Лорън Донър - Валиант

Много пъти през двадесет и осем годишния си живот Тами Шаста бе изпитвала страх, но той бледнееше пред ужаса, който преживяваше в момента. Съзнаваше, че работата й крие опасности. Всичко в днешно време бе свързано с риск. Заплахите дебнеха навсякъде — при шофиране на автомагистрала, при пресичане на улица, дори при миенето на прозорци. В края на краищата някое от стъклата можеше да се окаже счупено и кръвта й да изтече по време на работа, ако се порежеше на него.

По дяволите, всичко можеше да се случи! Това бе станало мото в живота й. Но не смяташе работата си за наистина коварна. Не, съвсем не беше така. В действителност какво лошо можеше да стане при сервирането на храна и напитки? Мислено прехвърли целия списък. Би могла да се подхлъзне и да падне или да се изгори, ако разсипе върху себе си гореща храна. Най-кошмарният сценарий, който си беше представяла, бе вероятността да бъде простреляна, ако й се наложеше да сервира на мафиотско парти. Но шансовете престъпници да живеят в малкото градче в Северна Калифорния, бяха почти нищожни. И все пак… ето, че беше изправена пред ужас, за който не бе допускала, че е възможно да съществува в реалния живот. Дори и след милион години развихрената й фантазия не би си представила подобна ситуация.

Тами стоеше като замръзнала, въпреки че цялото й същество крещеше да се обърне и да бяга, за да спаси живота си. Не. Това не се случва с мен. Тялото й отказваше да реагира. Най-добрите й планове да е хладнокръвна и да бъде готова за всичко се изпариха с нейната смелост. Тя не беше безстрашен супергерой. Приличаше на враснала в тревата статуя или на мим, застинал в ужас.

Устата й зееше отворена, но писък не излезе. Не можеше дори да изхленчи. Нищо. Сърцето й биеше толкова лудо, че за миг се запита дали няма да изскочи от гърдите й. Въпреки това, от гърлото й пак не се изтръгна никакъв звук. И макар че се нуждаеше от въздух, не бе в състояние да диша. Може би, ако си поемеше дъх, щеше да успее да изпищи, но… не. Отвратително!

Често бе чувала, че на прага на смъртта целият живот преминава пред очите ти като на филмова лента. Но сега пред нейния взор нямаше картини от миналото й. Не. Погледът на широко отворените й очи остана прикован върху огромния звяр, който ръмжеше насреща й.

Той беше човек, но не съвсем, тъй като никое нормално човешко същество нямаше такива остри зъби и не издаваше подобни дълбоки гърлени звуци като разярено животно, които я плашеха до смърт. Беше едновременно свиреп и красив.

Вероятно огромният мъж, който я ужасяваше, се помпаше със стероиди. Беше висок около два метра. Ръцете му бяха изключително мускулести, а широките му гърди й напомняха на масивна планина. И макар кожата му да бе със златист тен, то косата му беше това, което го правеше очарователен. Тя беше с цвят на есенни листа — червено-оранжева и с изсветлели руси кичури. Стигаше до раменете му, а отпред на челото се разделяше леко на една страна.

Тъй като чертите му бяха почти човешки, то лицето му би трябвало да всява страх. Но не беше съвсем така. Очите му, с цвета на разтопено злато, имаха котешка форма, с много дълги мигли. Носът му бе широк и по-плосък от нормалното. Изпъкналите скули доминираха пред другите му белези, но успешно допълваха волевата, квадратна брадичка. Тя привлече вниманието й към пълните му, почти нацупени устни, които в този момент се разделиха и откриха изключително бели, остри зъби, нетипични за нормалните хора.

— Отдръпни се назад, Тами! — Този, който извика, беше шефът й — Тед Армстронг. — Не прави резки движения и ела при мен. Веднага!

Да се отдръпна назад? Той очаква от мен да се раздвижа? Осъзна, че е започнала отново да диша, когато белите й дробове спряха да я болят от липсата на кислород. Имаше желание да извърне глава и да хвърли към шефа си онзи поглед „ти шегуваш ли се?“, но не беше в състояние да помръдне. Също така не можеше да застави ужасения си взор да се откъсне от огромния звяр, който бавно приближаваше и я дебнеше с големите си, странно красиви котешки очи. Мъжът изглеждаше страшно ядосан, когато отново изръмжа.

— По дяволите, Тами! Отстъпи бавно, сега! Дръж погледа си надолу, към земята, и ела при мен. Можеш да го направиш!

Младата жена си пожела да е така, но тялото й продължаваше да не я слуша, докато мълчаливо му крещеше да се подчини на заповедите й. Нищо не помръдна, освен сърцето, което лудо биеше в гърдите й, и въздуха, минаващ през разтворените й устни. Премигна, което бе напредък, но това беше всичко.

— Валиант! — Друг мъж извика силно. — Успокой се и се отдръпни далече от жената! Тя не те предизвиква! Просто е изплашена до смърт! — Новият глас имаше силен и дълбок тембър и звучеше ядосано.

