Когато ставаше въпрос за филм на Алекс Уудс, никой не можеше да прави каквото си иска. Единственото, от което се нуждаеше, беше нейното студио да си вложи парите, тъй като „Парамаунт“ се бяха отказали в последния момент. Извиниха се с това, че в „Гангстери“ имало прекалено много насилие. За Бога, та това беше филм за Вегас през петдесетте години. Бордеи, курви и комар. Тогава насилието е било начин на живот!

Проблемът на студиите бе, че ги беше страх да не би да ги критикуват всичките онези „добродетелни“ политици, които бяха толкова заети да чукат курвите, докато съпругите им стояха до тях със застинали усмивки и сухи вулви. Шибан двоен стандарт!

Алекс мразеше лицемерието. Кажи истината и само истината — това беше девизът му и точно това правеше той във всеки един от филмите си. Беше спорен режисьор — или го хвалеха безспирно, или сурово го критикуваха. Филмите му караха хората да мислят, а това понякога беше опасно.

Когато „Парамаунт“ се отказаха, неговият агент Фреди Леон бе предложил да опитат с „Пантър“.

— Лъки Сантейнджело ще го направи — беше го уверил той. — Познавам я Лъки — тя си пада точно по такива сюжети. Плюс това й трябва хит.

Надяваше се Фреди да е прав, защото ако имаше нещо, което Алекс мразеше, то това беше протакането. Беше щастлив само когато бе затънал в работата над някой от филмите си. Действието — това беше неговото осъществяване.

Фреди бе предложил да се видят преди срещата с Лъки и бе помолил Алекс да го чака за късна закуска в „Четирите сезона“.

Алекс беше облечен целият в черно — от маратонките до фланелката. Спря пред хотела черното си порше карера. Когато пристигна, Фреди вече седеше на масата и преглеждаше „Уолстрийт джърнъл“. Приличаше повече на банкер, отколкото на агент. Фреди Леон беше човек с изпито лице, четиридесет и една-две годишен, с учтива усмивка и сърдечни черти. Не бе просто поредният агент — беше Агентът. Господин Суперсила. Той градеше кариери и можеше да ги провали също толкова лесно. Беше работил здравата, за да заслужи тази привилегия. Прякорът, с който бе известен в града, беше Змията — поради това, че можеше да се вмъкне или да се измъкне от всяка сделка. Но никой не смееше да го нарече Змията в лицето.

Алекс се вмъкна в сепарето. Сервитьорката веднага се появи и му наля чаша силно черно кафе. Той бързо отпи и си изгори езика.

— По дяволите! — изруга той.

— Добро утро — Фреди надникна иззад вестника.

— Какво те кара да мислиш, че „Пантър“ ще направят „Гангстери“? — попита нетърпеливо Алекс.

— Казах ти — на „Пантър“ им трябват хитове — равно отвърна Фреди. — А и сценарият е точно по вкуса на Лъки.

— Как така?

— Заради произхода й — обясни Фреди и млъкна за миг, за да отпие от билковия си чай. — Баща й построил едно време хотел във Вегас. Джино Сантейнджело — очевидно доста интересен тип.

Алекс изненадано се наведе напред.

— Баща й е Джино Сантейнджело?!

— Точно така. От онези момчета. Натрупал състояние и изчезнал. Лъки построила два собствени хотела във Вегас — „Маджирияно“ и „Сантейнджело“. Ще разбере сценария ти.

Алекс беше чувал за Джино Сантейнджело — не беше такава знаменитост като Бъгси Сийгъл или пък някой от другите прочути гангстери, но за времето си беше доста известен.

— Разправят, че Джино кръстил дъщеря си на Лъки Лучано — добави Фреди. — Откъдето й да го погледнеш, животът й е бил доста интересен.

Напук на самия себе си, Алекс беше заинтригуван. Значи, Лъки Сантейнджело не беше някаква си тъпа кучка, изскочила кой знае откъде. Тя си имаше история — беше от семейство Сантейнджело. Как не беше загрял досега?

Той изгълта силното черно кафе на три големи глътки и реши, че тази работа щеше да се окаже по-интересна, отколкото бе очаквал.

* * *

Трима японски банкери — много коректни, много конвенционални. Срещата вървеше добре, макар че Лъки усещаше, че не им харесва кой знае колко да работят с жена.

Ах… Историята на живота й. Кога ли мъжете щяха да се научат да се отпускат и да осъзнаят, че не става въпрос за някакво шибано голямо състезание?

Японските банкери й бяха нужни, за да получи пари за създаването на верига от магазини на „Пантър“ по света. Продажбата на сувенири беше хит, а Лъки знаеше, че умният ход е да се намесиш още в началото.

Банкерите разговаряха с нейния шеф на маркетинга — мъж — и когато си тръгнаха, изглеждаха съвсем готови да кажат „да“, но обещаха да съобщят решението си до няколко дена. Веднага щом си отидоха, тя се обади на баща си в имението му в Палм Спрингс. Джино звучеше чудесно — и как иначе: на осемдесет и една той, също като Ейб Пантър, беше женен за жена на малко повече от половината от годините му — Пейдж Уийлър — сексапилна, червенокоса, интериорен дизайнер, която прекрасно се грижеше за него. Не че на Джино му трябваха грижи — той беше твърде активен за възрастта си, пълен със сила и енергия, която насочваше в игри на борсата — хоби, което го караше да става сутрин в шест часа и го държеше постоянно нащрек. Лъки завърши разговора с обещанието скоро да го посети.

