— Ще го направим по-късно, бебче. – Вдига ме и ме поставя на крака. – Иди си вземи душ! – Шляпва задника ми, като ме праща към банята. Тръгвам, без да се оплаквам. На лицето си имам глупава усмивка. Няма имение, няма Сара, а Джеси е само мой… и на бебетата.

* * *

Накисвам се под прекрасния горещ душ и се обръсвам навсякъде, после изсушавам грубо косата си и започвам да ровя в гардероба за някакви дрехи.

— Вече ти избрах нещо – казва Джеси зад мен. Обръщам се и виждам, че е облякъл свободни шорти за плуване и държи в ръце къса дантелена лятна рокля.

— Малко е къса, нали? – разсъждавам и прокарвам очи по нежната дреха с тънки презрамки и разкроени поли.

— Ще направя изключение. – Свива рамене и я разкопчава, после я задържа пред краката ми. От това изявление заключавам, че няма да ходим на публично място. Гледам го как коленичи, за да ме напъха в роклята, после ме закопчава и отстъпва назад, хванал замислено брадичката си в ръка. – Сладка е – кимва одобрително, хваща ръката ми и ме повежда към двойната врата, която води към верандата.

— Трябват ми обувки.

— Ще шляпаме във водата – отхвърля тревогата ми и ме повежда през верандата,

после по тревата, докато стигаме до портата, която води към плажа.

— Може ли да шляпам по гръб? – питам дръзко и той спира. Поглежда ме с развеселени очи.

— Бременността прави чудесни неща с теб, госпожо Уорд.

Знам, че челото ми се е набръчкало.

— Винаги те искам толкова силно.

— Знам. Липсва ти нещо – казва, след което вади една кала иззад гърба си и я затъква зад ухото ми. – Много по-добре.

Вдигам ръка и опипвам свежия цвят. Усмихвам се на Джеси малко смаяно, но съм прекалено доволна, за да разпитвам. Той ми намига, целува бузата ми и ме повежда. Обръща се, щом стига до стъпалата, за да е сигурен, че ще ги взема внимателно.

— Внимавай с това парче нацепено дърво! – казва и сочи назъбения край на едно от стъпалата. – Внимавай!

— Тогава трябваше да ме оставиш да си обуя обувки – оплаквам се, пропускам стъпалото и скачам на следващото.

— Ава, без скачане! – пухти той. – Ще разтърсиш бебетата.

— О, я млъкни! – смея се и скачам по останалите стъпала, докато краката ми не потъват в топлия златен пясък. – Хайде! – затичвам се по брега, но скоро вдигам глава от краката си, за да погледна къде вървя, и спирам на място.

Всички ме гледат. Всички до последния. Очите ми проследяват редицата хора и забелязвам всички, които познавам, включително семейството на Джеси. Ахвам и се обръщам. Джеси стои зад мен и ме гледа с усмивка.

— Какво правят те тук? – питам.

— Тук са, за да станат свидетели на сватбата ни.

— Но ние вече сме женени – напомням му. – Женени сме, нали? – Внезапно обмислям възможността той да обяви, че изобщо не сме женени, защото имението всъщност не е имало разрешително.

— Да, женени сме. Но мама и татко пропуснаха нашия ден, а и трябваше да го направим по този начин още тогава. – Хваща ръката ми и побутва тялото ми нежно. Тръгвам след него надолу по плажа, където ни чакат семействата и приятелите ни. Всички се усмихват и са спокойни. Разделят се, за да пропуснат мен и Джеси, а аз поглеждам всеки от тях, но виждам само щастливи лица. Брат ми се усмихва най-широко от всички. Не мога да направя нищо повече, освен да свия рамене, с което да покажа изненадата си. Едва сега забелязвам, че шортите на Джеси са бели, както и моята лятна рокля. Значи ще се оженим още веднъж?

Разположена съм върху влажния пясък и нежните вълни облизват краката ми. После ни поздравява мъж, който изглежда също толкова спокоен в облеклото си, колкото сме аз, Джеси и всички наши гости. Мълча и приемам приветствията му, докато съединява ръцете ни. Хванаха ме неподготвена, но ще приема това, което става, и ще повторя думите, които искат от мен. Поглеждам в пристрастяващите очи на Джеси и се усмихвам при всяка дума, която му казвам. Потвърждавам всичко. Подновявам обещанието си да го обичам, да го почитам и да му се подчинявам, после се повдигам на пръсти, за да целуна нежно сочните му устни. Включила съм на автопилот и правя това, което се иска от мен, не защото не знам какво друго да правя, а просто защото това трябва да го направя. Въпреки всичко аз поверявам себе си на този мъж. Той ме води и аз го следвам. Защото знам, че му принадлежа.

Когато идва ред на Джеси, служителят отстъпва назад и Джеси се приближава, вдига двете ми ръце и полага устните си върху тях, като ги задържа там дълго.

— Обичам те – прошепва и гали с палец мястото, където доскоро бяха устните му. – Цяла вечност с теб няма да е достатъчна, Ава. От мига, в който те видях в кабинета си, знаех, че ще промениш живота ми. Планирам да посветя всяка секунда от него да те боготворя, да те обожавам и да ти се наслаждавам. И планирам да наваксам за празните години без теб. Отвеждам те в Рая, бебче. – Навежда се, хваща ме под дупето и ме повдига високо, така че сега той гледа нагоре към мен. – Готова ли си?

