Може би щеше да е по-добре да си беше легнала с двойника на Траволта от бара. Щеше да е много по-просто.

О, Боже! Надяваше се Алекс да не се превърне в проблем. Нямаше начин. Той използваше жените — в това беше сигурна. Не би трябвало да го притесни това, че ситуацията се беше обърнала.

Алекс Уудс. За в бъдеще трябваше да е сигурна, че става дума само за бизнес.

Момчето с фланелката със „Стар трек“ беше казало истината — старият му мустанг гълташе километрите по магистралата като мощна спортна кола. Тя включи радиото на станция със соул и докато кръстосваше по пътищата, се заслуша как Отис Рединг пее класиката „Докът на залива“.

Вместо направо да тръгне към Лос Анджелис, тя подкара към Палм Спрингс. Беше обещала на Алекс да го срещне с Джино, но не би. Искаше сама да се види с баща си — ако Алекс настояваше за среща, можеше да го направи, когато му е удобно.

Когато пристигна в имението на Джино, го намери — станал и облечен — усърдно да крещи на брокера си по телефона с почервеняло лице и щастлив като младеж, който току-що си е легнал с жена.

— Дечко! — възкликна той, прикривайки с ръка слушалката. — Какво, по дяволите, правиш тук? Не знаеш ли, че е адски рано?

Скъпият стар татко. Определено имаше собствен подход към думите. Тя го прегърна, мърморейки, че никога няма да изглежда на годините си. Джино беше на осемдесет и една, но изглеждаше на около шестдесет и пет с гъстата си, малко посивяла коса и младежка физиономия. Беше стегнат, със собствените си зъби и — според усмивката на лицето на Пейдж — водеше активен сексуален живот. В бруклинската му младост му викали Джино Овена. О, да, баща й определено имаше колоритно минало и много се беше отдалечил от скромните си корени.

Той приключи разговора с брокера си и трясна телефона.

— За нищо не става — оплака се той. — Винаги ме съветва да върша глупости. Не знам защо го слушам, тъпото копеле ми струва пари всеки проклет ден.

— Тогава защо го слушаш? — попита Лъки, сви се на един стол и бръкна в чантата си за цигарите.

Джино се взря в нея.

— Какво има, дечко? Имам силното подозрение, че не си дошла по работа толкова рано сутринта.

— Препих — каза тя разкаяно. — Помислих си, че мога да споделя махмурлука си с тебе.

— Продължаваш да живееш като момче, а? — рече Джино, клатейки неодобрително глава. — Не знаеш ли, че дамите не трябва да правят такива неща?

Тя намери цигара и я запали.

— Веднъж ти казах, Джино, преди много време — тя продължи с груб момчешки глас, — че не съм дама, а съм Сантейнджело — точно като тебе.

Той направи гримаса.

— Да, да, мога ли някога да го забравя. Ти беше доста проблемно дете.

Тя го фиксира с усмивка на победител.

— Проблемното дете се е развило добре, а?

— Нямам оплаквания — и той млъкна за момент. — Как я караш всъщност?

Тя сви рамене — изнервена, изморена и объркана.

— Оправям се някак си — отговори тя, без да е сигурна как се чувства.

Той я погледна разбиращо.

— Необходимо е време, дете.

— Да, Джино — кимна тя и за секунда си пожела отново да е малко момиченце и да може да се хвърли в покровителствените му и нежни ръце. — Знам.

— Преживели сме много неща заедно, дечко — рече той, докато я изучаваше с черните си очи, на които приличаха нейните.

— И това го знам — обади се тя тихо.

— Е, добре, значи ти си Сантейнджело. Никога не го забравяй.

Тя меко се усмихна.

— Доколкото мога.

Той се изправи — дори на тази възраст беше винаги в движение.

— Искаш ли чай? Или кафе?

— Не, благодаря — отговори тя, прикривайки една прозявка. — Нали мога да си взема душ?

— Използвай стаята за гости. Ще кажа на Пейдж, че си тук.

— Не я буди.

— Ха! Цялата руска армия не би могла да я събуди, ако тя сама не реши да става.

Стаята за гости беше декорирана с английски селски пейзажи. Не беше по вкуса на Лъки, но въпреки това трябваше да признае, че Пейдж бе свършила добра работа.

Приближи се към големия панорамен прозорец и се загледа в добре поддържаната зелена поляна, избуяла и сочна, в цъфналите в мораво храсти и в синия басейн с форма на бъбрек. Басейните й създаваха лошо усещане — от онзи ужасен ден, когато беше открила тялото на майка си…

Не! Нямаше да поеме това разрушително пътуване по пътеката на спомените. Не и днес.

Хвърли всичките си дрехи и влезе в банята. Спря за момент пред високото колкото цялата стена огледало и се взря в отражението си. Младежкият вид се предаваше по наследство в семейството — тялото й — дори и след раждането на три деца — беше с маслинова кожа, тънко и жилаво, с твърди гърди и дълги крака.

Алекс Уудс не го беше видял. След онази страстна целувка на паркинга нещата се бяха развили много бързо. Крайпътен мотел. Никакви разговори. Страстта им беше такава, че се бяха нахвърлили един върху друг без никакви сексуални нежности. Бързо чукане на тъмно. Като кола.

