— Експериментираме — каза Сара и махна за поздрав.

— Здравей, Мортън — обади се Руби, присмехулно произнасяйки името му.

Той кимна, надвесен неудобно над двете момичета в очакване да се изправят. Но никоя от тях не го направи.

— Сара — каза най-сетне той. — Искам да поговоря с тебе.

— Давай — рече тя, заета да лакира в черно палеца на Руби.

— Насаме — отряза той, недоволен от това, че тя не се отнася към него с повече уважение.

Тя се опули.

— Говори каквото искаш — на Руби не й пука.

Той се зачуди колко ли знаеше Руби. Беше ли наясно, че Сара го беше поставила в най-компрометиращото положение в неговия живот? Знаеше ли, че Сара беше получила дванадесет хиляди долара за това? И както беше открил, не беше нито объркана, нито пък съжаляваше.

— Това са много пари, Морти — беше казала тя, без изобщо да се чувства виновна. — Не мога да ги върна.

След това бяха правили любов по начин, който той никога дори не си беше представял. И продължи да се среща с нея. Беше болен. Знаеше го. Болен от любов. Само че сега първо проверяваше дали някъде из апартамента няма скрити камери.

Руби разбра намека. Тя стана и се прозина.

— Отивам до „Тауър рекърдс“ — каза тя. — Искаш ли нещо?

— Нали нямаш нищо против да дойда с тебе? — обади се Сара с копнеж, докато не забеляза гневното изражение на Мортън. — Но по-добре да не идвам.

Руби обу чифт грозни сандали и излезе.

— Не мога да си представя, че сте приятелки с нея — каза Мортън, без да помръдва от мястото си.

— Това е, защото нямаш въображение — отвърна Сара и пъхна в устата си гумено мече. Тя скочи и го прегърна през кръста. — Е, хайде, татенце. Защото имам страхотни идеи за нас двамата. Нали ми е сладко задничето?

— Да, Сара, така е — каза той, усещайки прекалено силна възбуда. Никога не беше изпитвал такова нещо в продължение на двадесет и пет години.

Сара съблече оскъдното си горнище през главата и свали късите си панталонки. Не носеше бельо. Беше слабичка като десетгодишно момченце, но нейните форми само повишаваха жестоката възбуда на Мортън. Очите му бяха приковани към зрялата й голота и се плъзнаха надолу към плътно окосмения й пубис с мандаринов цвят.

— Какво ще бъде днес? — попита Сара с лукава усмивка. — Сервитьорка? Адвокат? Ученичка? Или може би си в настроение за малко момченце… — и тя се усмихна разбиращо, докато засукваше пубисното си окосмяване. — Хайде, зайче, ти си наред.

— Малко момченце — каза той с дрезгав глас.

— Оооо… Днес ще си непослушен. Ако играех дойка, щях да съм принудена да кърмя лошо момче като тебе.

И така играта започна. И Мортън Шарки не се замисли повече за това, че е предал Лъки Сантейнджело.

* * *

Санто беше забелязал, че майка му е в изключително добро настроение. Това означаваше, че можеше да й поиска всичко, което желаеше, и почти сигурно да го получи.

Той влезе в кухнята, където тя беше заета да приготвя сос за спагети.

— Здрасти, мамче — каза той и отпуснато спря зад нея.

Дона засия.

— Санто. Ела. Опитай — каза тя и пъхна лъжица изпускащ пара гъст месен сос в устата му.

Това му изгори езика. „Тъпа путка!“ — искаше му се да извика, но вместо това каза:

— Хубаво — мразеше вкуса на чесън почти толкова, колкото мразеше и нея.

Дона знаеше, че е най-добрата готвачка, въпреки че не готвеше често.

— Само хубаво? — попита тя, уверена в отговора му.

— Страхотен! — заяви Санто. Знаеше какво се очаква от него.

— Ще замразя част от него — обясни Дона. — Можеш да поканиш и приятелите си да хапнете заедно.

Беше толкова глупава — дори не знаеше, че той няма приятели. Децата в училище му крещяха обиди като „богат глупак“ и „дебел мазен гъз“. Те го мразеха, той също ги мразеше. Но не му пукаше. Един ден щеше да запали цялото шибано даскало и всички в него и след това щеше да се срещне с така наречените си приятели, проснати в моргата — изгорели до кости.

— Мислех си, мамче — каза той, намествайки забележителния си задник на стола. — Ще бъде ли нахално, ако поискам нова кола?

— За какво говориш? — възкликна Дона, докато опитно режеше тиквичките. — Купих ти корвета за рождения ти ден.

— От онова тъпо произшествие вече не е същата — оплака се той и се изгърби.

— Нали я поправихме.

— Знам… Но, мамче — той почака, докато изцяло привлече вниманието й. — Това, което наистина искам, е ферари.

— Ферари? — повтори тя шокирана.

— Защо не? — захленчи той. — Бащата на Мохамед му купи едно, а Мохамед е най-големият глупак наоколо.

— За училище това не е практична кола — каза сериозно Дона и добави тиквичките към соса за спагети.

— Ще го карам в събота и неделя, а на училище ще ходя с корветата — обясни той, сякаш това звучеше като изключително разумна идея.

— Е… — тя се поколеба. Беше й толкова дяволски трудно да каже „не“ на сина си.

