса, а Буги отиде до бара и взе две чаши кафе. Върна се и й подаде едната.

Тя глътна от горещата течност.

— Любопитна съм да чуя за Дона Ландсман — каза тя. — Само че не съм сигурна дали това е времето да ме информираш. Много по-важно е да откриеш кой е стрелял по Джино и защо.

— Нещата може да се свързани — заяви Буги.

Тя се намръщи.

— Свързани? Как?

— Когато чуеш какво имам да кажа, ще разбереш.

Обхванаха я известни опасения.

— Давай.

— Открих това-онова за Дона Ландсман — компаниите, с които е свързана, другите, които се е опитала да погълне и не е успяла. Тези, които е придобила. Имам и информация за личния й живот.

— Да?

— Омъжена е за Джордж Ландсман.

Лъки отново глътна малко горещо черно кафе.

— Той да не й е активен бизнес партньор?

— Много активен. Той изкарва парите. Също така е и бивш счетоводител с изненадваща биография.

Тя се облегна през масата.

— Например?

— Например това, че е бил счетоводителят на Сантино Бонати. — Дълга, тежка пауза. — Лъки, Дона Ландсман е вдовицата на Сантино Бонати, Донатела.

В тялото й нахлу студ.

— О, Господи! — възкликна тя.

И внезапно всичко й стана съвсем ясно.

ГЛАВА 39

След като заряза майка си, Алекс подкара направо към дома си на брега. Тази къща беше неговата лична резиденция — модерна и недокосната. Той не позволяваше на никого да го посещава там. Жените водеше в апартамента си; бизнес срещите си уреждаше в офиса и тъй като никога не даваше приеми, къщата си беше негова — никакви натрапници.

Беше направил грешката веднъж да доведе майка си. Това беше достатъчно.

— Студена е — беше заявила тя, след като огледа всичко с критичното си око. — Има нужда от женска ръка.

Какво знаеше тя? Тя живееше в прекалено претрупан апартамент — беше абсурдно. Минималистичният стил, с който се беше обзавел той, му харесваше. Обичаше изчистените линии и свободните пространства.

Беше наел двойка японци, които се грижеха за мястото. Те никога не го безпокояха, освен ако той не изискваше присъствието им.

Къщата се намираше на висока скала, надвесена над океана. Беше обширна, с голяма тераса, която обхващаше дома в полукръг и включваше и два водоскока, сочна зеленина и изкуствено езеро с екзотични риби. Когато имаше време да медитира — а това не беше често, — той идваше тук.

Алекс смяташе дома си за най-мирното място на земята. Това беше неговото лично убежище, където нямаше връзка с околния свят.

Беше си обещал никога да не пие в къщата на брега, но днес щеше да направи изключение. Въпреки че беше изпил няколко мартинита на обяд, си наля голяма водка. След това взе екземпляр от сценария си и се разположи на терасата.

Не го знаеше, преди да се добере до частния й телефонен номер, но Лъки също живееше на брега. Това не ги правеше точно съседи, тъй като беше открил, че нейният дом е в Малибу. А неговият беше далеч по крайбрежната ивица, около Пойнт дюм. Обаче… Беше му приятно да знае, че тя вероятно също се наслаждава на океана толкова, колкото и той. Беше оставил няколко съобщения на телефонния й секретар, но тя все още не си беше направила труда да му отговори.

Придърпа един шезлонг, свали си ризата и започна да преглежда сценария си на „Гангстери“ с червен молив в ръка. Беше подлудил хората от продукцията. Всеки ден правеше промени — щеше да продължава така по време на целия филм.

Около пет часа следобед се звънна на входната врата. Остави да позвънят три пъти, преди да стане, да си облече ризата и да отиде до вратата.

Там стоеше Тин Лий.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — свирепо се намръщи той.

— Алекс — каза тя, без да отстъпи от позицията си. — Майка ти се притесни за тебе. Настоя да дойда.

— Какви са тези глупости? — изрева той, бесен, че е нахлула в личното му пространство. — Тази жена не може да се меси в живота ми. Няма право да ти казва къде живея. Майната й!

Тин Лий се застъпи за себе си.

— Какво искаш да кажеш, Алекс? Че няма право? Та ние сме любовници. Как можеш да си толкова студен към мене?

Проклятие! Точно от това нямаше нужда.

— Извинявай — промърмори той, осъзнавайки, че вината не е нейна. — Майка ми ме влудява — ти знаеш това — виждала си я каква е, когато се развихри.

Тин Лий протегна ръката си с обич.

— Алекс, това е много напрегнато за тебе време. Започваш филма си, всичко се случва. Моля те… Може ли да вляза за момент?

Той не искаше натрапници в дома си. Но как можеше да я отпрати? Тя беше карала повече от час, за да дойде тук.

— Разбира се, влез — покани я той неохотно.