Когато излязоха навън, той беше толкова изненадан, за да може да каже нещо.

— С моята кола или с твоята? — попита тя, спирайки за момент.

— Твоята къде е? — отговори й той с въпрос, опитвайки се да откъсне поглед от дългите й крака. Ставаше въпрос за бизнес все пак.

— Паркирана е ей там — червеното ферари.

Естествено.

— Аз съм с черното порше — каза той.

— Тогава, скъпи ми Алекс, ще е черното порше — защото имам усещането, че по-късно няма да съм в настроение да карам.

Всичко, което той очакваше, беше делова среща, но ставаше ясно, че щеше да бъде повече от това. Все едно — той беше вътре, независимо че имаше среща с Тин Лий в осем вечерта — среща, за която знаеше, че ще е ужасно неучтиво да пропусне.

Лъки влезе в колата му, отпусна се назад и затвори очи. О, колко беше хубаво да се осмелиш да избягаш. Беше й дошло до гуша от срещи, бюджети, бизнес решения и… ПО ДЯВОЛИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ. Дошло й беше до гуша от проклетото студио. От отговорността да бъде майка, уважаван член на обществото и скърбяща вдовица. Прекалено много беше. Щеше да полудее. Нямаше върху какво да изкара ужасния си яд, който беше започнал да я яде отвътре.

Лени си беше отишъл. Освободил. Заминал. Лени беше неверен кучи син и това тя не можеше да му прости.

Няколко минути пътуваха безмълвни.

— Изглеждаш добре — каза Алекс.

Не й беше до комплименти.

— Имаш ли семейство? — попита тя.

— Майка — внимателно отговори той, чудейки се към какво води това.

— Близки ли сте?

— Като плъх и змия.

— Змията яде плъхове.

— Ти го каза.

Лъки се засмя сухо. Беше решила, че се е сдобила с най-добрия другар по чашка, а точно от това имаше нужда тази вечер — от някого, който да пие с нея и да не падне под масата.

— Искам трева — каза тя неспокойно.

— Нямаш проблеми — отговори той, докато бъркаше в джоба си и й подаваше полуизпушена цигара, която случайно му беше останала.

Тя натисна запалката на таблото, изчака я да се нагорещи, след това си запали и, доволна, дръпна силно.

— Много си услужлив, Алекс.

— Не винаги.

Тя му хвърли шеговит поглед.

— Или правиш изключение за мене, защото студиото ми дава парите за твоя филм?

Той се включи на нейната вълна.

— Да, разбира се, това ще да е.

Сега го погледна сериозно.

— Или може би ме съжаляваш, задето съм загубила съпруга си?

Той продължаваше да гледа пътя отпред.

— И сама можеш да се грижиш за себе си.

Тя въздъхна.

— Това си го мислят всички.

Той й хвърли кратък поглед.

— А прави ли са, или грешат?

— Хей — каза тя неспокойно. — Какво ще кажеш да подкараме към Палм Спрингс и да посетим Джино? Ти каза, че искаш да се запознаеш с него. Използвай, докато съм в настроение.

— Добре.

— О, момчето ми, много си любезен.

Само ако знаеше! Никога не бяха наричали Алекс Уудс любезен. Труден — да. Човек на настроенията, взискателен, перфекционист — всички тези неща. Но любезен? Нямаше начин.

— Можеш да останеш с погрешно впечатление от мене — заговори той бавно. — Нали знаеш, добрите момчета помагат на красивите жени, които, изглежда, имат проблеми. Този рицарски принцип май че е бил погребан дълбоко в мене.

— Радвам се да го чуя — каза тя, гледайки празно през прозореца. — Хайде да пийнем по нещо, преди да се качим на магистралата.

Спряха пред мексикански ресторант на „Мелроуз“. Лъки си взе чиста текила, докато Алекс поиска „Маргарита“. След това той отпрати уличния продавач, докато Лъки посети дамската тоалетна, обади се в къщи, каза на Сиси, че няма да се прибере тази вечер и че може да бъде открита в дома на Джино в Палм Спрингс.

Лъки добре знаеше, че няма от какво да се оплаква — невероятно я бяха подкрепяли всички наоколо — от Джино до Бриджит, която беше долетяла от Ню Йорк и беше останала в дома й няколко седмици. Дори нейният полубрат Стивън и съпругата му бяха долетели от Лондон за погребението на Лени. Церемонията беше специална. Тя я беше преживяла с помощта на силата и такта си. Малката Мария се беше вкопчила в нея, докато бебето Джино беше останало в грижливите ръце на Сиси. По-късно тя беше дала прием в „Мортън“ за всички приятели и колеги на Лени, защото така би искал самият той. Ексцентричната му майка беше настояла да произнесе объркваща реч.

Лъки беше минала през всичко това със сухи очи. Сега, след два месеца, беше готова да се пръсне.

Алекс не се погрижи да се обади на Тин Лий. Той не можа да си спомни телефонния й номер. И, второ, кого го беше грижа? Всъщност нямаше никакво значение, госпожица Оплакване беше взела бързия влак, за да напусне живота му.

— Хей… , Алекс — Лъки докосна ръкава му, докато излизаха от ресторанта. — Каквото и да кажа тази вечер… — обещай ми, че няма да го използваш срещу мене. Чувствам се много странно.

Той я погледна заинтригувано.

— Какво толкова можеш да кажеш, Лъки?

