Но и двете знаеха — както и Мишел и Люк, — че тя беше на път да стане звезда.

Нона имаше късмета да намери луксозен мезонет с изглед към Сентръл парк. Той принадлежеше на един приятел на майка й, който отиваше да живее за една година в Европа. Тримата се нанесоха незабавно.

В едно отношение Бриджит съжаляваше, че се сбогува с Анна — беше свикнала да е сигурна, че наоколо винаги има някой. Но добре разбираше, че е дошло времето да бъде самата себе си и да спре да се терзае заради миналото.

Бриджит Станислопулос беше мъртва. Бриджит Браун се беше захванала с нещо съвсем различно.

Тя се обади на Лъки, за да й каже, че се е преместила.

— Да, дотогава, докато не започнеш да живееш сама — беше казала Лъки. — И внимавай — по-лесно е да имаш неприятности, отколкото да се измъкнеш от тях.

— Приятно ли ти е? — попита Мишел, промъквайки се зад нея.

— О, да — отвърна тя, поласкана, че той й обръща толкова много внимание. — Страхотно парти.

— Ти си страхотна млада дама — промърмори той. — Изключителна.

— Наистина ли, Мишел? — каза тя и го погледна, а по пламтящото й младо лице се четеше очакване.

Той се наведе и прошепна в ухото й с дъх, ухаещ на чесън:

— Аурора каза „да“ на твоята корица. Иска я незабавно. Утре ще отидеш да се срещнеш с Антонио, фотографа, и той ще те снима вдругиден. Подробностите ще съобщя на Нона.

— Толкова си умен! — възкликна тя.

По лицето му заигра усмивка.

— Не е необходимо да ме ласкаеш, ma cherie.

На нея й харесваше той да говори на родния си език — беше толкова секси.

— Ти и Робъртсън наистина ли живеете заедно? — попита тя дръзко.

Избледнелите му сини очи я загледаха изучаващо.

— Защо питаш?

Тя се надяваше той да не си помисли, че е била прекалено настоятелна.

— Просто… се чудех — отвърна колебливо.

— Понякога живеем заедно… Понякога — не — отговори той двусмислено. — Ние… се разбираме.

Тя забеляза, че Робъртсън все още я наблюдава. Може би нейната идея за взаимно разбиране беше по-различна от тази на Мишел.

— Е, скъпо мое момиче, доволна ли си от начина, по който се развиват нещата? — попита той, докосвайки ръката й.

— Много.

— А радваш ли се, че влязох в живота ти?

— При това — съвсем навреме — усмихна се тя.

— Знаеш ли, Бриджит — каза той замислено. — Ти не приличаш на онези хубави малки американски момиченца от Средния запад. Ти изглеждаш почти като европейка.

— Аз съм европейка. Майка ми беше гъркиня — тя почина преди няколко години, — а баща ми беше италианец.

— А… Интересна комбинация! Това обяснява защо си толкова… чувствена още на тази възраст.

— Мислиш ли, че съм чувствена, Мишел? — попита тя пламенно.

— Да, ma petite8. Америка ще се влюби в тебе.

Беше минало толкова много време, откакто не си беше позволявала да флиртува с никого, и сега се чувстваше направо главозамаяна. Това, че Мишел беше по-възрастен, я привличаше. Може би имаше нужда от един зрял мъж. Определено не бе имала късмет с младите.

Мишел хвана ръката й и нежно я стисна.

— Остани, след като гостите си тръгнат — каза той настоятелно. — Имаме да обсъждаме много неща.

— А Робъртсън?

— Тя си има собствен апартамент. Тази вечер ще си отиде в къщи.

Бриджит нямаше търпение да намери Нона.

— Оставам след партито — заяви тя. — Мишел иска да разговаря с мене.

— О, разбирам — Нона изобщо не се впечатли. — Най-сетне те свали. Права ли съм?

— В никакъв случай — каза тя възмутено. — Просто… по работа.

— Слушай какво ти казвам — предупреди я Нона. — Той е женкар с приятен акцент. Ти си просто прясно месо — това е всичко.

— Много благодаря.

— Ами Робъртсън? Тя какво? Ще седи отзад и ще наблюдава как вие двамата обсъждате… работата?

— Те имат споразумение.

— Ха! Хващаш се в най-стария капан след „нека само да го сложа там“. Следващото нещо, което той ще ти каже, е: „Съжалявам, беше фантастично, но сега трябва да вървя при приятелката си, защото тя е много недоволна.“

— Нямаш ми особено доверие, нали? — възрази Бриджит.

— Грижа се за тебе — отвърна Нона и наистина го мислеше. — Ти нямаш много опит с мъжете. Тим Уийлт — господин Кинозвездата-с-хубава-прическа. Брат ми — хипиманиакът. И онзи богат наркоман, за когото беше сгодена. Това е всичко. Или изпуснах някого?

— Наистина не съм водила нормален живот — призна си Бриджит. — Но това не означава, че няма да го водя в бъдеще.

— Мишел Ги не е част от нормалния живот — намръщи се Нона. — Ще се видим по-късно — каза тя, отдалечавайки се. — И ще си легна, без да те дочакам.

* * *

— Обади се Фреди Леон — каза Антъни, докато съзерцаваше Рон; това, което видя, му хареса.

— Какво иска? — попита Винъс.

— Да уреди пробни снимки на тебе и на Джони Романо утре следобед.

— Пробни снимки? — опули се Винъс. — Аз не правя пробни снимки.

