— Знам – сяда и кръстосва крака. – Ще я прегазиш ли днес, татко?

— Тате! – отвръщам и набутвам роклята на най-горния рафт с въздишка. – Възможно е.

— Смешно е – Мади се кикоти.

— Знам – вадя сладка малка моряшка рокличка. Няма ръкави, но ще намеря жилетка. – Ами тази?

— Не, татко.

— Тате! Ами тази? – показвам й лимоново, дълго до глезените брокатено нещо, но тя поклаща непокорната си малка глава. – Мади – въздъхвам, – ти няма да носиш това – Боже, дай ми сила бързо, преди да съм извил упорития й малък врат.

— Ще нося чорапогащник. – Тя скача и отваря чекмеджето на розовия си скрин. – Ето този – казва и вдига някакво бонбонено раирано нещо.

Накланям глава в благосклонно кимване. Мога да приема това.

— Ами тениската?

Тя поглежда надолу и гали малкото си коремче.

— Тази ми харесва.

— Тогава какво ще кажеш да купим една в по-голям размер? – правя компромис. Дръпвам ментовозелена тениска с дълги ръкави, покрита със сърчица, и я вдигам, целият горя от желание и се усмихвам. – Аз обичам тази. Направи тате щастлив! – цупя се, мамка му, като тъжен и отчаян идиот, а виждам, че нейният петгодишен ум също смята, че съм идиот.

— Добре – въздъхва тежко. Това е глупаво. Тя е тази, която угажда на мен.

— Добро момиче. – Вдигам я и я поставям на леглото. – Вдигни! – Вдига ръце във въздуха и ми позволява да я отърва от полутениската, а после да я заменя със зелената, която толкова много обичам. След това свалям панталонките и покривам малките й крачета с прекрасния бонбонено раиран чорапогащник, и накрая връщам малките дънкови неща. – Идеално – отстъпвам и кимвам одобрително, после вадя сребърните й високи кецове от гардероба. – Тези ли? – не знам защо питам. Тя отказва да носи друго.

— Да – пада на сладкото си малко задниче и вдига крака, за да й ги обуя. – Тате?

Напрягам се от глава до пети, щом чувам името, с което непрестанно настоявам да

ме нарича. Иска нещо.

— Мади! – отговарям бавно и предпазливо.

— Искам сестричка.

Едва не падам по задник от смях. Още едно момиче ли? Мамка му, ще трябва да ме упоят и да ме вържат, за да измъкнат семето ми. Никакъв шанс. Никога!

— Какво е толкова смешно? – Мади учудено гледа лицето ми.

— Мама и аз сме щастливи само с вас двамата – усмирявам я. Бързо слагам другата обувка, нетърпелив да избягам от стаята и от разговора.

— Мама иска още едно бебе – уведомява ме и шокираните ми очи скачат към сериозния й шоколадов поглед. Ава иска още едно бебе ли? Но тя мразеше бременността. Аз я обожавах. Тя я мразеше. Аз обожавах всичко в нея освен раждането. Ава наистина ми отмъсти по време на тези адски двайсет и четири часа. Бях намушкван с нокти, постоянно ми се крещеше и бях заплашван с развод при множество случаи. А устата й беше като шибан канал. Но това, което ме убиваше най-много, беше да я гледам в такава адска болка и да съм неспособен да й помогна. Нищо не можех да направя за нея и повече не планирам да я подлагам на това.

— Имаме нужда само от вас двамата – потвърждавам. Вдигам я от леглото и я поставям на мъничките й, покрити със сребро крачета.

— Знам – побягва със смях. – Мама каза, че очите ти ще изскочат, и наистина изскочиха!

Смея се, но не защото е смешно. Не е. Смея се, защото съм шибано облекчен. Никога не бих могъл да откажа на Ава, ако тя наистина иска още едно бебе. Не и след моя творчески подход да се сдобием с нашите прелестни копия. Усмихвам се с щастливата усмивка, която пазя единствено за моите бебета. Толкова се радвам, че скрих тези хапчета.

Това наистина е най-дългият следобед в живота ми. Десетки деца тичат наоколо и пищят, а майките им се преструват, че наглеждат отрочетата си, но съм под постоянното наблюдение на отчаяната група отегчени домакини. Може би трябва да зарежа заниманията си като личен треньор и да инвестирам малко време в даването на уроци по различни видове чукане и начини на задоволяване на съпрузите на тези жени. Кимам замислено на себе си, когато мама се появява в зрителното ми поле. Има онова изражение и знам, че ще ми чете лекция.

— Сине, карай полека! – Поглежда бутилката бира в ръката ми и направо ме кара да отпия.

Отивам до нея и я прегръщам, за да не се тревожи.

— Майко, спри да се суетиш! – Повеждам я към терасата, където баща ми, Амалия и доктор Дейвид седят и бъбрят щастливо. Бебетата ми също не успяват да държат родителите ми настрана.

— Аз просто… – мама запъва на думите, поставя ръка на стомаха ми и разтрива леко. – Просто се тревожа, това е.

Знам, че се тревожи, но няма нужда. Мога да се насладя на няколко бири както всички останали и мога да го правя в приятна атмосфера със семейството си. Но все още не докосвам водка.

— Е, казах, че не трябва, затова спри! Край! – насърчавам я да седне до баща ми. – Искаш ли бира, татко?

Поглежда ме усмихнат.

— Не, синко. Обещах на Джейкъб няколко скока на онова надуваемо нещо – сочи през моравата. Обръщам се и виждам десетки деца, напомпани с Е-та*, да скачат и пищят на надуваемия замък.

