Лорън Донър - Валиант

— Моя — изръмжа Валиант.

— Майната му — изстена Тайгър. — Къде е този пистолет с приспивателно? Нужен ми е бързо.

— Идвам, Тами — извика Тед.

— Не! — изкрещя Тайгър. — Той ще те разкъса.

— Е, направи нещо, тогава — поиска Тед. — Няма да стоя тук и да гледам как ще бъде изнасилена от този… този… човек.

Валиант извърна глава. Лицето му бе на педя от Тами. Тя се взря в очите му. От близко изглеждаха невероятно красиви. Забеляза как цветът им се променя като на буен поток от разтопено злато. Миглите му бяха много гъсти, червеникавооранжеви и дълги. На длани и колене, той беше на нивото на лицето й, както бе коленичила така върху тревата. Когато вдиша отново, устата му остана затворена, а острите му зъби — скрити. Мек звук излезе от гърлото му, като дълбоко мъркане. Премигна, докато пропълзя още по-близо.

Мърдай, дявол да го вземе! Тя нареди на тялото си да се отдръпне назад, да направи нещо, но то не я послуша. Мъжът вдигна една от големите си длани и тя видя ноктите му. Те бяха по-дебели от нормалното, но заострени и с обичайните размери като при човека. Присегна се бавно и грапавите му палци докоснаха дългата й коса, отстраниха я от бузата й. Пръстите му я погалиха по лицето. Върховете им бяха загрубели. Кожата й настръхна и това беше странно, но приятно усещане. Ръката му отметна кичурите през рамо, преди да се спусне към талията й.

— Красива — избоботи той тихо. — Толкова красива.

Младата жена преглътна.

— Бла… — гласът й се прекърши. — Благодаря — успя да прошепне.

Не беше уверена какво привлекателно намираше той в нея. Дали това бе дългата коса или лицето й? Бяха й казвали, че има чаровни сини очи. Каквото и обаятелно да беше намерил, тя бе благодарна, че най-сетне успя да проговори. Това не беше много, тъй като изглежда бе в състояние само да издиша думите, но се надяваше, че сега има възможност да издаде оглушителен писък, ако се наложеше. Имаше лошото предчувствие, че ще е скоро, ако този мъж поискаше да прави с нея секс.

Той затвори очи, дишаше дълбоко.

— Толкова хубаво миришеш. Ягоди и мед. Обичам ги. — Мек тътен излезе дълбоко от гърлото му. Отвори очи. — Не се страхувай. Никога не бих те наранил, Тами — придвижи огромното си тяло по-близо.

С разтуптяно сърце, младата жена затвори очи, когато косата му докосна лицето й, и застина, когато бузата му се долепи до нейната. Кожата му бе топла, а горещият му дъх опари шията й там, където я беше оголил, когато отметна къдриците й.

Какво прави той сега? Някои от страховете й, които бяха изчезнали, когато й обеща, че няма да я нарани, имаше опасност да се върнат. Плаши ме до смърт, да, но не ми е сторил нищо болезнено. Подскочи леко, когато я облиза там, където шията и рамото й се срещаха.

— Ъъъ — измрънка, но не отвори уста. Усещането бе различно от всичко, което беше преживяла досега. Езикът му имаше леко грапава повърхност, но не беше груба или дразнеща. През тялото й премина тръпка и това й се стори странно еротично. После острите му зъби нежно одраскаха кожата й, създавайки друго особено съблазнително усещане.

— Шшт — издиша той думата, след като отдръпна езика и зъбите си. — Няма да те нараня.

— Какво прави с нея? — гласът на Тед прозвуча тревожно. — Накарай го да спре!

— Къде е този пистолет с приспивателно? — обади се Марси.

— Млъквайте всички! — заповяда Тайгър. — Той не й причинява болка, а ние само ще го разгневим. Просто я докосва, така че бъдете спокойни.

Шумът на приближаващо превозно средство наруши тишината. Ръмжене излезе от устните в близост до шията на Тами. От звука очите й щяха да изскочат и тя изхленчи, съзряла острите бели зъби, които той оголи, когато извъртя глава, за да види източника на шума. Ръката му, обхванала талията й, се затегна, но без да й причинява болка.