— Обещай ми — изсумтя Джино. — И доведи децата — трябва да започвам да ги уча на едно-друго.

— Например? — полюбопитства тя.

— Например на разни работи, които не те засягат.

Лъки се усмихна. Баща й беше нещо друго. Имаше времена, когато дори не си говореха, и тогава тя го мразеше с изгаряща страст. Сега го обичаше със същата сила. Доста неща бяха преживели заедно. Слава Богу, това бе направило и двамата много по-силни.

Спомни си времето, когато, шестнадесетгодишна, той я бе заточил в един швейцарски пансион, а след като тя избяга от строгото частно училище, я наказа, като я принуди да се омъжи за Крейвън Ричмънд, досадния син на сенатора Питър Ричмънд. Какъв кошмар! Но тя нямаше намерение да остане в капана. Когато Джино отлетя от Америка, за да не влезе в затвора за укриване на данъци, тя използва възможността и пое семейния бизнес. Джино очакваше да го поеме брат й Дарио. Но от Дарио не ставаше бизнесмен, така че Лъки завърши строежа на новия хотел на Джино във Вегас и доказа, че е способна във всяко едно отношение. Когато Джино най-накрая се върна, последва голяма битка за това, кой да е начело. Никой от двамата не победи. После постигнаха примирие.

Всичко това беше минало. Те си приличаха твърде много, за да бъдат врагове.

Лъки се втурна в заседателната зала за кратко производствено съвещание преди срещата с Фреди Леон и Алекс Уудс. Вече бе решила да даде зелена улица на „Гангстери“. Беше прочела сценария и според нея той беше блестящ. Алекс Уудс беше прекрасен сценарист.

След като поговори поотделно с всеки от екипа си, тя беше доволна да открие, че всички до един бяха съгласни с решението й да продължават напред. Трябваше да е сигурна, че всички ще работят в синхрон и че филмът ще може да докара големи печалби на студиото. Алекс Уудс беше спорен и опасен режисьор, но щом се захванеше с нещо, всеки знаеше, че си струва неприятностите.

Бяха се събрали шефовете на продукция, на разпространението в страната и в чужбина и на маркетинга. Бяха първокласен екип и след краткото съвещание Лъки се почувства сигурна в успеха.

Върна се в офиса си и тъкмо смяташе да се обади на своя полубрат Стивън в Англия, където той наскоро се беше преместил със семейството си, когато Киоко се подаде иззад вратата.

— Алекс Уудс и Фреди Леон са тук — съобщи й той. — Да им кажа ли да почакат?

Тя погледна часовника „Картие“ на бюрото си — подарък от Лени. Часът беше точно дванадесет. Остави слушалката обратно и си напомни да позвъни на Стивън по-късно.

— Покани ги — обади се тя. Знаеше, че най-важните и сигурни хора никога не карат другите да чакат.

Фреди влезе пръв с учтивата си усмивка и безизразни сиви очи. Лъки стана. Другото нещо, което й харесваше у Фреди, беше деловитостта му. При него нямаше надлъгване, той си имаше цел и вървеше право към нея.

Алекс Уудс влезе след Фреди. Никога досега не го беше срещала, но бе чела много негови интервюта и често беше виждала снимката му по разни вестници и списания. Снимките не я бяха подготвили за действителното излъчване на този човек. Беше висок и добре сложен, с тъмна, въздействаща красота и убийствена усмивка — усмивка, която веднага блесна насреща й. За миг тя почти загуби ума и дума. На Лъки рядко й се случваше да се чувства уязвима — почти като момиченце, сякаш беше на седемнадесет и бройкаше някой готин пич. Преди да се омъжи, тя беше имала достатъчно готини пичове — да й стигнат за няколко живота.

Фреди ги представи един на друг. Стиснаха си ръцете. Ръкостискането му беше здраво и силно — на уверен мъж. Тя отдръпна ръката си и заговори малко по-бързо от обикновено, докато отмяташе назад дългата си тъмна коса.

— Ъъъ… Господин Уудс, за мене е удоволствие най-после да се запозная с вас. Аз съм ваша голяма почитателка.

Хмм… Говореше също като някоя тъпа фенка. Какво й ставаше? Защо се държеше така?

Усмивката на Алекс отново блесна — трябваше му време, за да преглътне необикновената красота на тази жена. Беше ослепителна по един нестандартен начин. Всичко в нея беше невероятно чувствено — от снопа гарвановочерни къдрици до проницателните й черни очи и пълните меки устни. Устни само за френска любов. Усети, че очите му се насочват към закръглените й гърди, скрити под бялата копринена риза. Не носеше сутиен и той различи леката сянка на зърната й. Зачуди се дали изобщо носи бельо.

Исусе! Какво ставаше тук? Още малко и щеше да получи ерекция. Защо Фреди не го беше предупредил?

Лъки забеляза как я оглежда.

— Моля ви, седнете — покани ги тя, като се стремеше да мисли само за работа.

Фреди не забелязваше сексуалното напрежение, изпълнило стаята. Имаше си план и се придържаше към него. Гладката реч на агента се лееше от устните му като нектар.

— На „Пантър“ е необходим режисьор като Алекс Уудс — каза той. — Няма нужда да ти казвам колко пъти са били номинирани филмите му.