Разбира се, той знаеше точно какво ще каже майка му още преди думите да са излезли от ярко очертаните й тъмночервени устни. Тя щеше да стане на седемдесет и една и времето никак не я беше жалило. Но какво можеше да направи? Тя му беше майка и той трябваше да я обича.

* * *

Мортън Шарки беше мъж в края на петдесетте — висок, слаб, с орлов нос. Беше също и великолепен адвокат и многоуважаван бизнес съветник. Той беше мъжът, който беше помогнал на Лъки да купи „Пантър“, и въпреки че беше по-скоро песимист, отколкото оптимист, инстинктите му обикновено не го подвеждаха.

Те продължаваха да водят битки помежду си. Дори след като тя беше купила „Пантър“, той продължаваше да й натяква, че е застанала на губещата страна.

— Престани да ругаеш, Мортън — беше му казвала тя многократно. — Строила съм хотели във Вегас, управлявала съм корабната империя на Димитри — по дяволите, сигурна съм, че знам как да накарам едно киностудио да заработи.

— Филмовият бизнес е различен — беше я предупредил Мортън с остра нотка в гласа. — Най-творческият и нечестен бизнес — това е той.

Щом той знаеше толкова много за кино-бизнеса, значи, със сигурност разбираше, че ще измине време, преди нещата да потръгнат. Освен това, след като по негово настояване продаде шестдесет процента от акциите си, тя практически възстанови първоначалната си инвестиция. Така че за какво беше толкова загрижен? Всичко беше под контрол.

Мортън слушаше, докато тя му съобщаваше за срещата си с японските банкери.

— Ако тази сделка стане — каза тя, — това ще докара много пари. А точно от това имаме нужда, за да са спокойни банките. Това и нашите два хита.

— Добре — рече Мортън.

— Мислех, че имаш намерение да дойдеш на срещата — добави Лъки, забелязвайки, че Мортън изглежда някак пренатоварен.

— Задържаха ме другаде.

— Тогава не трябва да носиш „Ролекс“ — пошегува се тя.

Той не схвана.

— Ще посетя Лени този уикенд. Когато се върна, ще обсъдим всичко. Ако японската сделка стане, и нашите два филма ще продължават да се въртят. Мисля, че най-сетне сме в отлична форма, нали?

Той прочисти гърлото си.

— Да, Лъки.

Нещо ставаше с Мортън днес. Тя се надяваше, че не навлиза в някаква странна криза на средната възраст. Той се държеше така, сякаш нямаше търпение да излезе от офиса й.

— Добре ли си? — попита тя.

— Че защо да не съм? — отвърна той отбранително.

— Просто питам.

Мортън скочи на крака.

— Мисля, че нещо ми пада кръвното.

— Почивка в леглото и течности — препоръча му Лъки загрижено. — О, да, и само пилешка супа.

— Приятен уикенд, Лъки.

— Така го и планирам!

* * *

Мортън Шарки напусна „Пантър“ в светлобежовия си ягуар, марка XJS — собствения си подарък за средната възраст. Отмина два блока, преди да отбие встрани и да се обади плахо от телефона в колата.

— Дона? — попита той дрезгаво, когато отговори женски глас.

— Да.

— Вече сме близо. Скоро ще имаш каквото искаш.

— Направи всичко необходимо да стане възможно най-бързо.

Пук. Тя затвори, без да каже нито дума повече.

Той беше срещал и други ледени кралици навремето, но тази беше върхът. Тя действаше така, сякаш че управляваше цялата проклета планета. Той я мразеше. Но най-много мразеше това, че тя имаше нещо срещу него. Как можеше да е такъв глупак? Как можеше той, Мортън Шарки, да се остави да го хванат в най-стария от всички капани?

Мортън Шарки, женен, с две големи деца, многоуважаван член на бизнес обществото, семеен мъж с отлични качества и място в директорските съвети на няколко престижни обществени комитета. През целия си живот беше работил упорито и се беше раздавал, помагайки на по-малко късметлиите от него. Жена му Кандис все още беше много привлекателна. Нещо повече: тя беше грижовна и вярна жена и за двадесет и шест годишния им брачен живот той беше кръшкал само два пъти.

До появата на Сара. Седемнадесетгодишната Сара с дълга червена коса, тънки бели бедра, изгризани нокти, фина уста, изразителни устни, малки гърди, пубис с цвят на мандарина и…

О, Господи — той можеше да продължава и да продължава за Сара. Тя беше горчиво-сладкият десерт на живота му и дори и сега, въпреки всичко, което се беше случило, той все още гореше от страст по нея.

Сара беше по-млада от дъщеря му. Сара имаше свободен дух. Сара беше бъдеща актриса. Сара беше получила двадесет хиляди долара, за да го прелъсти. А той все още я обичаше. Или беше обсебен от нея. Нямаше значение как, защото по никакъв начин не беше готов да се откаже от нея. Какъв беше онзи израз, който беше чувал толкова много пъти? А, да… „Няма друг такъв глупак като стария глупак.“ Колко вярно.

И сега… Когато беше със Сара, привлечен от меката й млада плът и обгръщащите го крака, когато се наслаждаваха заедно на фантазиите си, нищо друго нямаше значение. Нито дори изнудването.

Той не искаше да предаде Лъки. Но не му бяха оставили избор. Дона Ландсман беше обещала да го унищожи, ако не го направеше.

