Точно когато беше започнала да се паникьосва, се обади Фурио и й съобщи, че Бруно е катастрофирал с колата си, но тя да не се притеснява — той, Фурио, щеше да се погрижи за всичко, докато Бруно е в болницата със счупени ръка и крак.

Беше й странно да разговаря с изгубената си любов. Тя си го спомняше толкова живо, но той не бе имал връзка с жената, която беше тя днес. Тя имаше империя. Той нямаше нищо. Взаимната им някогашна любов вече не съществуваше.

Все още беше под влияние на триумфа си над Лъки Сантейнджело. Да седи в офиса на Лъки и да я уволни беше един от най-хубавите моменти в живота й.

Лъки, която се смяташе за такъв победител, вече не беше победител. Дона я беше превърнала в неудачник във всяко едно отношение. Беше й отнела съпруга. Беше й отнела студиото. А днес отнемаше и баща й.

Да, отмъщението — в сицилиански стил — беше изключително сладко.

ГЛАВА 38

Не беше за вярване. Бяха простреляли Джино.

След като Лъки разбра какво се е случило и установи, че на Мария й няма нищо и че е на сигурно място в полицейския участък, тя се втурна към болницата, отчаяно опитвайки се да се свърже с Пейдж от телефона в колата. Най-сетне успя и й каза да дойде в болницата, колкото е възможно по-бързо.

Когато пристигна, тъкмо отвеждаха Джино в хирургията.

— Боже мой! — възкликна тя и се опря на носилката, с която спешно го вкарваха в операционната. — Татко… Татко…

Джино беше силен като кон — беше все още жив и говореше.

— Копелетата… накрая… ме… докопаха — той едва дишаше и говореше със странен гърлен глас.

Тя стисна ръката му, докато тичаше заедно с носилката.

— Кой те докопа най-сетне? — попита бързо. — Кажи ми кой!

— Не знам — промърмори той. — Аз съм стар човек. Мислех си, че войната отдавна е свършила… — повече не беше в състояние да продължи. От ъгълчето на устата му избликна кръв и се стече надолу по брадичката му.

Тя се опита да остане спокойна.

— Къде е ранен? — попита тя лекаря.

— Пропуснали са сърцето на части от сантиметъра — отговори докторът. — Другият куршум е в бедрото му.

Гърлото й беше пресъхнало от страх, че може да го загуби, но все пак успя да произнесе:

— Ще се оправи ли?

— Ще направим всичко възможно.

Ами ако тяхното „всичко възможно“ не беше достатъчно? Ако баща й умреше? Беше немислимо.

Тя излезе от болницата и счупи всички рекорди, докато караше към полицейския участък, за да прибере Мария. Малката й дъщеря седеше изоставена в дежурната стая, здраво стиснала палец в устата си, с разширени от страх очи и вкопчила се в черно кученце лабрадор, което изглеждаше като живо.

— Мамо, мамо! — изплака тя и скочи, когато забеляза Лъки. — Лош човек застреля дядо! Лооош!

— Знам, сладка моя, знам — каза тя, взе Мария в ръце и здраво я притисна. — Какво се е случило? — обърна се тя към дежурния полицай.

— Според нашия доклад господин Сантейнджело тъкмо е влизал в колата си, оставена на открития паркинг до търговския център. Свидетелите твърдят, че отнякъде се е появил един мъж и е стрелял два пъти в него. След това престъпникът е изчезнал с кола без номера и охраната на магазина се е обадила в полицията.

— Обир ли е било?

— Такъв тип случайни престъпления стават по всяко време.

— Обир ли е било? — повтори тя малко по-високо.

— Не изглежда така.

Тя се обърна да си върви.

— Ъъъ… Мадам — извика ченгето след нея, — детектив Ролинс би искал да говори с вас.

— Не сега — отряза тя. — Връщам се в болницата. Предайте му да ми се обади утре.

Тя се замисли. Първо, смъртта на Лени, след това — загубата на студиото, сега пък Джино беше прострелян. Това започваше да й изглежда повече от просто лош късмет. Нещо ставаше и тя беше решена да разбере какво.

Закара Мария обратно в къщи и се увери, че е добре, след това я остави със Сиси и с новата й играчка и незабавно се втурна обратно към болницата, където Джино още беше в хирургията.

Пейдж се беше свила на един стол в коридора, лицето й беше обляно в сълзи. Когато видя Лъки, стана и я прегърна.

— Защо някой е трябвало да стреля в моя Джино? — изхълца тя.

— Изглежда, никой не знае, Пейдж. — Тя се поколеба, преди да продължи: — Ъъъ… Да не би да се е захванал с някакъв нов бизнес?

Пейдж поклати глава.

— Мислиш ли, че има някакви врагове?

— Полицаите тук питаха за същото.

— И ти какво им каза?

— Че той е просто стар човек, който обича своята градина.

— Хубаво — замислено каза Лъки. Знаеше, че Джино щеше да й каже, ако има нещо. „Чувала ли си за правосъдието на престъпниците, дечко? Знаеш ли какво означава това? Правосъдие за най-ужасните престъпници. Полицията няма нищо общо с това. Ние се оправяме сами.“

А, да, той я беше обучил добре. Полицията никога нямаше да хване мъжа, който беше стрелял в него, следователно беше нейна работа да го проследи. Ако той оживееше, тя щеше да има силата. А ако не…

След цяла вечност лекарят излезе от хирургията. Той имаше сива коса и стърчащи рунтави вежди. Поне изглеждаше професионалист, а не като някой зализан телевизионен актьор.

