О, Боже! Никой не трябваше да открие истинската й самоличност. Беше задължително да запази анонимността си. Вече беше казала на Нона, която на свой ред беше инструктирала родителите си да не казват нищо. Може би трябваше да смени и малкото си име, за да е по-сигурна.

— Мога да ти уредя да се срещнеш с всеки агент в града — похвали се Люк. — Кажи ми само кой.

— Мишел Ги — тихо каза Бриджит, едва вярвайки, че това най-сетне се случва.

— Няма проблеми — рече Люк. — Той седи през две маси с Робъртсън — но когато тя разбере, че няма да има нищо общо с кампанията на джинсите „Рок-енд-рол“, може би няма да си добре дошла в семейството на Мишел.

— Ще видим — произнесе Бриджит с малка уверена усмивка.

* * *

След като Родригес си тръгна, Винъс разбра, че не може да заспи, така че вместо това тя направи обичайната си нощна разходка из къщата. За нея още не беше късно да се преориентира. Родригес я беше задоволил сексуално, но в интелектуално отношение той беше нула. Може би остаряваше, защото имаше нужда от нещо повече от великолепно тяло и опитно представяне. Тя искаше да има спътник — някой, с когото можеше да говори, когато сексът свърши. Купър се справяше прекрасно и с двете.

Опита се да реши кого може да събуди по това време на нощта. Може би Лъки, която вече не искаше да разговаря, ако не се отнасяше за бизнес. Е, толкова по-зле за нея, но това може би беше наистина времето, когато да я открие.

— Госпожица Сантейнджело е в Палм Спрингс при баща си — информира я Сиси по телефона.

— Как мислиш, че я кара? — попита Винъс.

— Работи твърде много — отговори Сиси загрижено.

— На мене ли го казваш? Вече изобщо не я виждам — толкова е заета.

Тя затвори телефона, реши да прочете някое списание и установи, че не може да се концентрира. Беше толкова неспокойна, че направо да полудееш.

Хмм… Чудеше се на кого още може да се обади. Разбира се — Рон. Най-добрият й приятел, Рон, който, откакто беше заедно с големия магнат, Харис фон Щеп, също беше в списъка на отсъстващите. Тя беше измислила прякора на Харис „големия магнат“, когато той се върна при Рон, който беше нарекъл Мартин Суонсън по същия начин, когато тя и Мартин бяха заедно.

Рон не беше очарован.

— Дано никога да не те чуе как го наричаш — беше я предупредил той. — Харис няма чувство за хумор и направо ще полудее.

— Харис има твърде малък задник — беше отговорила тя. — Не можа ли да си намериш някой по-забавен фагот?

— Мери си думите, момиче — беше я сгълчал Рон. — Думата „фагот“ е политически неточна.

Рон й липсваше. Да не го вижда толкова често, колкото беше свикнала, беше все едно да скъсаш с предпочитания любовник. Да върви по дяволите. Тя реши да му се обади.

— Никога няма да познаеш кой е — заяви тя, когато той вдигна телефона.

— О, каква изненада! — каза Рон, без изобщо да е изненадан. — Да не би да си в криза?

— Всъщност — да. Чудех се дали би могъл да дойдеш, за да поседим и да си поговорим, нали знаеш… Да се почувстваме уютно като едно време…

— Разбира се, сладурче — каза той хрипливо. — Това ще доведе до едно много успешно скъсване с Харис. Сигурен съм, че той просто умира да изтичам в спалнята и да му кажа: „Просто ще отскоча да си поговоря с Винъс.“ Този мъж е такъв ревнивец. Особено от тебе.

— Защо от мене? Че аз съм жена.

— Ооо… Току-що си отговори сама на въпроса си. Малка умница!

— Кога мога да те видя?

— Сериозно, кукло. Ако е толкова спешно, ще рискувам да разгневя Харис и ще дойда веднага.

— Не, не, може да почака, но ми липсваш.

— И ти ми липсваш. Какво ще кажеш да обядваме утре заедно?

— Отлично.

— Цяла сутрин ще съм в издателството. Да видим, бихме могли да се срещнем, да кажем, в един и половина.

— Ще ти разкажа всичко за Родригес.

— Ааа… Значи, най-сетне го направи с масажиста си?

— Но разбира се!

— Тогава със сигурност ще съм там. Детайлите са моят живот!

Когато затвори, имаше необузданото желание да се обади на Купър. „Върни се, всичко е простено“ — щеше да каже тя. Не, още от ранна възраст беше научила, че е самоубийствено да се повтарят миналите грешки. Купър никога нямаше да се промени. И докато не беше готова да приеме неговите изневери, беше по-добре да остане без него.

ГЛАВА 19

— О, Исусе! — изрева Алекс, когато се появи на бара и видя какво става.

— Всичко е наред, гарантирам ти. Наред е — бързо каза Лъки, скачайки на крака.

Джед вече демонстрираше силата си.

— Какво ти е, кучко? — настоя той войнствено, гледайки я право в очите. — Да не би да си прекалено добра за нас?

— Изчезвай — произнесе Алекс с каменна физиономия, докато гледаше гадно Джед.

Джед се изправи в целия си ръст.

— Не ми казвай какво да правя, дядка!