* * *

Домът на Лъки в Малибу беше поотдалечен от океана, но от него ясно се виждаше бреговата линия. Беше удобна къща в средиземноморски стил, пълна с прости ратанови мебели и с много книги, картини и други неща, които тя и Лени колекционираха. Те и двамата бяха решили, че това е идеалното място да се отглеждат деца.

Тя пристигна в къщи точно навреме, за да прегърне малката Мария, която щапукаше из дневната и изглеждаше очарователно в оранжевото си спортно костюмче. Да може да подържи в обятията си дъщеря си — това я издигаше в облаците. Мария се кикотеше неконтролируемо — точно като майка си, и тя копнееше да действа.

— Тя не искаше да си легне, преди да ви види — обясни Сиси, хубавата чернокожа бавачка на Мария.

— Не искаш да си лягаш, така ли? — подразни я Лъки, гъделичкайки дъщеря си, докато Мария запищя с още по-голямо въодушевление. Когато се поуспокои, Лъки я целуна по челото и каза:

— Мама заминава за няколко дена, така че ти ще бъдеш много добро дете и ще позволиш на Сиси да се грижи добре за тебе.

— Мама отива — каза Мария, изтръгна се от прегръдките на Лъки и се понесе като хала из стаята. — Мама ОТИВА, ОТИВА, ОТИВА, ОТИВА!

— Мама отива, но скоро ще се върна — увери я Лъки.

— Добра мама — запя Мария, подскочи нагоре и закри лицето на Лъки с меките си бебешки ръце. — Хубава мама. Мама добро момиче.

Радостта да имаш такива прекрасни деца беше огромна. След като сложи Мария в леглото, тя отиде да провери бебето Джино, заспало в коша си и спокойно лапнало малкото си пръстче.

Наблюдавайки как синът й спи, тя осъзна, че моменти като този придават стойност на всичко.

Тя влезе в спалнята си, провери пътната си чанта, след това грабна нещо от кухнята, за да хапне набързо, преди да се обади на баща си и да му разкаже за Алекс Уудс.

— Той е написал фантастичен сценарий — каза тя ентусиазирано. — Много реалистичен. Нямам търпение да го прочетеш.

— Да, да — обади се Джино дрезгаво. — Ще го погледна, ще се срещна с момчето, ще го пообразовам, а?

— Какво ще кажеш да дойдем до Палм Спрингс в края на следващата седмица? — предложи Лъки, предъвквайки парче шоколадов сладкиш.

— Ти ще дойдеш с него?

— Е, да. Няма да оставя Алекс сам с тебе, ти така ще го наплашиш, че той няма да иска да направи филма си в моето студио.

Джино се изсмя.

— Да не искаш да кажеш, че той е лайно?

— Не го познавам чак толкова добре.

— Ще ти кажа нещо, дете, ще ви пусна да влезете, ако той наистина е мъж.

— Хей, благодаря ти!

Веднага след като затвори телефона, той отново иззвъня.

— Любима! — каза Лени, обаждайки се отдалече.

Четири години брак, а сърцето й още подскачаше, когато чуеше гласа му.

— Лени! Цял ден се опитвах да се свържа с тебе.

Той се засмя.

— Тук съм, скъпа. Отегчен и примирен.

Тя меко се изкиска.

— Не се опитвай да ме размекнеш с романтичните си приказки.

— Защо не? Толкова си лесна.

— Да?

— Да.

— Как върви всичко?

— Обичайните проблеми, но нищо, с което да не мога да се справя. — Той млъкна за момент. — Имам нужда от тебе, Лъки. Точно сега да си до мене.

— Всеки момент тръгвам за летището — увери го тя.

— Липсваш ми толкова много, любима. Не е същото, когато не си наблизо.

— Ти също ми липсваш, Лени. Както и на децата. Мария тича нагоре-надолу по цял ден и си говори: „Тате! Тате!“ Това е новата й мантра.

— Как се развива?

— Забележително.

— Тръгнала е по пътя на майка си, а? — той млъкна за момент. — Любима, сигурна ли си, че искаш да направиш това? Да прелетиш всичките тези часове само за да прекараш с мене два дена?

— Ха! Опитай се да ме спреш.

— Няма начин, а? — пошегува се той.

— Съпругът ми — комикът.

— Да. Не го ли обичаш?

— Аз обичам тебе — измърмори тя.

— И аз те обичам. Целуни децата, кажи им, че татко мисли за тях.

— А моята целувка?

— Ще си я получиш лично.

Тя се засмя ниско, предвкусвайки времето, когато щяха да бъдат заедно.

— О… Скъпи, скъпи, заради това пътуването ще си струва.

— Ще бъда на летището, за да те посрещна. Спокоен полет.

— Щом го казваш, така и ще бъде — тя затвори с усмивка на лицето си.

Колата й пристигна навреме, карана от Буги, неин дългогодишен телохранител, частен детектив и шофьор. Бивш ветеран от Виетнам, Буги беше грижлив закрилник и тя му вярваше безрезервно.

Пътуваха в приятелска тишина до летището — Буги никога не говореше, ако не беше абсолютно необходимо. Колата спря точно до чартърния самолет на „Пантър“. Тя нямаше желание да разговаря, но пилотът настоя да й представи пълен доклад за времето. А стюардът, чистичък и изключително весел младеж, я осведоми за изключителната клюка, която тя вече беше чула, за Лесли Кейн и Купър Търнър. Сякаш че ушите й се бяха напълнили по време на обяда с Винъс. Защо хората толкова се въодушевяваха от досадните безсмислени клюки?