Джаки Колинс

Вендета: Отмъщението на Лъки

ПРОЛОГ

1 юли 2008

Лос Анджелис, 1987

Големите ледени очи на Дона Ландсман се насочиха към скъпата махагонова заседателна маса към седналите около нея трима могъщи адвокати и мекушавия й на пръв поглед съпруг, Джордж.

— Колко време още ще е необходимо, докато се сдобием с достатъчно акции, за да поемем контрола над студиите „Пантър“? — нетърпеливо настоя тя. — Това продължава вече твърде дълго.

Заговори един от адвокатите — човек с румено лице, със събрани една до друга рунтави вежди и с нос като луковица:

— Наистина, Дона, отнема повече време, отколкото предполагахме. Но всъщност знаеш как е. Аз никога не съм се поставял в услуга на…

Презрителният поглед на Дона го удари.

— Изобщо чуваш ли ме, Финли? — прекъсна го тя. — Защото, ако не ме чуваш, разкарай се от очите ми. Отрицателните мнения не ме интересуват. Ако аз искам нещо, никой не може да ми каже „не“. А… аз… искам… „Пантър“.

Финли кимна, съжалявайки, че е заговорил. Дона Ландсман никога не се вслушваше в ничии съвети. Тя беше кралицата на поглъщането; всяка компания, към която се насочеше, се превръщаше в нов източник на състояние. Това беше една от причините, поради които Финли не можеше да разбере защо тя така се стреми да поеме контрола над „Пантър“. Това беше студио с големи проблеми — с огромни дългове и с неустойчиво движение на парите в наличност — и едва ли беше инвестиция, която ще донесе печалба.

— Да, Дона — каза той. — Всички знаем какво искаш и повярвай ми — работим върху това.

— Надявам се да е така — отвърна Дона, отбелязвайки си мислено да каже на Джордж, че е време да сменят поне двама от своите адвокати. Финли щеше да бъде първият, който ще си отиде.

Тя се изправи, показвайки, че срещата е свършила. Нямаше смисъл да се губи повече време.

Джордж също стана. Беше прехвърлил петдесетте и не изглеждаше изискано — с непривлекателни черти, с очила с тежки рамки и с тънка кестенява коса, подстригана твърде късо. Всички знаеха, че той беше финансовият мозък зад империята на Дона. Тя беше огънят, той беше касата. Двамата бяха прекрасна двойка.

— Ще се видим по-късно — обърна се Дона към съпруга си, отпращайки го с едно движение на ръката.

— Да, скъпа — отвърна той, не забелязвайки грубия й жест.

От заседателната зала Дона закрачи към офиса си — подобен на дворец апартамент от преходни стаи със спираща дъха гледка към Сенчъри сити. За момент тя спря на вратата, обхващайки всичко с поглед. Адвокатите — какво знаеха те? Съвсем нищо. Единственото нещо, в което наистина бяха компетентни, беше да изпращат огромни сметки. За щастие, тя имаше някого под ръка, който беше в състояние да прави точно каквото искаше тя. Екипът й от адвокати и представа си нямаше колко прецизно беше изпипала тази работа — дори и Джордж не беше наясно.

Дона се усмихна на себе си. Всеки си има слабост. Търси и ще я откриеш. Тя я беше открила.

Влезе в личната си баня, застана пред орнаментираното антично огледало над мивката и се взря съсредоточено в отражението си. Видя жена на четиридесет и три години с жилава руса коса, опъната назад в елегантен кок. Жена с изваяни черти — гордостта на пластичния й хирург. Слаба жена, която с вкус беше сложила костюм на Шанел и диаманти от „Уинстън“. Тя беше привлекателна по своя твърд, отработен и много богат начин. Беше привлекателна, защото сама беше работила над това.

Дона Ландсман. Донатела Бонати.

О, да… Тя беше изминала дълъг път от своето мизерно раждане в малко прашно село, разположено в югоизточния край на Сицилия. Дълъг, дълъг път…

И когато накараше Лъки Сантейнджело да падне на колене, щеше да е сигурна, че кучката знае точно с кого си е имала работа.

КНИГА ПЪРВА

ГЛАВА 1

Лъки Сантейнджело Голдън профуча с червеното си ферари през орнаментираната метална порта на студиите „Пантър“, махвайки приятелски с ръка на охраната, след това премина през личния си паркинг, разположен точно срещу добре обзаведените й офиси. Лъки беше ужасно красива жена в края на тридесетте години с буйни объркани кехлибарено-черни къдрици, тъмна маслинова кожа, пълни чувствени устни, опалово-черни очи и тънко, добре сложено тяло.

Беше купила „Пантър“ през 1985 година и оттогава ръководеше студиото. След две изпълнени с действие години това все още я вълнуваше, защото нямаше нищо, на което да се наслаждава повече от предизвикателствата, а да ръководиш холивудско студио беше най-голямото от всички предизвикателства. Беше по-поглъщащо от това, да си построи хотел с казино във Вегас — нещо, което тя беше правила два пъти — или да управлява корабната империя на покойния си втори съпруг — работа, която беше изоставила, като предаде всичко на директорски съвет от доверени лица.

