По дяволите. Най-накрая възвърна способността си да се движи. Беше в леглото му, което миришеше на него. Инстинктивно знаеше, че това е спалнята му. Огледа голямата стая с тъмни дървени мебели. Надигна се на лакти и заби крака в матрака, за да се отдръпне от него. Огромният мъж я наблюдаваше мълчаливо.

— Не — изръмжа той тихо.

Тами замръзна.

— Ти недей.

Устните му трепнаха, присви леко очи.

— Какво недей?

— Не… — Тя се намръщи. — Престани да ме плашиш.

— Боиш ли се от мен? — Пълните му устни се извиха в усмивка.

Тя кимна.

— Разбира се.

Мъжът внезапно се раздвижи, притисна ръце към матрака и се надвеси над нея. Тялото й мигновено се оказа под него, когато той протегна своето над нея, бутна я да легне обратно и прекрати намерението й да изпълзи надалече.

— Защо? Аз няма да те нараня. Това, което искам да направя, е да се чувстваш наистина добре.

Той какво, шегува ли се? Не му повярва, като се имаше предвид напрегнатия поглед, с който я съзерцаваше. Ситуацията беше всичко друго, но не и комична — едно от определенията, което й дойде на ум.

— Ти си огромен, имаш остри зъби и… ме довлече отвън. Искам да си отида.

— Не искам да си тръгваш. Както посочи, аз съм огромен.

Устата й се отвори и затвори, докато се взираше в него.

— Те ще дойдат да ме измъкнат от тук.

Той кимна.

— Да, така е.

А? Тя се намръщи.

— Защо сме тук, щом знаеш, че така ще стане?

— Време. — Той й се ухили. — Ще им отнеме много време, докато успеят да съберат достатъчно от моите събратя, за да влязат в дома ми. Повечето от тях не са толкова глупави, че да опитат. Те се страхуват от мен.

Докато го наблюдаваше, тя започна да нервничи.

— Може ли да не се надвесваш повече над мен?

— Не. — Той поклати глава.

— Отново ме плашиш.

Усмивката му изчезна.

— Не искам да се боиш.

— Какво искаш?

Погледът му бавно се спусна по тялото й, преди повторно да срещне нейния.

— Искам теб.

Сърцето й пропусна един удар.

— Това няма да се случи.

— Хмм — не изглеждаше убеден. Повдигна се внезапно на ръце и стана от леглото. Единствено погледът му остана прикован в нея. — Сигурна ли си?

— Ти ми обеща, че няма да ме нараниш.

Тами видя как той сграбчи с длани долния край на тениската си и я разкъса. Хвърли парчетата на пода зад себе си. Тя не можеше да не го съзерцава. Кожата по цялото му тяло бе със златистокафяв тен, а гърдите му бяха съвършени. Мислеше си, че ще е космат, но не беше. Под гладката, почти без косми плът, изпъкваха мускули. Не можеше да пропусне и шестте плочки, ясно очертани над плоския му корем.

Имаше широк гръден кош и масивни мускулести ръце. Тъмните кръгове около зърната му бяха с леко червеникав оттенък, който почти съвпадаше с миглите и косата му. Погледът й се спусна надолу и тя забеляза тънка ивица червеникаворуси косми, която започваше от пъпа и се скриваше под колана на дънките му.

— Няма да те нараня. — Той посегна към копчето на панталоните си. — От всички неща, които искам да направя с теб, болката не участва.

Когато откопча горното копче, се показа голяма част от плоския му корем. Ръката му хвана ципа и устата на Тами зейна отворена. Погледът й рязко се вдигна към лицето му, където съзря развеселено изражение и блясъка в златистите очи.

— Да не си посмял да го разкопчееш.

Силният звук на отварящ се цип се разнесе из спалнята. Той въздейства на Тами все едно я поляха с леденостудена вода. Тя се стресна и излезе от вцепенението, когато разбра, че той наистина е решил да прави секс. Изпъшка, претърколи се върху матрака и трескаво заби нокти в завивката в опита си да изпълзи далеч от него.

Големи силни ръце я сграбчиха за бедрата, хвърлиха я внимателно по гръб и тя отново се втренчи в него. Три неща веднага й станаха ясни, след като погледна голия му корем. Дънките на мъжа зееха разтворени до долу и той не носеше бельо. Също така не можа да пропусне, че е възбуден, съдейки по голямата издутина, напираща под дънките до вътрешната страна на бедрото му.

— Къде отиваш? Ще пропуснеш много, ако си тръгнеш сега.

— Престани!

Усмихна й се, показвайки зъбите си.

— Имаш красиви сини очи.

Младата жена премигна.

— Твоите очи също са прекрасни. Но не значи, че можеш… — тя посочи към слабините му. — Това няма да се случи.

— Наистина ли? — Мъжът се засмя.

Тами кимна.