Тя ахна, когато изведнъж и другата му ръка се уви около кръста й. С лениво движение мъжът се изправи, като притегли Тами със себе си и я вдигна на крака. Притисна я здраво отпред към тялото си и я задържа в обятията си.

Тами вдигна поглед към много по-високия мъж, който я прегръщаше със силната си ръка. Краката й бяха като гумени, щеше да се срине, но хватката му бе достатъчна, за да я държи като прикована до огромното му твърдо тяло. Човекът беше ужасяващо мощен.

Той се втренчи в нещо над главата й. Имаше много сърдито изражение. Изведнъж от устните му се изтръгна рев, достатъчно силен, за да проглуши ушите й. Когато повторно изръмжа, за миг видя острите му бели зъби. Тогава я вдигна високо и я притисна до гърдите си. Заключи я в прегръдката си, като краката й останаха да висят във въздуха. След това побягна.

Моя. Мисълта не напускаше главата на Валиант. Повтаряше се отново и отново. Моя. Моя. Моя. Той се движеше бързо, за да я отнесе в дома си, далеч от другите. Те нямаше да му я отнемат. Щеше да се бие до смърт, за да я задържи и щеше да убие всеки, който се опиташе да я откъсне от ръцете му. Ароматът й нахлу в носа му, тялото го заболя от нуждата и нищо друго вече нямаше значение.

Тя е човек. Не е това, което имах предвид, или това, което мислех, че искам. Всичко се промени. Но няма значение. Тя е само моя. Погледна към Тайгър, двамата му събратя с него и двете човешки същества, за да се увери, че няма да нахлуят в територията му.

Лицето на мъжа — човек бе червено, бе сграбчил оградата, готов всеки момент да се прехвърли през нея, а устата на жената — човек зееше отворена, сякаш искаше да изкрещи. Знаеше, че са ужасени, но не му пукаше. Те не представляваха заплаха за него. Но ако Видовете го нападнеха, щеше да му се наложи да се бори. Щеше да го направи, нямаше да позволи на Тами да си иде.

Моя!

Ръката му се стегна около великолепната жена в обятията му, като внимаваше да не я смаже, благодарен, че тя не се съпротивлява. Изглеждаше почти покорна в хватката му, сякаш разбираше, че той я грабна, защото му принадлежи. Надеждите му рязко нараснаха, че и тя го иска толкова, колкото той нея.

Май не съм с всичкия си, призна пред себе си мълчаливо, но това нямаше значение. Тя миришеше прекрасно, фините черти на лицето й бяха това, което искаше да съзерцава вечно, и като я притискаше в прегръдките си, само засили желанието си да я задържи. Идеята да я просне гола на леглото си и да опознае всеки сантиметър от нейната кожа, предизвика мъчителни болки в члена му.

Тя ще поговори с някой, на когото има доверие, а аз ще я убедя, че ще бъдем щастливи заедно. Мога да го направя. Тя ще поиска да остане. Длъжна е. Моя. Моя. Моя. Тя ми принадлежи.

Той нямаше реална представа как да се получат нещата, но определено бе силен мъж, и сега, когато бе свободен, всичко беше възможно. Беше прекарал живота си, затворен във влажна клетка, наранен през по-голяма част от времето и винаги толкова самотен. Затова мисълта да има половинка, някого, с когото да се опознаят и да споделят бъдещите си дни, му бе станала върховна мечта.

Прегърна я по-нежно и се закле да я защитава с живота си, нямаше да позволи на никого да му я отнеме. В това нямаше смисъл. Тя беше в ръцете му, той бе заявил своите права и нямаше намерение да я освобождава. Така или иначе, по някакъв начин, щеше да я убеди, че той е мъжът за нея.

Някога бе мечтал да живее извън бетонните стени и ето, че се бе сбъднало. Всичко е възможно. Вдъхна прекрасното женско ухание, притисна я по-здраво към тялото си и една дума непрестанно се въртеше в главата му.

Моя!