— Ти и не четеше — твърдо каза Рон. — Но за Алекс Уудс го направи.

— Защо той просто не започне да ме снима във филма си?

— Предполагам, че си прочела какво мисли критиката за предишните ти изпълнения? — продължи язвително Рон. — Имаш късмет, че изобщо иска да те пробва.

Винъс се втренчи в него.

— Не забравяй, че един от онези филми беше твой.

— Господин Мачио — прекъсна ги Антъни в опита си да предотврати кавгата. — Аз съм ваш голям почитател. Хореографията и режисурата ви на „Звездно лятно време“ бяха направо чудесни.

— Хей, благодаря — каза Рон и за първи път забеляза Антъни.

— Извинявай, Рон — каза Винъс, наслаждавайки се на момента. — Не ти представих моя съвсем истински английски асистент — Антъни Редиджо.

— Редиджо не е ли италианско име? — попита Рон с изкусна малка усмивка.

— Баща ми е италианец — отговори Антъни.

— Моят — също — рече Рон. — Нашата Винъс обича италианците.

— Както и аз — дръзко добави Антъни.

Очите им се срещнаха. Винъс се усмихна триумфално. И ако това не беше уредената от нея прекрасна среща!

— Провери ли за онова писмо, Антъни? — попита тя.

— Изпратих го на охраната — отговори той и усърдно започна да подрежда документите по бюрото.

— Добре. Свържи ме с Фреди и след това направи кафе на Рон. Аз ще съм в другата стая.

Рон поклати глава и се усмихна наполовина.

— Ти си си обичайното малко изчадие — прошепна той.

— Не е лошо някой да се запознае с някого — отговори тя весело.

Фреди беше учтив както обикновено.

— Определено ще правиш пробни снимки — каза той.

— Ами ако се разчуе? — ядоса се тя. — Няма ли другите да си помислят, че съм отчаяна?

— Съвсем не. Лично аз смятам, че ще получиш ролята. Алекс те е харесал.

— Наистина ли? — тя навири нос. — Какво каза?

— Мисли, че би могъл да извади наяве някои твои качества, които никой досега не е забелязал.

— А не си ли е помислил, че съм невероятно секси? — пошегува се тя.

— Има ли значение дали си е помислил, че си секси, или не? Ти не възнамеряваш да го чукаш, а да работиш с него.

— О, Фреди! — тя си пое въздух и се престори на шокирана. — Как можеш да използваш такива думи! Никога преди не съм те чувала да псуваш.

— Ти ме предизвикваш, Винъс.

Тя не можеше да повярва, че в момента Фреди звучеше човешки — винаги беше такъв студен професионалист.

— Добре, ще ги направя — реши тя. — Само защото ти казваш така.

В офиса Рон и Антъни се забавляваха чудесно.

— Харесвам всичките ти работи — казваше Антъни с голяма доза благоговение. — Гледал съм всичко, което си направил.

Рон жадно поглъщаше всяка хвалебствена дума.

— Откъде си, Антъни? — попита той и си сипа кафе в чаша, украсена с портрета на Винъс.

— Роден съм в Неапол — отговори Антъни. — Родителите ми се преместили в Лондон, когато съм бил на две годинки. Дойдох в Лос Анджелис преди година. При Винъс е втората ми работа — и той погледна към нея. — Божествено е да работиш за нея.

— Нарочно го каза, нали? — направи физиономия тя.

— Разбира се, не съм глупак! — отговори дяволито Антъни с жест, от който пролича неговата хомосексуалност.

— Къде живееш? — попита Рон.

Винъс си представи за какво мисли Рон: „Кажи къде живееш, Антъни, така че да мога да дойда някой следобед и да поопипам прекрасното ти мускулесто тяло.“ Толкова беше ненаситен.

— В западен Холивуд — отговори Антъни. — В един апартамент — и той млъкна за момент. — Всъщност известно време живях с един приятел, но той… се разболя и се прибра у дома си.

— Съжалявам, че чувам такова нещо — каза Рон с внезапна симпатия. — Ти…

— О, аз съм добре — бързо го прекъсна Антъни. — Тестувам се два пъти годишно.

Рон кимна.

— Вече не е, както беше преди — въздъхна той носталгично. — Ах… Старите диви времена.

— Рон беше царят на дивите времена, нали, скъпи? — обади се Винъс.

— Да, сладка моя. Ако паметта ми не ми изневерява, аз бях крал там, където ти беше кралица.

— Едно време живеехме в един апартамент — направи физиономия Винъс, докато си спомняше. — Беше толкова забавно. Беше достатъчно портиерът да хвърли един поглед на всеки хубав сладур и автоматично го питаше: „При Винъс или при Рон?“

— Съжалявам, но трябва да си призная, че съм бил прекалено млад, за да се насладя на дивите времена — каза Антъни с печална въздишка.

— На колко си години? — попита Рон.

— На двадесет и една.

— Много си млад.

— Но пък опитен.

— Радвам се да го чуя — каза Рон и седна на ръба на бюрото на Антъни. — А имаш ли… някаква връзка в момента?

— Не — отвърна Антъни и запърха с мигли по малко момичешки начин. — А ти?

— Имам — призна си Рон малко неохотно.

Антъни го погледна дръзко.

— Колко жалко.

— Да вървим, Рон — каза Винъс, решила, че засега са се опознали достатъчно. Най-добре да остави сексуалното напрежение да се увеличи. — Ще те заведа да видиш гимнастическия ми салон. Ще паднеш — толкова е невероятен!