Очите й се стрелват към моите.

— Добре ли е?

— Ще бъде, ако упоритият идиот слуша лекаря. – Вдигам миниатюрния буркан фъстъчено масло, което намерих в ресторанта. – И започне да яде.

Тя се усмихва. Нервно.

— Надявам се да имаш още от тези.

— Десет – вдигам ръка, в която виси хартиена торба. – Но не са любимата му марка, така че сигурно ще го откаже.

Тя се разсмива, но бързо спира, сигурно защото смята, че е неуместно. И вероятно е. Не защото ситуацията не е смешна, а защото тя се смее с мен.

— Знам всичко, Сара. – Трябва да разбере, че съчувствието ми е само заради новото ми знание. – Никога няма да забравя какво се опита да ни причиниш, но мисля, че разбирам защо си го направила.

Червените й устни се разтварят и устата й увисва в шок.

— Той ти е казал?

— За твоето момиченце. За Роузи. За Кармайкъл, за катастрофата и защо момичетата са били с Кармайкъл.

— О! – свежда поглед към синия под. – Винаги е било нещо само между нас.

Има предвид тяхната история и връзка, която аз съм прекъснала. Жената, която стои пред мен, винаги е излъчвала самоувереност и напереност, а аз съм оголила душата й. Тя е нищо и го знае. Наистина я съжалявам. Съжалявам, че аз имам всичко, което тя иска, и го имам с мъжа, когото тя иска. Опита се да отнеме живота си, но това никога няма да ме накара да отстъпя. Нищо няма да ме накара да отстъпя. Нито отхвърлени бивши любовници, нито секс клубове от висока класа, нито проблеми с пиенето, нито откачени бивши съпруги, нито шокът от загубената дъщеря или опустошението на Сара. Нито пък лудостта, която лъха от всичко това. Този мъж ми даде всичко и аз не смятам да го напускам. Ние сме неразделни.

— Може ли да го видя? – пита тихо. – Ще разбера, ако откажеш.

Би трябвало да откажа, но състраданието ми пречи. Трябва да сложа край на тази история. Тя също.

— Добре. Ще чакам тук. – Сядам на твърдия пластмасов стол и гледам как тя изчезва в стаята му.

Няма нужда да чувам какво ще бъде казано. Мога да си представя. Вместо това довършвам шоколада си и тялото ми е благодарно за дозата захар.

— Ава?

Вдигам поглед и виждам майката и сестрата на Джеси да бързат по коридора.

— Здравейте! – казвам с пълна с шоколад уста и вдигам ръка, за да покажа, че не мога да говоря.

— Сестрата каза, че той е буден. Джеси е буден! – Беатрис поглежда към вратата, после отново към мен.

Кимвам и дъвча бързо, после преглъщам, за да й дам информацията, която й трябва.

— Той е добре. Кисел е, но е добре.

— Слава Богу! – обръща се и прегръща Амалия. – Той ще се оправи.

Гледам как Амалия ми се усмихва над рамото на майка си.

— Кисел ли?

— Или упорит, което предпочитате. – Свивам рамене с усмивка и зелените й очи проблясват разбиращо.

— Последното със сигурност – потвърждава и държи хълцащата си майка в обятията си. – Радвам се, че ядеш.

Поглеждам към опаковката от шоколада, който току-що съм унищожила, и се усмихвам. Хубаво е да се яде. Мога лесно да набутам в устата си още един.

— Къде е Хенри? – питам.

— Паркира колата. Имаш ли нещо против да го видим? – пита Амалия.

Цапардосана съм много рязко и силно с осъзнаването, че Джеси не знае, че са тук.

И нямам представа как да се справя с това. След последната ни среща с родителите му би трябвало да избягвам да го подлагам на потенциално стресиращата ситуация, но се хващам за факта, че той не може да избяга от тях. И може би поемам огромен риск, но знам, че ще бъде единствената ми възможност да ги събера в една стая заедно. Той ще трябва да слуша. Ако не му хареса това, което чуе, така да бъде, но успях да видя, че семейството му скърби въпреки моите тревоги и скръб. А сега е моментът всички грешки да бъдат поправени, независимо кой е виновен. На това се надявам, но изборът е негов и аз ще го подкрепя каквото и да реши.

— Още не съм имала възможността да му кажа, че сте тук – обяснявам почти извинително. – Щом се събуди, лекарят дойде при него, а сега вътре е приятел.

— Можеш ли да го направиш? – Беатрис се откъсва от Амалия и вади носна кърпичка от ръкава на жилетката си – Можеш ли да му кажеш, че сме тук?

— Разбира се, но…

Амалия ме прекъсва.

— Не искаме да го разстройваме, затова не бързай!

— Но ще опиташ. – Беатрис стиска ръцете ми умолително. – Моля те, опитай се заради мен, Ава!

— Добре – усещам натиска, но и отчаянието в молбата на тази дама. Аз съм ключът към възстановяването на връзката й със сина й. Тя го знае, Амалия го знае и аз го знам.

Всички се обръщаме, когато вратата към стаята на Джеси се отваря и Сара излиза оттам. Плакала е и когато вдига ръка, за да избърше очите си, ръкавът на сакото й се плъзга нагоре и виждам бинт около китката й. Но се разсейвам, когато виждам как космите на майката на Джеси настръхват.

Мокрите от сълзи очи на Сара се разширяват от шок.

— Беатрис? – заеква тя и затваря вратата.

