Тами реагира на ужаса със секунда закъснение. Размърда се вдървено, повдигна ханш и се изви към огъня. Цялата тежест на Марк сега лежеше върху тялото й и я смачкваше, затова трудно се извъртя в обратна посока, за да се измъкне напълно изпод мъжа. Вече свободна, използва рамото си, за да премести горната част на тялото си върху тревата, тъй като ръцете й бяха все още завързани зад гърба.

Остана да лежи, свита на една страна, без да обръща внимание на камъчетата, които се забиваха в кожата й. Чу някой да стреля с пистолет, пукотът беше силен, но адът се стовари отгоре й миг по-късно с избухването на стрелбата. Нямаше представа по нея ли стрелят или не. С мъка се изправи и с диво отчаяние хукна към тъмнината на гората.

Въпреки че някои куршуми пръскаха кората на дърветата около нея, тя продължи напред, без да спира. Докато лагерният огън зад гърба й хвърляше светлина, успяваше да се промуши между стволовете, избягвайки сблъсъка, но когато проблясъците на пламъците избледняха, остана напълно сляпа.

Продължи да тича, докато рамото й се блъсна в някакъв нисък клон и въздействието на удара я повали на колене. С много труд изпълзя до дънера и мъчително се облегна на грубата кора. Опитваше се да успокои дишането си, белите й дробове щяха да се пръснат, затова не обърна внимание на грапавостта срещу голата си кожа.

Някъде зад нея изкрещя мъжки глас — ужасен, болезнен вик — и това я мотивира да продължи да се движи. Рязко задърпа китките си, но коланът отказваше да поддаде. В душата й се бореха разочарование и страх, когато неуверено пое напред — искаше да увеличи дистанцията между себе си и куршумите.

Вървеше и се молеше зрението й да се адаптира към тъмнината. Зад нея сякаш се водеше война — пистолетни изстрели и пронизващи крясъци непрекъснато раздираха нощта. Най-накрая успя да различи неясни фигури и увеличи темпото до бързо ходене. Не беше изминала много разстояние, когато внезапно нещо се размърда пред нея. Нещо огромно, каквото и да бе то, идваше насреща й.

Отвори уста да изкрещи, докато се опитваше да промени посоката си на движение, но то бе по-бързо.

Едри длани я сграбчиха за кръста.

— Тами! — изхриптя Валиант.

Тя замръзна. Ръцете я притеглиха към покрити с плат гърди. Вдиша познат мъжки аромат. Моментално се отпусна, тъй като го позна и го прие. Беше й липсвал. Мощното му тяло излъчваше топлина, а големите му ръце я затвориха в здрава прегръдка. Коленете й се подкосиха, но не падна. Той я притискаше плътно до себе си.

— Държа те.

Пръстите я сърбяха да се вкопчат в него, но китките й бяха все още завързани отзад. Тя подсмръкна, опитвайки се да се пребори със сълзите на облекчение, че я бе открил и я бе спасил. Беше ужасена. Онези мъже я бяха наранили, но знаеше, че в обятията на Валиант е в безопасност. Кошмарът й беше свършил. Огромният Нов вид щеше да направи всичко възможно, за да не допусне отново да бъде отвлечена. Абсолютно вярваше в това.

— Хайде да седнем и да ти дам моя пуловер — тихо измърка той. — Кожата ти е ледена. Разбираш ли ме?

Тя кимна до гърдите му, Валиант нежно изръмжа и й помогна да седне на хладната трева. Втренчи се в тъмната му фигура, когато клекна пред нея. Представляваше огромна успокояваща сянка в мрака, с дрезгав глас. Някаква материя докосна крака й.

— Вдигни си ръцете.

— Не мога. Вързани са зад гърба ми.

— Забравих. Толкова съм разярен, че ми е трудно да мисля. — Той изруга.

Отново обви ръцете си около нея. Тами оцени жеста и се почувства утешена от топлината и сигурността на обятията му. С нежни пръсти той развърза кожения ремък и освободи китките й. Тя раздвижи ръцете си напред и изскимтя от болката, която ги прониза. Дори раменете я боляха, тъй като бяха стояли в едно и също положение дълго време.

— Ще ги убия! — оголи зъби той. — Всички до един! — Отдръпна се леко назад, докато между телата им се отвори малко пространство, пое внимателно китките й и нежно прокара палци по наранената кожа. — Надушвам кръв по теб.

Вдигна дланите й към лицето си и вдиша. Тогава направи нещо, което изобщо не беше очаквала от него. Подскочи, но не издърпа ръцете си, след като езикът му нежно облиза болезнено парещата кожа на едната й китка. Действието му доведе до намаляване на мъчителното усещане. После мъжът се обърна и повтори същото с другата.

— Какво правиш, Валиант?

— Сега по-малко ли те боли?

Кимна му в отговор, но си помисли, че сигурно и той не вижда като нея в тъмното.

— Да.

Тогава забеляза, че изведнъж стана необичайно тихо. Звуците на гората напълно заглъхнаха заедно с изстрелите. В един зловещ момент в клоните над тях прошумоля лек ветрец.