— Майната ти! — измърмори Алекс, чудейки се как се беше оказал въвлечен в тази сцена. И какви бяха тези глупости за дядката? За това трябваше да пречука тъпоносото копеле.

Вместо това той посегна към джоба си, измъкна пачка банкноти, хвърли ги на бармана и сграбчи ръката на Лъки.

— Изчезваме оттук — каза той, избутвайки я към вратата, без да поглежда назад. Това беше трик, който беше научил във Виетнам. Ако искаш да се биеш, застани лице в лице с врага си, а ако не искаш, върви по дяволите. И то бързо.

— Хей — Лъки възрази, когато стигнаха до вратата. — А какво стана с двадесетте ми долара, които дадох на бармана?

Алекс затегна хватката си.

— А какво ще кажеш да влезеш в колата и да си затвориш шибаната уста?

— Голям си шегаджия — оплака се тя.

— Ако искаш шеги, сбъркала си адреса — каза той отсечено.

— Нека да ти опресня паметта, Алекс — ти си този, който дотича в офиса ми и ме покани да пийнем по едно.

— Аз дойдох на делова среща — припомни й той. — Откъде можех да зная, че ти смяташ да си седиш тук полуизнасилена?

— Полуизнасилена? — каза тя обидено. — Аз съм съвсем трезва — въпреки че докато го произнасяше, вече знаеше, че беше почти на предела.

— Да, да — промърмори той, докато я буташе към поршето. С ъгълчето на окото си забеляза, че Джед излиза от бара с неколцина приятели кавгаджии. Настани Лъки на мястото до шофьора, наведе се и измъкна пистолета си от жабката.

— Какво правиш? — попита Лъки.

— Защитавам ни. Имаш ли нещо против?

— Да не си полудял? Не можеш да застреляш копелето просто защото е тръгнало след мене.

— Изобщо не смятам да застрелвам когото и да било. Просто ни осигурявам време да изчезнем.

— Джино ме научи никога да не вадя пистолет, преди да съм готова да го използвам.

— Добре те е научил, защото ако тези пънкари дойдат към мене, ще ги прострелям направо в мършавите им ташаци.

— Вече виждам заглавията — каза Лъки несериозно, въпреки че пистолетът му си беше съвсем истински. — „Студиен шеф и лошото момче на киното. В пандиза!“ — тя се разсмя на собствената си шега.

Джед и приятелите му се поколебаха на входа. Може би бяха видели проблясването на оръжие или пък бяха променили мнението си. Както и да е, за голямо успокоение на Алекс те не продължиха напред. И за щастие, защото той всъщност не мислеше това, което каза.

„Лъки не ме познава — помисли си той сърдито, — тя няма представа, че във Виетнам бях принуден да убивам хора — и то неведнъж.“ Това не беше нещо, което той искаше да си спомня. То се появяваше само в кошмарите му.

Той седна зад волана на поршето си, форсира двигателя и много бързо се отдалечи.

— Какъв срам — въздъхна Лъки и се смъкна надолу в седалката; вече не чувстваше болка. — Тооолкова щеше да ми е интересно да поговоря с Шофиращата мис Дейзи.

„Тази жена е луда — помисли си Алекс, докато отново излизаше на магистралата. — Какво правя с нея? Тя е по-луда и от мене.“

Пътуваха пет минути, когато Лъки осъзна, че е забравила чантата си на бара. Изправи се рязко, за да го обяви.

— Няма да се върнем — каза отсечено Алекс. — По никой шибан начин.

— О, напротив, ще се върнем — отвърна Лъки. — В нея са кредитните ми карти, мобифаксът ми, шофьорската ми книжка — всичко. Трябва да се върнем.

— Ти си трудна жена — заяви той кисело.

— Така са ми казвали.

Той не можеше да повярва, че го прави, когато на следващото разширение на магистралата остро зави обратно.

— Слушай — каза той сериозно; очите му бяха вперени в пътя пред него. — Ти оставаш в колата и двигателят работи, докато аз сляза и взема чантата ти. Ясно ли е?

— Няма да взимаш пистолета си.

— Не ми казвай какво да правя.

— Не, ти не ми казвай какво да правя.

Тя наистина ли винаги трябваше да има последната дума?

* * *

Той спря поршето си пред крайпътното заведение и излезе от него. Въпреки предупреждението на Лъки мушна пистолета под колана на гърба си. По-добре да си подготвен, отколкото да не си — дребните скандалджии в такива градчета бяха лоши момчета.

Когато влезе, на сцената усърдно се трудеше друга стриптийзьорка и беше привлякла вниманието на всички. Този път китайка. Определено ги избираха с различна националност — за разнообразие.

Алекс забърза към бара.

— Приятелката ми си е забравила чантата — каза той.

Старият сивокос барман порови под бара и мълчаливо му подаде чантата на Лъки.

— Не желаем неприятности по тези места — каза кисело мъжът. — Вие, хората от Лос Анджелис, с вашите пари и лъскави коли. Дръжте се на разстояние.

— Слушай, приятелче, това е свободна страна — отбеляза Алекс и излезе с чантата на Лъки под мишница.

Поршето му беше точно там, където го беше оставил. Имаше само един проблем. Лъки не беше в него.

Той постоя до колата си напълно объркан. Беше й казал да остане в проклетата кола — толкова ли беше трудно това? Твърде независима. Това беше проблемът на Лъки Сантейнджело.