Това й напомни за дивите й години, когато си лягаше с толкова мъже, с колкото й се искаше, без да чувства абсолютно никаква вина. „Не ми се обаждай. Аз ще ти звънна“ — това беше мотото й. Боже! Изглеждаше като преди милиони години. Доста преди СПИН-а.

А след това срещна Лени. Истинската й любов. Духовният й спътник. И за първи път животът й стана цялостен. Докато си мислеше за Лени, сълзите най-сетне дойдоха. Хвърли се на пода на банята и тихо изплака гнева, болката и разочарованието си, докато се почувства напълно изтощена. Беше пречистващо, обновяващо. Беше се отърсила от мисълта за изневярата на Лени и сега най-сетне можеше да го оцени по достойнство.

Скочи от пода, взе леденостуден душ и бързо се облече. Усети непреодолимо желание да види децата си, да ги прегърне и да ги обича повече от всичко на света. Джино щеше да я разбере, ако веднага си тръгнеше, така че реши да кара направо към Лос Анджелис и да прекара известно време с тях, преди да отиде в студиото.

Семейството — на първо място.

Бизнесът — на второ.

Наистина щеше да превърне „Пантър“ в най-преуспяващото студио в града.

Лени би искал тя да продължи.

Лени не би искал за нея нищо друго освен най-доброто.

* * *

Алекс идваше бавно на себе си. В стаята се процеждаше светлина и играеше върху клепачите му. Опита се да прикрие лицето си с ръка, за да го предпази от лъчите на сутрешното слънце. Но не се получи.

Протегна се и се прозина, докато бавно отваряше очи. Определено беше вече време да става. Полежа за момент, напълно дезориентиран, докато постепенно започна да си спомня всичко.

Лъки Сантейнджело. Момичето с дървения крак. Лъки Сантейнджело. Красива, възбуждаща жена. Бяха правили любов в тази забравена от Бога мотелска стая — бърза, страстна любов. Сега беше сутрин и… Къде беше тя?

Той стана от леглото и настъпи обувките си по пътя към банята. Тя не беше там. Отиде до прозореца, дръпна се в сянката и погледна навън. Поршето му беше паркирано на мястото, където го беше оставил снощи. Добър знак. Значи, тя не би могла да стигне далече.

Надяваше се, че е отишла да донесе кафе. За Бога, една чаша силно черно кафе би му дошла добре. Събра дрехите си от пода и се върна в банята. Душът беше повреден и от него се стичаше само една тънка струйка ръждива вода. Забрави!

Погледна часовника си и шокиран установи, че е почти девет. А винаги ставаше в шест и половина. Наистина трябва да е имал нужда от сън. Исусе, чувстваше се добре — дори не беше махмурлия. Тя беше тази с махмурлука.

Лъки Сантейнджело. Мисълта за нея го накара да се усмихне. По странен начин тя беше негов огледален образ — бунтовничка, напълно непредсказуема. И толкова дяволски красива…

По-добре щеше да е, ако вземе душ, когато се прибере в Лос Анджелис. Навлече дрехите си и излезе от малката, потискаща мотелска стая. Измина няколкото метра до регистрацията, където откри обрулен от вятъра старец, който седеше отпред, чистеше фъстъци и дъвчеше тютюн.

— Добро утро — поздрави сърдечно Алекс.

— И на вас добро — отвърна старецът, едва повдигна глава и продължи да си чисти фъстъците.

— Къде най-близо може да се изпие едно кафе?

— През шосето има кафене, по пътя за бензиностанцията — рече старецът. — И опитайте от къпиновия пай на Мейбъл — дяволски е хубав.

— Благодаря — каза Алекс. — Ще го запомня — той тръгна, но спря и се върна. — Виждали ли сте дамата от бунгало четири да отива нататък? — попита той.

— Тази жена си замина преди три часа — отговори старецът; набръчканото му и обветрено лице остана невъзмутимо. — Взела колата на внука ми. Дала му петстотин долара — старецът се изхили злорадо. — Той пресметнал, че хора като вас са толкова големи търговци, че само си трошат парите за глупости.

— Тя дала на внука ви петстотин долара, взела колата му и заминала? — повтори Алекс невярващо.

Старецът изплю парче тютюн на пода.

— Нали това казах.

— Не мога да повярвам, че го е направила.

— Жени — заяви старецът и отегчено поклати глава. — Веднъж като се залепят за някого, през цялото време му създават само проблеми. Това разправям на внука си. Но той изобщо не ме слуша. Момчето хуква подир всяка фуста като разгонено куче подир кучка през лятото.

— А как ще си получи колата обратно?

— Казала, че ще му я докара шофьор. Дала му визитната си картичка и всичко. Когато прочете, че има голямо студио в Холивуд, той каза „добре“. Ако не си получи колата обратно, вината ще си е само негова.

Алекс беше шокиран. Как бе могла да замине и да го зареже? Нещо в Лъки би трябвало да го предупреди, че не може да й се има доверие. Но, от друга страна, може пък да е видяла колко дълбоко е заспал и да не е искала да го буди.

Каквото и да беше. Най-малкото, което можеше да направи, беше да му остави бележка.

Кафето щеше да почака. Той трябваше да се върне в Лос Анджелис. Незабавно.