— Да. Вземи ме! – настоявам. Прокарвам ръка през косата му и дръпвам.

— О, аз те взех много отдавна, госпожо Уорд. Но точно сега всичко започва истински – целува ме силно. – Без повече ровене, за да се озовеш под мен. Знаеш всичко, което има да се знае. И без повече признания, защото не ми е останало нищо за казване.

— Мисля, че е останало – прошепвам. Сгушвам се във врата му и съм замаяна от цялата му свежа ментова прелест.

— Така ли? – пита и ме понася към блестящата хлад на Средиземно море.

— Да. Кажи ми, че ме обичаш!

Той се отдръпва. Зелените му очи проблясват. Запазената само за мен усмивка украсява идеалните му устни, а тъмнорусата му коса е просто рошава купчина, която ръцете ми дърпат настойчиво.

— Толкова много те обичам, бебче.

Усмихвам се. Отпускам глава назад и затварям очи, когато той започва да ни върти в кръг. Слънцето топли лицето ми, а тялото му, близо до моето, стопля всичко останало.

— ЗНАМ! – крещя и се смея. После се озоваваме под водата и се насочваме към устните си. Прилепям се към него, сякаш животът ми зависи от това, защото наистина зависи.

Това е. Това сме ние. Това ще бъде нашето нормално състояние завинаги, без повече шокиращи разкрития и без повече признания. Двата идеални белега на неговия ненормално идеален корем са постоянно напомняне за трудния път, който извървяхме заедно, но неумолимият блясък на щастие в шокиращо зелените му очи е постоянно напомняне, че аз все още имам този мъж.

И винаги ще го имам.

ЕПИЛОГ

Мамка му, колко време ще трябва да търпя домът ми да е обсаден, а жена ми и бебетата ми да са обсебени? Прекалено дълго, ето колко. Часове вероятно. Мога да грабна подаръците им и да им хвърля по парче торта, а след това да затворя вратата в лицата им. Усмихвам се вътрешно, като си представям изражението на Елизабет, ако го направя. Ще бъде болезнено. А за да се долее сол в раните ми (разбирай лошо настроение), тази година имаме и приятели от детската градина. И техните майки – много жени, които приеха предложението на Ава да останат, ако искат. И, разбира се, те искаха.

Сърдит трополя надолу по стълбището на прекрасното ни малко имение, докато закопчавам ризата и дъвча устната си. Търся някакво извинение, за да избегна това стълпотворение. Но не откривам такова. Моите бебета днес стават на пет години и дори удивителните тактики за преговаряне на тате няма да ги убедят, че купонът е лоша идея – не след като вече са решили. Опитвах всеки път през последните четири години и всеки път буквално се пльосвах по лице, но само защото моята красива жена се намесваше в тяхна полза. Може би, ако тази година ги хвана насаме, мога да ги пречупя с нещо. Дали да не опитам отново със ски?

Стигам до долу, бързо се поглеждам в огледалото и се усмихвам. Изглеждам все по-добре. Все още съм красив и тя все още не може да ми устои. Животът е ужасно хубав.

— Тате!

Обръщам се и всичко в мен се разтапя, докато гледам как момченцето ми тича надолу по стълбите. Тъмнорусата му коса е рошава купчина около красивото му личице.

— Хей, рожденико! – Зелените му очи проблясват, докато се изстрелва към мен, красивият хулиган. – Полека! – смея се, когато се забива в мен и запълзява нагоре по тялото ми.

— Познай какво! – Очите му са ококорени от вълнение.

— Какво? – Интересът ми не е престорен. Наистина съм любопитен.

— Нана Лизбет каза, че може да спим в нейната къща довечера. Утре ще ни води в зоологическата градина!

Опитвам се да скрия недоволството си и да покажа вълнение, равно на неговото.

— Нана Лизбет живее прекалено далеч, а тате обича да ви води сам в зоологическата градина – казвам. Хвърлям го върху раменете си и се обръщам към огледалото. – Виждаш ли колко сме красиви?

— Знам – отговаря пренебрежително, което ме разсмива. – Нана и деди живеят на десет минути. Проверих на телефона на мама.

Бързо ми се напомня, че моята скъпоценна тъща наистина живее на десет минути. Красотата на Нюкий не можа да задържи Елизабет и Джоузеф далеч от внуците им, или по-точно казано от моите бебета.

— Хей, мислех си – опитвам смяна на темата или тактика за отвличане на вниманието, все едно. – Трябва отново да отидем на ски – говоря с прекалено ентусиазиран глас с надеждата да го заразя.

— Вече чакаме гости. – С малките си ръце хваща челото ми и те покриват бръчката, която току-що е заела мястото си.

— Така ли?

— Да, мама каза така и каза да не те слушаме, ако се опиташ да ни отклониш от купона.

Раменете ми хлътват и си отбелязвам наум да уредя едно наказателно чукане на малката заговорничеща изкусителка.

— Мама има нужда от парите на тате, за да го направи – безсрамен съм.

— Защо не искаш да имаме купон, тате? – Малкото челце е същото като моето в бръчкането и веднага започвам да се чувствам като гадняр.