[* Редица подсладители, ароматизатори, консерванти и други, слагани като добавки в храни и напитки. – Б.пр.]

— Късмет! – Дейвид се смее и поставя дланта си върху издуващия се корем на бременната му жена. Усмихвам се топло и гледам как татко бавно отива към Джейкъб, който маха като луд с ръка на дядо си. И тогава забелязвам Елизабет, коленичила пред Мади, да се опитва да върже къдриците й на шибани опашки.

— Остави я на мира, мамо! – извиквам през градината. Спечелвам си мръсен поглед от Елизабет и кикотене от моята малка госпожичка.

— Прегазвай, тате! – пищи Мади, избутва ръцете на баба си от косата си и побягва към къщичката на дървото.

Хиля се, докато гледам как изстрадалата майка на Ава се вдига на крака. Не мога да се спра. Тя ме поглежда заплашително, което ме кара да се ухиля още повече. Нищо не ме радва повече от това да я дразня, но тя доста добре се справя да ми отвръща, така че не се тормозя много. Просто ще продължа да се наслаждавам.

— Защо дъщеря ти трябваше да бъде като теб? – вика през моравата към мен.

Едва не изплювам бирата си.

— Като мен ли?

— Да, като теб. Предизвикателна.

Смея се. Сигурно се шегува.

— Мисля, че ще откриеш, че моята малка дама е копие на твоята дъщеря. Тя е абсолютно непокорна.

Елизабет пухти, докато оправя блузата си, после се отправя към кухнята, за да помага на Ава. Предизвикателна ли? Глупавата жена не знае за какво говори.

Оставям мама с Амалия и Дейвид и отивам при приятелите ни, които без никаква изненада са се настанили на бара.

— Мой човек! – Сам ме тупва по гърба, а Джон кимва, докато се навеждам, за да може Кейт да целуне бузата ми.

— Всички ли са добре? – питам и се сривам на един от столовете. – Къде е Дрю?

Кейт се смее и сочи надуваемия замък, където Дрю се провира през купищата деца, за да намери дъщеря си.

— Иска да е сигурен, че Джорджа ще се върне при майка си без рани и синини.

— Като говорим за деца – соча с бутилката между Кейт и Сам. Не мога да сдържа сериозното си изражение, когато тялото Джон започва да се тресе и цялата къща започва да вибрира от този дълбок смях.

— Джеси – въздъхва Кейт, изтощена от постоянния ми въпрос. – Казах ти. В това тяло няма и грам майчински инстинкт.

— Справяш се с моите бебета съвсем добре – посочвам. Страхотна е с тях.

— Да, защото ви връщам прелестните създания, щом ми омръзнат – ухилва се. Аз също се усмихвам и вдигам бутилка, за да се чукна с нея.

— Ще потърся съпругата си. – Ставам отново, нетърпелив да я открия и да й съобщя точно какво планирам да направя с нея по-късно.

Къде е тя?

Откривам я в кухнята с Кати, която е поела подготовката на храната.

— Ето го моето момче! – изпява старата ми икономка. Повдига се, за да целуне бузата ми, после излиза от кухнята с поднос, пълен с малки сандвичи с изрязани корички. – Ще кажа на Клайв да събере децата. Какъв прекрасен ден!

Гледам как излиза. Обръщам се бавно, докато откривам това, което търся. Ава ме наблюдава внимателно и очите й се замъгляват. Никога няма да ми се насити.

— Липсваше ми. – Тръгвам напред и оставям бутилката на плота. Кърпата пада от ръцете й и Ава се обляга на плота, сякаш ме приканва, малката изкусителка.

Не съм нежен. Грабвам я и я приковавам към стената, а устата ми открива сладката плът на врата й.

— Джеси, недей! – въздиша тя и се извива към гърдите ми.

— По-късно ще разкъсам тази рокля и ще те чукам до следващата година.

Тя стене, вдига голото си коляно и потрива леко твърдия ми член.

Контрол, контрол, контрол. Шибан контрол!

— Дадено – мъдро се съгласява тя. Не че има избор. Където и когато, знае го. Но не сега, мамка му!

Ръмжа от безсилие и откъсвам тялото си от нейното.

— Обичам те, по дяволите!

— Знам. – Усмихва се, но от това очите й не заблестяват както обикновено.

— Какво има, бебче? – Навеждам се, за да изравня лице с нейното. – Кажи ми!

Тя въздиша и ме поглежда почти нервно.

— Иска ми се Дан да беше тук.

Нужна е цялата ми любов към тази жена, за да не изръмжа от безсилие. Мамка му, тъпакът ми струваше почти половин шибан милион, откакто го познавам, не че някога ще споделя това с Ава. Тя знае за първото плащане, но не и за последвалите

две. Само ще се притесни. Той просто не може да не си навлича белята.

— Прекалено тежко е за него – казвам това, което знам, че ще я успокои. – С Кейт и Сам, знаеш…

— Знам – съгласява се. – Държа се глупаво.

— Не, не се държиш глупаво. Целуни ме, жено! – Трябва да отвлека вниманието й. Тя не губи време. Веднага се нахвърля върху мен, стене в устата ми и дърпа косата ми. Винаги действа. – Вкусът ти е прекрасен – ръмжа. Мамка му, ще си изгубя ума. Захапвам устната й и притискам хълбоци към извивките на идеалното й тяло. – Ще ги разкарам – заявявам. – Натрапници!