Когато се появи, Лъки се опита да прочете по лицето му. Добри вести ли носеше? Или лоши? Не можа да разбере. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и стана да го поздрави. Пейдж не можеше да помръдне.

— Успяхме да извадим и двата куршума — каза докторът с дълбок носов глас. — Обаче баща ви е загубил много кръв и като се има предвид възрастта му…

Стомахът й се сви. Обхвана я леденостуден страх, че може да го загуби.

„Джино… Татко… Толкова много те обичам…“

Пейдж изведнъж се раздвижи и скочи на крака.

— Жив ли е? — извика тя.

— Да — отговори докторът. — Зависи от организма му дали ще се оправи. Ние ще направим всичко възможно. Но ви съветвам да не се надявате прекалено много.

Тяхното „всичко възможно“ можеше да не се окаже достатъчно. И тогава какво? Лъки знаеше, че Джино няма да живее вечно, но никога не си бе представяла, че краят му може да дойде от куршума на убиец.

— Той ще се оправи — каза тя с разтреперана уста. — Джино е силен.

— Надявам се — отвърна докторът, но очите му издаваха, че не мисли така.

— Кога можем да го видим? — попита Лъки.

— Сега е в реанимацията. Ще го задържим там няколко часа. Ако всичко върви добре, по-късно ще го прехвърлим под интензивно наблюдение. Тогава можете да го посетите.

Лъки хвана ръката на доведената си майка.

— Хайде — подкани я тя и забеляза колко е бледа Пейдж. — Ще те отведа в къщи за един час.

Пейдж поклати глава.

— Няма да си тръгна оттук — каза тя упорито. — Трябва да остана близо до Джино в случай, че той има нужда от мене.

Лъки разбра.

— Добре. Скоро ще се върна. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, нищо.

Лъки забърза от болницата — умът й работеше с пълна пара. След като влезе в колата си, вдигна телефона и се обади на Сиси.

— Прибирам се в къщи — каза тя. — Опитай се да се свържеш с Буги чрез пейджъра му. Когато той се обади, го задръж, докато дойда.

Чу отново думите на Джино в главата си: „Мислех си, че войната отдавна е свършила…“

Какво искаше да каже той? Каква война? Сигурно си бе създал много врагове през годините, но това беше много отдавна. Най-малко през последните тридесет години Джино беше просто честен бизнесмен. Бяха водили дългогодишна битка със семейство Бонати, но когато Карлос Бонати бе паднал от деветнадесетия етаж от мансардата си в Сенчъри сити, битката най-сетне беше свършила, защото Карлос беше последният Бонати.

Не можеше да свърже нещата. Кой би искал да застреля един стар човек?

Хмм… Помисли си, че полицията може и да е права и това да е случайно престъпление, неуспешен грабеж. Само че за какво да ограбват Джино? Той беше стар човек, караше камионетка и с него беше само едно дете с играчка. Едва ли беше потенциална жертва, както беше облечен — в обикновени къси панталони и риза. Не носеше дори часовник.

Когато стигна до къщи, й хрумна, че Джино може да не е на сигурно място в болницата. Трябва ли да му постави охрана? Ако не беше случайно престъпление и някой се опитваше да го очисти, щяха да наблюдават развитието му. Да, щеше да е разумно да постави въоръжена охрана в болницата и друг — в къщата, особено докато децата й са сами и само Сиси и Инка биха ги защитавали.

Потрепери, като си помисли какво е можело да се случи. Ако Мария беше попаднала под обстрела… Ако куршумът беше уцелил малкото й момиченце…

Нямаше полза да мисли за такива неща.

Сиси я поздрави на вратата.

— Дадох на Мария слабо успокоително и я сложих да си легне.

— Как е тя? — попита напрегнато Лъки.

— Играчката я залисва.

Лъки въздъхна.

— Предполагам, че е твърде малка, за да разбира какво се е случило в действителност. — Сиси се съгласи. — Буги обади ли се вече?

— Чака на телефона.

Лъки забърза към библиотеката, седна зад бюрото на Джино и вдигна слушалката.

— Трябваше да бъда сигурен във фактите, преди да ти се обадя — каза Буги.

— Забрави, Буг. Простреляха Джино.

— Какво?

— Той е в интензивното. Извадили са два куршума. Искам охрана в болницата и в къщата. Уреди го незабавно.

— Готово, Лъки. Тръгвам натам. Имам да ти разказвам много неща.

— Всичко друго може да почака — каза тя. Какво значение имаше студиото й, когато баща й лежеше в болницата и се бореше за живота си?

Остави слушалката и методично започна да отваря чекмеджетата на бюрото на Джино, търсейки отговора — нещо, което да й подскаже, че се е захванал с рискован бизнес. Не откри нищо освен няколко разписки за залагания. Взе едната и я заразглежда. Джино обичаше да залага на баскетбол — двеста долара тук, триста там. Той никога не е бил голям играч. Наред с всичко друго имаше хотели във Вегас и беше виждал колко безразсъдно хората могат да загубят парите си.