— Всичко, което ми хрумне — отговори тя дръзко.

Алекс имаше сериозното подозрение, че това ще бъде доста интересно пътуване.

ГЛАВА 16

В главата на Винъс се въртяха много неща. След като беше изхвърлила Купър, тя сякаш започваше отначало. Беше дала шанс на Родригес да докаже своята пламенност, но, за нейно разочарование, той не беше от класата на Купър в леглото. Беше твърде млад и прекалено самоуверен. Всяко движение беше планирано да й достави удоволствие, но зад него нямаше истински чувства. За нещастие, Родригес просто не ставаше за нея.

Истината беше, че Купър й липсваше — но не чак толкова, за да го прибере обратно, макар че той беше направил няколко опита. Те се видяха на погребението на Лени, където той беше застанал до нея и й беше казал каква грешка прави тя.

— Ти си този, който направи грешката — бе отговорила Винъс, опитвайки се да не се разстройва. — Ти ме изложи, Купър, а това не беше умен ход.

— Но, скъпа — беше казал той, опитвайки се да я прегърне. — Аз те обичам — само тебе.

— За това трябваше да мислиш преди — бе отвърнала тя и бързо беше изчезнала.

След това Купър й беше пращал ежедневно цветя и постоянно се беше обаждал по телефона. Тя беше сменила частния си номер и бе препратила цветята в детска болница. Накрая той престана.

Тя искаше да поговори с Лъки за това. Беше невъзможно, защото откакто се беше върнала от Корсика, Лъки се беше втурнала в работата си, сякаш нищо не се беше случило.

Това озадачаваше Винъс. Тя се смяташе за една от най-добрите приятелки на Лъки, но дори и тя не беше в състояние да я накара да говори за загубата си — никой изобщо не можеше да се приближи до нея.

Добрата новина беше, че подписа с Фреди Леон. Той беше точно типът агент, за когото винаги беше мечтала — човек с идеи, по-големи от нейните. В момента той се опитваше да я убеди да изиграе една брилянтна малка роля в „Гангстери“ на Алекс Уудс.

— Ролята не е главна — беше я предупредил той. — Въпреки това е роля за „Оскар“ и ти трябва да я изиграеш.

Тя беше прочела сценария и беше въодушевена. Разказващ за петдесетте години, „Гангстери“ беше експлозивен, брутално честен филм за Лас Вегас и за двама могъщи мъже. Единият — гангстер-садист, другият — известен латиноамерикански певец в ръцете на гангстера. Джони Романо щеше да играе певеца. Тепърва трябваше да открият гангстера. Ролята, която Фреди си беше наумил, че е за нея, беше на Лола — истинско момиче от доброто старо време, което се оказва свързано и с двамата мъже. Не беше главна роля, но пък много изразителна.

— Алекс се съгласи да се срещнете — каза Фреди.

— Колко великодушно от негова страна — провлече саркастично Винъс, чудейки се дали Фреди наистина разбира коя е тя и какво е постигнала.

Фреди се направи, че не забелязва сарказма й.

— Ще прочетеш за него.

Винъс се позасмя.

— Не и аз, Фреди. Аз не чета. Стоя над тези неща.

— Слушай — каза Фреди и учтивите му черти не помръднаха. — Марлон Брандо прочел за „Кръстникът“ и виждаш как се отразило това на кариерата му. Франк Синатра чул за „Оттук до вечността“. Когато големите актьори разберат, че една роля е специална, те ще направят всичко възможно, за да я получат. Ако искаш да играеш Лола, ще трябва да убедиш Алекс. Това е единственият начин.

Срещата беше насрочена по обяд на следващия ден в офиса на Алекс.

Точно както беше очаквала, таблоидите бяха излезли с огромни заглавия, полудели от новината за раздялата й с Купър. Двамата бяха запълнили първите страници на вестниците, които се продаваха в супермаркетите. Както и Лесли Кейн, която по един или по друг начин се беше оставила да я снимат като сладкото невинно момиченце от съседната къща, докато Винъс беше изрисувана като сексуално ненаситна суперзвезда, която бе тласнала съпруга си в прегръдките на друга жена.

Боже! Тези вестници бяха пълни с гнусотии. Само ако знаеха истината за Лесли, това щеше да им изкара акъла.

Другата лоша новина беше, че нейният гаден брат Емилио се бе върнал от Европа, където беше висял доста време при една възрастна графиня. Емилио беше направил състояние от това, че е неин брат, дори и сега сигурно се опитваше да продаде още истории от по-ранните й години на таблоидите.

Един от нейните шпиони й беше съобщил, че Купър е напуснал хотел „Бевърли Хилс“ и се е върнал в предишната си луксозна мансарда на „Уилшър“. Това я накара тъжно да си помисли, че се е върнал към предишния си начин на живот, което означаваше, че тя вече не е отговорна за него. Ако той искаше да води живота на петдесетгодишен плейбой и всяка нощ да чука различни жени, това си беше негов проблем.

Други новини дойдоха от телевизора и я информираха, че той е скъсал с Лесли. Това нямаше значение, техният истински проблем никога не е била Лесли.

Родригес отново беше на път към нея. Тя беше решила да му даде друга възможност да изпробва сексуалните си умения. Истината беше, че на нея не й харесваше да стои сама в тази къща. Родригес най-малкото ставаше за компания.