На Лъки й харесваше да прави филми — да излезе извън Америка, да създава образи на екрана, които можеха да повлияят на хората от целия свят по хиляди различни начини.

Не беше лесно. Противопоставянето на жена, която ръководи една от най-големите студии, беше невероятно. Особено на жена, която изглеждаше като Лъки. Особено на жена, която явно бе постигнала абсолютно всичко, включително три деца и съпруг филмова звезда. Всеки знаеше, че Холивуд всъщност представлява един голям мъжки клуб — жените членки не бяха добре дошли.

Легендарният филмов бос Ейб Пантър й беше продал студиите „Пантър“ едва след като тя доказа, че ще може да се справи. Ейб я беше насърчил да се вмъкне под прикритие и да поработи като секретарка на Мики Столи — непочтения съпруг на внучката му, който по онова време ръководеше студиото. Замисълът на Ейб беше, че ако тя успее да разкрие в какво се е забъркал Мики, той ще й продаде студиото.

Тя беше открила повече от достатъчно неща, за да сключат сделката. Излезе, че Мики беше задигал големи суми пари, откъдето му падне; директорът на продукция смъркаше кокаин и снабдяваше разни филмови звезди и високопоставени лица с момичета на повикване за по две хиляди долара на нощ; директорът по разпространението наред с официалната продукция на „Пантър“ изнасяше контрабандно зад океана и порно. Филмите, които произвеждаше „Пантър“, бяха блудкави боклуци на безкрайно експлоатирани теми, пълни с лигав секс и яростно насилие. Продуцентите получаваха огромни суми, а с жените, които работеха в студиото, се държаха като със създания втора класа — нямаше значение дали са актриси-звезди или просто секретарки.

Лъки предложи на Ейб голяма сума пари и програма за спасяване на студиото, чиято репутация бавно се рушеше. Ейб Пантър хареса стила й. Продаде. И Лъки се захвана здравата за работа. Ейб я беше предупредил, че борбата да се завърнат отново славните дни на „Пантър“ ще е много трудна. Колко беше прав.

Първо престана да произвежда евтините боклуци, които бълваше „Пантър“. После уволни повечето от ключовите служители на Мики и назначи на тяхно място нов, първокласен екип. След това на дневен ред излезе въпросът за разработването на нови проекти — бавен процес, изискващ време и търпение.

Студиото години наред беше работило на загуба, а заемите от банките бяха астрономически. Лъки и нейният бизнес съветник, Мортън Шарки, бяха принудени да уредят нов огромен заем просто за да продължи да работи студиото. После, след разочароващата чиста загуба от почти седемдесет милиона долара за първата година, Лъки запретна ръкави и реши, че е време да си възстанови някои от първоначалните инвестиции и да внесе малко разнообразие. Мортън предложи да продаде пакети акции на няколко корпорации и на неколцина частни инвеститори. Идеята изглеждаше отлична.

Мортън се беше погрижил за всичко — намерил бе подходящите инвеститори, които щяха, общо взето, да я оставят да ръководи студиото както намери за добре; назначи директорски съвет, който нямаше да й се меси, и подсигури тя все пак да държи четиридесет процента от акциите.

Добрата новина беше, че „Пантър“ в момента бяха пуснали два големи филма, които вървяха изключително добре. „Откривател“ — зрелищен филм на скандалната суперзвезда Винъс Мария, която случайно беше и една от най-добрите приятелки на Лъки. И „Буря над реката“ — остро сюжетен криминален трилър с Чарли Долар в главната роля — отдавнашния герой на друсаща се Америка. Лъки беше особено доволна от това, че и двата филма бяха заснети по време на нейното ръководство. Надяваше се, че това е началото на обрата, към който се стремеше. Дайте им добри, интересни филми и те ще дойдат — това беше девизът й.

Тя се втурна в офиса си, Киоко, верният й японски асистент, я поздрави и й подаде дълъг списък с телефонни обаждания, мрачно клатейки глава. Киоко беше слаб мъж на около тридесет-тридесет и пет години, облечен в сако на Джоузеф Абъд и сиви панталони с остър ръб. Косата му беше черна и лъскава, вързана отзад на стегната конска опашка. Киоко познаваше всички страни на филмовия бизнес, тъй като откакто бе завършил колежа, бе работил като личен асистент на няколко от най-влиятелните хора в кино бизнеса.

— Какво става, Ки? — попита го Лъки, метна сакото си на Армани и се намести в удобното кожено кресло зад огромното си бюро в стил „Арт деко“.

Киоко й изрецитира задачите за деня:

— Имаш да отговаряш на петнадесет телефонни обаждания. В десет и тридесет — среща с японските банкери, след това — производствено съвещание във връзка с „Гангстери“. После обедна среща с Алекс Уудс и Фреди Леон, обяд с Винъс Мария, още едно производствено съвещание в три следобед и интервю с репортер от „Нюзтайм“. В шест часа — среща с Мортън Шарки и…

— Вечеря в къщи, надявам се — прекъсна го тя. Щеше й се в денонощието да има повече от двадесет и четири часа.

Киоко поклати глава.