Мъжът — звяр изръмжа отново и направи още една крачка към Тами. Тя искаше да избяга, но краката й сякаш бяха пуснали корени в земята. Опита се да откъсне поглед от златистите очи, втренчени в нея, но не успя да прекъсне връзката.

Всеки бе чувал за Новите видове. Всеки, който някога бе чел вестник или гледал телевизия, знаеше, че те са хора, с които Мерикъл Индъстрис тайно бе експериментирала. В продължение на десетилетия фармацевтичната компания бе финансирала секретни изследователски лаборатории под предлог, че тества лекарства за борба с болестите. Истината излезе наяве, когато безброй оцелели от тези съоръжения бяха освободени.

По дяволите, помисли си тя, този очевидно е Нов вид. Знаеше, че оцелелите мъже и жени, наричани с това име, физически променени с животинска ДНК, населяваха тези места.

Мъжът — звяр, който я дебнеше насреща, несъмнено бе един от тях и очевидно опитите при него бяха успешни, тъй като не изглеждаше нормално и по обичайния начин. Тами изобщо не бе виждала нещо подобно и не желаеше никога да среща такова същество.

Той изглеждаше като човек… но не съвсем. Това я накара да си зададе въпроса, доколко силно властват над него животинските му инстинкти.

— Някой да даде пистолет с приспивателно — прозвуча уплашен женски глас. — Веднага! Мърдайте!

— Валиант? — обади се отново мъжът с дълбокия глас. — Чуй ме, човече! Тя не е искала да навлиза в територията ти. Заблудила се е, тъй като някой е объркал картите и тя се е озовала тук. Знаеш ли, Джъстис организира парти и е наел обслужващ персонал. Тя е само една ужасена жена, дошла тук, за да сервира храна. Това не е провокация. Тя не може да отмести погледа си от теб или да се махне, защото е примряла от страх. Успокой се и просто се отдръпни. Жената ще си тръгне, след като и ти направиш същото.

Джъстис Норт бе определен за лидер на Новите видове. Той бе купил за своя народ спрян от експлоатация стар курорт и земята около него и го бе превърнал в анклав на Видовете, който нарекоха Резервата. Мъжът също така беше и говорител на своята раса, дал всички интервюта по телевизията. Сега бе наел кетъринг фирмата на Тед за домакин на първото парти в Резервата и поради тази причина Тами бе попаднала на грешното място.

Тя преглътна, знаеше тази информация благодарение на съзнанието си, което все още действаше. Поне успяваше да следи разговора, от който можеше да зависи живота й. Струваше й се, че това ще бъде последната й работа за Тед. По дяволите, това може да е последният ми ден, в който правя нещо, все пак.

— Чуваш ли ме, Валиант? Знаеш ли колко ще се ядоса Джъстис, ако нараниш някого, когото той е наел? Длъжни сме да дадем шанс на тази вечеря, за да накараме хората, живеещи в града, да се чувстват добре с нашето присъствие тук. Ако атакуваш един от тях, ще ги настроиш негативно. — Мъжът с дълбокия глас въздъхна. — Позволи ми да й помогна. Става ли така, приятелю? Мога ли да вляза в двора ти, за да я отведа?

— Не — изръмжа човекът — звяр. Той отметна назад глава и оглушителен рев разтърси гористата местност.

Най-накрая Тами се раздвижи, но не в посоката, в която искаше — към фирмения микробус и по-близо до помощта, която бе пристигнала да я спаси, а към другата страна на портата, през която бе влязла. Краката й се подгънаха и тя падна на тревата. Но не се пльосна напълно, а остана на колене.

Той сигурно бе някакъв вид лъв или тигър. Разпозна животното по звука, който беше издал. Имаше доста отличителен рев. Огледа внимателно окраската му, широкия му нос и накрая острите му зъби. По дяволите.

Той определено е смесица с някоя от големите котки. Предположи, че е с лъв. Вторачи се в него и се зачуди дали няма да се подмокри от ужас. Това ни най-малко не би я изненадало. Сякаш денят й можеше да стане по-зле от досега.

— Запази спокойствие — нареди човекът с дълбокия глас. — Няма да вляза вътре. Говори с мен, Валиант! В противен случай някой ще укроти задника ти и знам колко ще бъдеш разстроен от това, което ще ти стори.

Мъжът — звяр имаше име. Той не беше човек, нито нормално същество, но Тами предположи, че името е негово. Що за име е Валиант1? Знаеше, че това означава смелост, нещо, което й липсваше в момента. Пожела си яростно в действителност въобще да не е там и да не се взира в най-лошия си изобщо съществуващ кошмар.

Най-накрая Валиант рязко отклони вниманието си от Тами, за да погледне някой вляво зад нея.

— Не стреляйте по мен — заплашителният тон в гласа му беше силен и ясен.

Последва всеобща въздишка.

— Нека жената си иде. Какво е твоето отношение все пак? Казала ли е нещо, преди да премине през портата? Тя не е знаела, че това е твоята къща, а не клуба. Дали са й грешна карта. Струва ми се, че всичко, което е направила, е, че е излязла от микробуса и се е запътила към входната ти врата, преди да я откриеш. Нима те дразни?