— Какво, по дяволите, правиш тук, отмъстителна кучко? – нахвърля се майката на Джеси студено. Не са нужни повече думи, за да потвърдят, че Беатрис знае за срещата на Сара и Джеси и за последвалите я събитията – събития, отнели й внучката.

— Майко! – извиква Амалия шокирана.

Шокирана съм. Сара определено е шокирана. И тогава вратата на стаята се отваря и Джеси застава там също шокиран. Ахвам и изтичвам към него. Забелязвам, че е увит с тънък чаршаф около кръста и е повлякъл стойката за системата и катетъра със себе си.

— Джеси, за Бога!

— Мамо? – изглежда объркан и малко нестабилен.

Беатрис го вижда и изкривеното й от омраза лице омеква.

— О, Джеси, глупав мъж! Връщай се в леглото веднага!

Вече съм дори още по-шокирана. Поглеждам нагоре и откривам единствено недоумение по брадясалото му замаяно лице. Обръщам се и виждам, че Беатрис явно се бори с майчинския си инстинкт да го върне в леглото сама. Не съм сигурна как да разбирам това. Дали изобщо има право да настоява за такова нещо?

Ситуацията е изключително странна, но докато гледам как Сара се измъква тихо и как Амалия и Беатрис оглеждат разтревожено високото тяло на Джеси, бързо се задействам.

— Дай ми пет минути, Беатрис! – казвам, избутвам Джеси обратно в стаята и затварям вратата след себе си. – На какво мислиш, че си играеш? Обратно в леглото!

Отваря уста, за да ми се развика, но бързо я затваря, когато започва да се олюлява.

— Мамка му! – Няма да мога да го хвана. – Мамка му, мамка му, мамка му! – Пускам чантата и го повеждам бързо към леглото, но не мога да направя нещо повече от това да го оставя да се срине върху него. – Ти си идиот, Уорд! – бясна съм му. – Защо не можеш да правиш това, което ти е казано, по дяволите? – Оправям системата и катетъра, после повдигам тежките му крака на място и го покривам отново с чаршафа.

— Чувствам се като пиян – замазва думите, вдига ръка и я поставя върху лицето си.

— Изправил си се прекалено бързо.

— Какво правят те тук, Ава? – пита тихо. – Не искам да ги виждам.

Отпускам рамена театрално и бързо проверявам превръзката му, преди да седна на леглото му и да дръпна ръката, която крие лицето му. Поглежда ме с умоляващи очи. Това ме убива, но все пак ще опитам.

— Ти имаш мен и аз съм всичко, от което се нуждаеш, знам, но това е възможност да поправиш случилото се. Дай им само няколко минути! Аз съм тук завинаги, независимо от всичко, но не мога да ти позволя да пропуснеш шанса да откриеш спокойствието в този етап от живота си, Джеси.

— Не искам нищо да съсипе това, което имам – изкарва думите през стиснати зъби и затваря очи.

— Чуй ме! – хващам бузата му и я размърдвам, за да отвори очи. – След всичко, през което минахме, наистина ли мислиш, че нещо може да ни раздели? – Трябва да разбере, че няма изгледи за успех. Ако само това е неговата тревога, тогава аз съм още по-решена да оправя нещата. – Ще бъде при твоите условия и те ще трябва да се съгласят.

— Нуждая се единствено от теб – мърмори горчиво. Плъзга ръка под тениската ми и намира корема ми. – Само от теб и от бебетата ни.

Въздъхвам и слагам ръка върху неговата.

— Понякога се нуждаеш от нещо, без дори да го осъзнаваш, Джеси. Ние чакаме близнаци. Знам, че се имаме един друг, но ще имаме нужда и от семействата си. И би ми се искало децата ни да имат два комплекта баби и дядовци. Ние не сме нормални, но трябва да направим живота на децата си колкото е възможно по-нормален. Това няма да промени нито нас, нито чувствата, които изпитваме един към друг.

Виждам, че схваща логиката ми. По бледото му лице чета, че обмисля изявлението ми. После кимва леко, внимателно ме дръпва надолу и ме покрива с ръцете си. Отпускам се върху него, благодарна, че поне ще опита да го направи. Няма да чакам със затаен дъх мигновено подобряване на отношенията им, но поне е някакво начало.

— Кажи ми, че ме обичаш! – прошепва в косата ми.

— Обичам те.

— Кажи ми, че се нуждаеш от мен!

— Нуждая се от теб.

— Добре – пуска ме. – Оправи възглавницата ми, жено! Трябва да се чувствам удобно.

Не обръщам внимание на нахалството му и го нагласявам удобно.

— Ще ви оставя насаме – казвам му. Ставам и тръгвам към вратата.

— Няма ли да останеш? – изтърсва той, а зелените му очи се разширяват от паника.

— Не. Няма нужда. Ти ще се справиш. – Полагам страшни усилия, за да не седна до него и да държа ръката му по време на срещата, но той трябва да го направи сам. Може би разиграх малко театрално картата с бебетата, но причините ми са много по-дълбоки от нуждата да имаме повече подкрепа. Джеси трябва да се излекува не само физически, а и духовно. И голяма роля в това оздравяване ще изиграе прошката към родителите му.

Отварям вратата и се усмихвам на Беатрис и Амалия, които вече са в компанията на Хенри. Не казвам нищо. Просто оставям вратата отворена за тях и се изгубвам за малко, докато позволявам на едно изгубено семейство да се намери отново.