— Наистина. Няма начин да стане. Използвай математиката, огромно момче.

— Радвам се, че гласът ти се върна, името ми е Валиант. Може да го използваш.

— Ти престана да ръмжиш и да ревеш насреща ми.

— Значи, ако не искам да говориш и да ми казваш повече „не“, просто трябва да ти ръмжа и да рева срещу теб? — повдигна вежда. — Благодаря, че ми довери как да те накарам да мълчиш. Това е полезна информация.

Тами почти незабележимо се придвижваше назад по леглото, като се опитваше да достигне до другата му страна.

— Както вече ти казах, използвай математиката. Няма начин да направим, ъъъ, онова, което хората вършат в спалнята.

— Математиката няма нищо общо с това, което аз имам предвид.

— Наистина ли? — Тя бе изключително благодарна, че вече не беше безмълвна. Чувстваше се по-спокойна, повече не се смразяваше от ужас. Приспособяваше се към външния вид на мъжа и тъй като я бе завел в дома си, й се струваше повече човек, отколкото животно. Сега разговаряше с нея, вместо само да ръмжи. — Не съм съгласна. Ти си огромен, в сравнение с теб аз съм дребна. Двамата не си подхождаме.

Наблюдаваше я, без да се опитва да я спре, когато тя слезе от другата страна на леглото, за да остави голямата мебел помежду им. Тами застана на треперещите си крака и вдигна поглед към лицето му. Вгледа се в него, докато той я съзерцаваше. Усмихна й се, но тя остана предпазлива.

— Не съм съгласен. Мисля, че бихме могли да го направим. Смяташ ли, че ще те боли? Аз не считам така. Мога да бъда много нежен, когато поискам — погледът му обходи тялото й. — Признавам, че ще ми бъде трудно да държа всичките си инстинкти под контрол, но ще се справя.

— Няма да спя с теб.

Той се засмя.

— Радвам се. Спането е последното нещо, което искам да правим в моето легло.

Тами стисна зъби, гневът й пламна.

— Няма да правя каквото и да е. Не си лягам с непознати и, по дяволите, със сигурност точно с теб няма да го направя.

Усмивката му умря и веселият израз изчезна от лицето му. Погледът му стана студен и малко страшен.

— Да не би да си предубедена? Аз нямам задръжки, че си изцяло човек.

Тя се намръщи.

— Е, добре, че поне знаеш какво съм — съсредоточи се върху устните му. — И не мога да те разкъсам със зъбите си. Не съм страшна, господин Лъв. Това ли си ти отчасти? Лъв? Тигър? Какво?

Мъжът само премигна, но нещо в изражението му се втвърди.

— Би могло и така да се каже — заяви той провлачено.

Бе засегнала самолюбието му или нещо такова. Преглътна, реши, че изглежда малко сърдит.

— Съжалявам. Не исках да те обидя. Никога не съм… — Млъкни!, заповяда си тя. Разбра, че сама си копае гроба. — Не исках да проявя неуважение или нещо подобно. Ти ме плашиш, схващаш ли? Никога преди не съм срещала Нов вид, а ти си наистина смущаващ, признай го. Онзи на портала, който ме пусна в Резервата, приличаше повече на човек. Докато ти не изглеждаш така. Би улеснило нещата, ако беше малко по-дребен. Но ти си огромен, целият си в мускули и аз знам колко лошо можеш да ме нараниш, ако изпълниш намерението си. Може би приказвам празни приказки, но престани да ме гледаш по този начин, плашиш ме. Аз съм висока един и шейсет и осем и тежа петдесет и девет килограма. А ти? Един и деветдесет или деветдесет и три… — обходи с поглед цялото му тяло. — Деветдесет килограма?

— Висок съм един и деветдесет и шест и тежа сто и осемнадесет килограма.

— Огромен — обобщи тя. — В пъти по-голям от мен и изобщо не ми съобщи учтиво, че съм на погрешното място. Ти започна да ми ръмжиш, впи в мен поглед и аз бях ужасена, както никога в живота си. Аз изобщо не млъквам. Никога. Питай, когото искаш. Ти толкова ме изплаши, че дори забравих да дишам, та камо ли да кажа нещо, за да се спася. А се опитвах с всички сили.

Устните на Валиант трепнаха, гневът изчезна от лицето му.

— Никога не млъкваш, а?

Тя поклати глава.

— Никога. Откакто бях на четири, все ми повтарят, че мога да уморя някого с приказките си. Близките ми винаги казваха, че най-голямата грешка, която са направили, е била да ме научат да говоря, и ако можели да се върнат назад във времето, щели да ме научат на езика на знаците, така че да си затварят очите, когато искали от мен да млъкна.

Мъжът скръсти ръце пред широките си гърди. Ухили се, показвайки зъбите си.

— Ти наистина си очарователна и аз се наслаждавам на звука, когато говориш. Имаш много хубав глас. Ела тук!