— Трябва да се облечеш, защото скоро ще дойдат — прикани я тихо Валиант. — Хайде, сложи този пуловер. — Пусна дланите й.

— Кой ще идва? — Страхът я сграбчи отново, надяваше се, че няма предвид мъжете, които я бяха отвлекли.

— Моите хора ще ни търсят и това няма да им отнеме много време. Не се притеснявай! Вече са се погрижили за онези, които те похитиха. Вдигни си ръцете!

Тя изпълни нареждането му и с негова помощ успя да надене пуловера, като много внимателно го прокараха през изранените й китки. Дебелата мека тъкан бе запазила топлината на тялото му и неговия аромат. Мъжът й помогна да се изправи и тогава тя видя, че дрехата му й стига до средата на бедрата, стоеше като мини рокля върху дребната й фигура. Той нави ръкавите до лактите й.

— Не искам материята да трие разранената ти кожа — обясни.

— Благодаря. — Беше трогната, че той се отнасяше толкова внимателно.

Тогава го видя как отстъпи назад и вдигна ръце. Бледата лунна светлина, която се процеждаше през клоните на дърветата, отрази нещо бяло. Чу се звук от разкъсване на плат.

— Дръж се за мен, Тами. Ще използвам моя потник, за да направя нещо като шорти и да защитя благоприличието ти.

Коленичи в краката й. Дори в тази поза главата му стигаше до нивото на гърдите й. Валиант беше невероятно висок, спомни си тя. Той вдигна пуловера малко под бюста й, но на нея не й беше неудобно да стои гола пред него. Нежно я прикани да не мърда.

Плъзна внимателно част от долната дреха между краката й и върза краищата от двете страни на хълбоците й, за да покрие бикините. Тя си припомни, че подобно нещо носеха сумистите. После той се изправи и тя пусна пуловера да падне надолу. Валиант пристъпи по-близо до нея.

— Ще те взема на ръце. Ти си боса и ранена. Вече си в безопасност и никой повече няма да ти причинява болка.

— Знам — отвърна тихо. — Благодаря ти.

За един дълъг момент той не продума нищо.

— Тами, никога недей да ми благодариш за твоята защита. Ти си моя. За мен това е дълг и чест.

Заявлението му я изненада и я остави безмълвна. Никога досега никой мъж не й беше казвал подобно нещо, не бе правил такъв жест за нея. Но всичко във Валиант беше специално. Не можеше да си представи някое от последните си гаджета да хукне в гората през нощта, за да спасява живота й. Сълзи напълниха очите й и тя бързо ги преглътна. Боеше се, че ще го разтревожи повече, ако съвсем се поддаде и избухне в ридания.

Новият вид се наведе и нежно обви едната си ръка около кръста й, а другата прокара под свивката на коленете й. Вдигна я и я настани в обятията си. Направи го толкова лесно, сякаш тежеше колкото едно перце. Без да се колебае, Тами обгърна с ръце врата му и го прегърна силно.

Голата му плът й донесе утеха. Когато Валиант пое напред, тя отпусна глава върху топлата му гръд, близо до извивката на рамото. Изтощението и болката я бяха изцедили както физически, така и психически. Под въздействието на предпазливите му крачки, тя се унесе.

Глава 6

Някакъв шум събуди Тами. Дали беше заспала или бе припаднала? Валиант все още я носеше. Вдиша чудесния му аромат, топлината му я обгръщаше така плътно, както и ръцете му. Мъжът изръмжа тихо.

— Хората са пред нас. Скоро ще излезем от гората, но още отсега те предупреждавам — там, където отидеш ти, идвам и аз. Те ще искат да те прегледа човешки лекар и аз настоявам за същото, Тами. Кажи им да ми позволят да остана до теб. Ще се боря с всеки, който се опита да те отдалечи от мен.

— Недей да ръмжиш и да се зъбиш на хората, моля те — младата жена повдигна глава. — Достатъчно плашещ си и без това.

Той спря за миг. Тя едва успя да различи лицето му на слабата лунна светлина, но забеляза как кимна.

— Само не си мисли, че ще те пусна. Направих го преди и виж какво се случи. Тази вечер можеха да те убият. Ако беше останала с мен, онези мъже нямаше да те отвлекат. Никой не би припарил близо до теб, без да умре най-напред.

В нея се надигна чувство на вина.

— Относно лампата…

Младият мъж я погледна и изръмжа гърлено, гърдите му завибрираха, докато си поемаше дъх.

— Не ми се говори за това.

— Не исках да те наранят — добави бързо.

Той извърна глава, подуши въздуха и продължи напред.

— Ще го обсъдим по-късно. Сега си в безопасност с мен. Ще те защитавам. Не се опитвай отново да бягаш. Глупаво е.

Тами не можеше да оспори думите му. Не искаше да си признае, но не желаеше Валиант да е далече от нея. Беше прекарала последните пет седмици в мисли за него, липсваше й. Дали заради травмата или поради факта, че бе спасил живота й, въпреки че би трябвало да й е бесен, задето го удари с лампата, но се чувстваше добре в ръцете му.