— Хайде, мамче — каза той настоятелно. — Не е като да взимам наркотици или да излизам и да си губя времето като другите момчета от училище. А наистина бих могъл да върша неща, които никак не биха ти харесали.

Дона поклати глава. Това не беше ли прикрита заплаха? Не, не и от сладкото й момче. Санто беше прекалено добър.

— Две коли — промърмори тя, докато го обмисляше. — Джордж никога няма да се съгласи…

— Кого го е грижа какво казва Джордж? — продължи горчиво Санто и пухкавите му черти се втвърдиха. — Той не ми е баща. Баща ми беше убит и ти не можеш да го замениш с Джордж, така че не се и опитвай.

— Никога не бих направила това — възрази Дона.

Санто подхвана нова атака.

— Винаги поставяш чувствата на Джордж на първо място — намръщи се той.

— Ти си на първо място, Санто — отговори Дона, съкрушена, че той мисли по друг начин.

Той се втренчи в нея обвинително, сякаш не й беше повярвал.

— Когато бях на твоята възраст, ние нямахме нищо — каза Дона и поклати глава под напора на спомените. — Бяхме толкова бедни…

— Не е същото — прекъсна я Санто. — Ти си живяла в някакво смотано старо селце.

— Селце, където ще те заведа някой ден — обеща Дона, припомняйки си с много носталгия трудните си пътища. — Роднините ми толкова ще се гордеят с тебе. Аз толкова се гордея с тебе.

— Ако баща ми беше жив, щеше да ми купи ферари — рече Санто, настъпвайки по чувството й за вина. Ако това не помогнеше, нищо нямаше да помогне.

Дона се взря в сина си и най-сетне капитулира, защото й беше толкова трудно да му каже „не“.

— Ако това е, което искаш — въздъхна тя.

Той засия. Тя беше толкова дяволски лесна.

— Отиди да ги разгледаш и си избери модела, който ти харесва.

Той подскочи и я прегърна.

— Ти си най-добрата майка в Лос Анджелис.

Само тази титла й беше достатъчна да се пръсне.

— Джордж ще остане и тази вечер в Чикаго — каза тя. — Ако искаш, можем да направим нещо заедно. Да отидем на кино и после да вечеряме в „Спаго“.

Той изобщо нямаше нищо против да хапне от прекрасните пици в „Спаго“, но не би могъл да изтърпи цяла вечер насаме с майка си.

— Не, мамче, не мога — промърмори той. — Имам прекалено много домашни.

— О — изрече тя с лице, на което беше изписано разочарование. — Не могат ли да почакат?

— Няма да ти е приятно, ако оценките ми се влошат, нали, мамче?

— Предполагам — тя млъкна. Двете мартинита, които беше изпила по-рано, я караха да се чувства постоянно добре. — Работата е там, че този следобед сключих много изгодна сделка. Помислих си, че можем да я отпразнуваме.

Като че ли да сключи някоя голяма сделка за нея беше нещо ново.

— Каква сделка? — не го интересуваше, но попита, защото достатъчно добре знаеше, че след като се е съгласила за колата, може да продължи да я работи.

— Поемам контрола над едно холивудско студио — гордо заяви тя. — Над студиите „Пантър“.

Това вече беше нещо. През главата му мина мисълта да стане кинозвезда.

— Аз мога ли да бъда актьор? — попита той, представяйки си възможностите.

Тънката уста на Дона се сви във всеопрощаваща усмивка.

— Можеш да бъдеш всичко, което поискаш.

По дяволите! Това беше добра новина. Холивудско студио. Винъс Мария беше актриса, а всички знаят, че актрисите са готови да направят каквото и да е, за да участват в някой филм. Всъщност той щеше да направи така, че Винъс Мария да играе във всеки филм на студиото.

Това беше знак. Първо ферарито, сега голямо филмово студио. Беше дошло времето да установи контакт с Винъс. Разбира се, още нямаше да разкрива истинската си самоличност. Вместо това щеше да й пише анонимни писма, да й казва, че е на нейна страна и че скоро, когато му дойде времето, те ще се оженят, ще се свържат по всички възможни начини.

— Трябва да вървя, мамче — каза той и се отправи към кухненската врата. — Ще се видим по-късно.

След като се качи в стаята си, се наведе над компютъра, за да съчини първото си писмо до НЕЯ. Наскоро беше открил адреса на Винъс в някакво кино-списание. Направи разузнавателна разходка до дома й на Холивуд Хилс, слезе от колата си и се взря през вратата от ковано желязо. Появи се пазач и му махна да си ходи.

Гадно копеле. Не знаеше ли, че един ден той, Санто, щеше да живее тук с Винъс? Беше само въпрос на време. Помисли си дали да не каже на този педал какво ще се случи. Глупакът вероятно нямаше да му повярва. Не. Той можеше да чака. Един ден всички щяха да научат.

Направи всичко възможно да се концентрира над писмото, но по един или друг начин не успя да спре блуждаенето на ума си. Представяше си Винъс без дрехи, гола и достъпна, как облизва сладките си устни и излиза на сцената само за него… А когато видеше какво може да й предложи… О! Винъс Мария щеше да бъде много щастлива.

Исусе! Беше направил най-голямата грешка, като не й беше писал досега. Защо не го беше сторил по-рано?