ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Аз съм в Рая.

Джеси беше изписан цяла седмица след като се събуди и напусна болницата, осланяйки се на моята подкрепа. Отказа инвалидната количка, доставена до стаята му, което изобщо не ме изненада. Моят голям, мускулест мъж беше лежал три седмици и беше зависим от грижите на непознати хора, затова не мога да му откажа да излезе с достойнство – на краката си, без подкрепата ми от болницата, въпреки че това ни отне един час. Върнахме се в „Луссо”, където Кати започна да се суети и да пърха около нас като квачка, да проверява дали шкафовете са пълни, дали прането е изпрано и дали целият апартамент изглежда като в деня на откриването, преди някой да е живял в него. После й дадох няколко седмици почивка. Нуждаехме се от уединение в нашия дом. Трябваше да се погрижа за Джеси. Трябваше да го превърна отново в мъжа, когото познавам и обичам.

Първата седмица беше провал. Потоци от постоянни посетители заляха дома ни. Дори родителите на Джеси идваха. Отношенията им все още са малко странни и напрегнати, но виждам светлина в очите на съпруга ми, каквато не съм виждала никога досега. Различна е от блясъка на желанието или от гневните потъмнявания. Това е мир.

През тази първа седмица и полицията ни посещава много пъти. Вероятно беше прекалено рано, но Джеси настоя да отметнем този проблем в нашия живот, за да се върнем към нашето нормално съществуване. Патрик се отби заедно с бившите ми колеги и изрази искрени извинения, че ме е поставил в такава ужасна ситуация, но той нямаше как да знае, нито пък горката Сал. Тя напълно се е върнала към печалната, облечена с карирана пола Сал, но изглежда достатъчно доволна. Микаел се е отказал да закупи „Рококо Юниън” и Патрик предложи да ме върне на работа, но аз учтиво отказах, а Джеси не се опита да ме убеди в противното. Не мога да се върна на работа, а и не искам.

Следващите три седмици след тези трескава дни бяха пълни с постоянен контакт точно както го харесва Джеси. Взимахме вана всяка сутрин и се наслаждавахме на дълги разговори. Аз сменях превръзката му, а той втриваше масло в корема ми. Аз готвех закуска, а той ме хранеше (и двамата голи). Той четеше на глас наръчника за бременни, аз слушах внимателно. Той пропускаше пасажите, които биха успокоили нелепите му тревоги, а аз грабвах книгата от ръката му и му ги четях на глас. Той се мръщеше, аз се хилех. Той искаше много секс, но аз не исках да го нараня, което е ирония след постоянната ни битка по този повод, откакто забременях. Трудно е. Бушуващите ми хормони не ми дават мира.

Сега – четири седмици по-късно, съм просната с разперени ръце и крака на леглото в основната спалня на Рая. Гола съм и се наслаждавам на най-високото ниво на Седмото небе на Джеси.

— Удобно ли ти е?

Повдигам глава и откривам местоположението на моя господар, който стои на вратата на банята гол, също като мен.

— Не, защото ти не си тук с мен. – Потупвам матрака до себе си, а той ме поразява с усмивката, запазена само за мен. Но не ляга веднага. Разтваря краката ми и изпълзява между бедрата ми, после подпира свежо избръснатата си брадичка на растящия ми корем и поглежда към мен с тези великолепни зелени очи.

— Добро утро, красиво момиче!

— Добро утро! – С пръсти разрошвам косата му и потъвам още по-дълбоко в леглото с доволна въздишка. – Какво ще правим днес?

— Всичко съм планирал – заявява той и гризва корема ми. – Ти ще правиш каквото ти се казва.

— Това включва ли карти? – питам небрежно, но с голяма надежда. Този път ще се погрижа да загубя, за да не се налага да прехвърлям властта.

— Не.

Разочарована съм.

— А сънлив секс на здрачаване?

Усещам как се усмихва, нежно гризвайки със зъби корема ми.

— Може би по-късно.

— Тогава ще правя каквото искаш. – Бедрата ми се стягат при мисълта за още една мечтателна сесия в пясъка и ми се иска денят да е изминал, за да може това „по-късно” да дойде по-бързо.

— Денят ти започва сега, госпожо Уорд. – Целува шумно пъпа ми няколко пъти, после се надига и ме възсяда. Протяга ръка към нощното шкафче и вдига един плик. – Ето.

— Какво е това? – питам намръщена и предпазливо го взимам. Не обичам изненадите от този мъж.

— Отвори го! – настоява нетърпеливо, после започва да гризе устната си. Нервността ми се усилва, когато и зъбните му колелца започват да се въртят бясно.

Не съм сигурна, че искам да продължа, но любопитството удавя опасението ми, затова бавно го отварям и погледът ми отскача от Джеси към плика и обратно. Бавно вадя листа хартия, разгъвам го и чета първия ред.

Управление на собственост „Хаскет и Сандлър”.

Това нищо не ми говори. Продължавам да чета, но не мога да проумея правния жаргон. Все пак успявам да осъзная огромното число, което следва знака на лирата в долната половина на страницата.

— Купил си още една къща ли? – изтърсвам и поглеждам към него над листа. Казвам „къща”, но ако съдя по числото, до което сега забелязвам, че е написано „за сумата от”, може да е дворец или дори крепост.

— Не, продадох имението. – Хапането на устната е станало направо канибализъм. Дъвче я яростно, докато преценява реакцията ми на съобщението му.

— Ти какво? – Опитвам се да седна, може би мисля, че изправената позиция ще намали шока, но няма да разбера, защото съм натисната обратно на леглото.

— Продадох имението. – Ляга върху мен и обхваща лицето ми с големите си длани.

— Чух те. Защо? – Не разбирам. Аз посадих семето, знам, но не очаквах той да забележи.

Джеси се усмихва и навежда устните си към мен дразнещо. Отчаяно искам да знам какво е причинило това, но също така отчаяно искам вълшебната му уста, както винаги. Пускам документа и се оставям на ритъма, който той е определил. Докосвам големите му рамене, а после очертавам с пръст пътя до челюстта му. Засега ме е разсеял, но няма да се измъкне без обяснение. Имението е всичко, което той познава, въпреки че вече не се възползва от удобствата му.

— Ммм, вкусът ти е божествен, жено – захапва долната ми устна и дръпва, за да я пусне да се плъзне леко между зъбите му.

— Защо? – Притискам го, но го задържам близо до мен и обвивам бедра около тесните му хълбоци. Няма да пусна, докато не изпее.

Взира се в мен замислено няколко мига, после поема дъх.

— Нали знаеш, когато си дете? Имам предвид в началното училище.

— Да – казвам бавно, челото ми е набръчкано, а очите ми несъмнено са любопитни.

— Ами – въздъхва Джеси, – какво ще правя, по дяволите, ако децата ме помолят да отида за един от онези отворени дни, които се провеждат в училищата?

— Отворен ден?

— Когато татковците стават и казват на съучениците на децата си, че са пожарникари или ченгета.

Стискам устни и отчаяно се опитвам да не се разсмея, защото той явно се тревожи.

— Какво бих казал аз? – пита сериозно.

— Ще им кажеш, че си господарят на секс имението. – Не е хубаво. Смея се. Боже, обичам този мъж! – Джеси хваща бързо изчезващите ми хълбоци и смехът ми се усилва. – Спри!

— Сарказмът не ти отива, жено.

— Моля те, престани!

Пуска ме и аз се съвземам от пристъпа на истерия, но долавям загриженото му изражение. Наистина се тревожи.

— Щеше да им кажеш, че притежаваш хотел, точно както щяхме да кажем и на бебетата. – Не мога да повярвам, че се опитвам да му дам извинение. Очевидно винаги се е тревожил, но никога не съм го притискала, защото знам какво значи голямото провинциално имение за него.

Извърта се по гръб и аз бързо заемам позиция върху него. Хваща горната част на бедрата ми и ме поглежда.

— Вече не го искам! – Наистина е непреклонен.

— Но това беше рожбата на Кармайкъл. Не си го продал, когато майка ти и баща ти са искали да го продадеш. Защо сега?

— Защото имам вас тримата.

— Ти винаги ще ни имаш и без това. – В думите му няма логика.

— Искам вас тримата и не искам нищо да усложнява живота ни. Не искам да лъжа децата си за моята работа. Нямаше да им позволя да идват там, а това щеше да ограничи времето, което прекарвам с вас. Имението е пречка. Не искам никакви пречки. Аз имам минало, бебче, и имението трябва да остане в него.

Усещам неописуемо облекчение и усмивката, която изгрява на лицето ми, е доказателство за това.

— Значи те получавам за цял ден, всеки ден?

Свива рамене глуповато.

— Ако ме искаш.

Хвърлям се върху него и покривам с целувки цялото му красиво лице. Но бързо сядам отново, щом се сещам за нещо.

— Ами Джон и Марио? И Сара? Какво ще стане със Сара? – Не изпитвам лоялност към тази жена, а само състрадание, но не искам отново да се опита да се самоубие. Към Джон и Марио обаче изпитвам истинска обич.

— Говорих с тях. Сара ще приеме предложение за работа в САЩ, а Джон и Марио са повече от готови за пенсия.

— О! – казвам разбиращо, но подозирам, че всички те са получили приятна малка сума за услугите в имението независимо от начина, по който са служили. – А членовете ще подновят ли членството си при новите собственици?

Джеси се смее.

— Да, ако обичат да играят голф.

— Голф ли?

— Земите ще бъдат превърнати в голф игрище с осемнайсет дупки.

— Еха! Ами спортните съоръжения? – питам.

— Всички те ще останат. Ще бъде доста внушително. Няма да бъде много по-различно от моята структура, но частните апартаменти вече наистина ще бъдат превърнати в хотел, а общата стая ще служи за зала за бизнес конференции.

Мога да си представя, че ще бъде внушително.

— И това е краят?

— Да. Сега трябва да те приготвя за остатъка от деня ти. – Опитва се да стане, но аз го приковавам отново долу.

— Трябва да освежа белега ти – соча към гръдния му мускул, където съвършеният ми кръг почти е изчезнал, после поглеждам към собствената ми едва видима синина. – И ти трябва да поработиш върху моя.