— Боли повече, ако не те докосвам.

С върха на пръста си допира брадичката ми и извръща лицето ми към неговото. Аз протягам ръка, за да изтрия една заблудена сълза, после прокарвам длан по обраслото му лице.

— Обичам те – казвам тихо и нежно притискам устни към неговите.

— Радвам се.

— Не казвай това! – Дръпвам се и го гледам разочаровано. – Не искам да казваш това.

Объркването му е явно.

— Но аз се радвам.

— Не е това, което обичайно казваш – прошепвам и дръпвам порасналата му коса предупредително.

Диващината ми кара ъгълчетата на устата му да се извият.

— Кажи ми, че ме обичаш! – настоява. Вероятно използва прекалено много от енергията си, за да звучи сурово.

— Обичам те – подчинявам се веднага, а той ме дарява със своята славна усмивка, запазена само за мен. Това е най-невероятната гледка, въпреки че я придружават сълзи и Джеси е прекалено изтощен.

— Знам. – Целува ме нежно, после изсъсква, загубил инерция, а после отпъжда болката, за да ме целуне отново.

— Сега ще повикам сестрата – казвам му решително. – Нуждаеш се от болкоуспокояващи.

— Нуждая се от теб – оплаква се. – Ти си моето лекарство.

Неохотно освобождавам устните му, подпирам се на лакти и хващам лицето му в дланите си.

— Тогава защо още се напрягаш и съскаш от неудобство?

— Защото боли! – признава.

Целувам го за последно, отлепям тялото си от неговото и нагласявам чаршафите около кръста му. Ужасно е да го гледам толкова слаб и безпомощен, но възможността да се грижа за него, докато оздравее, е нещо, което искам да правя. Грижа се за него и сега и той нищо не може да направи.

— На какво се усмихваш? – пита и повдига ръце, за да подпъхна чаршафа.

— На нищо. – Пресягам се и най-после натискам копчето за повикване на сестрата.

— Това ще ти хареса, нали?

Спирам насред оправянето на възглавницата му и се усмихвам широко, когато зървам киселата му физиономия. Той е голям, силен мъж, който се е превърнал в слаба, ранена душа. Ще му бъде много трудно.

— Аз командвам.

— Недей да свикваш! – изсумтява точно когато вратата се отваря и сестрата влиза бързо вътре.

— О, Боже! – Озовава се за секунда до леглото му и започва да проверява машинариите, суети се наоколо и търси пулса му. – Добре дошъл, Джеси! – казва, но той само сумти и гледа към тавана. Ще намрази това. – Капнал ли си?

— Ужасно – потвърждава. – Кога мога да си ида у дома?

Облещвам очи, а сестрата се смее.

— Да не се опитваме да надскачаме сянката си! Очите, моля! – Вади фенерче от джоба си и чака моят начумерен господар да обърне зелените си очи към нея. Когато го прави, тя залита леко, преди да продължи с медицинските си задължения. – Твоята жена ми разказа всичко за тези очи – размишлява и насочва фенерчето от едното око към другото. – Наистина са нещо специално.

Усмихвам се гордо и се надигам на пръсти, за да погледна над наведеното й тяло. Виждам го ухилен от ухо до ухо.

— Това ли е всичко, което ти е казала за мен, сестро? – пита безсрамно.

Развеселената жена повдига предупредително вежда.

— Не. Тя ми разказа и за тази дяволита усмивка. Измиване в леглото?

Той се присвива с гримаса, а аз се смея.

— Не. Ще си взема душ – изтърсва и ми хвърля ужасен поглед.

— Не става, млади човече. Не и преди лекарят да те провери и да махне катетъра ти – поставя го твърдо на мястото му.

Ужасът му расте и сестрата вдига катетъра, за да покаже препятствието. Унижението по красивото му космато лице е интересна гледка.

— Мамка му! – мърмори, отпуска глава назад на възглавницата и затваря очи, за да скрие срама си.

— Ще повикам лекаря – сестрата се усмихва и напуска стаята, като ме оставя сама с горкия ми зависим съпруг.

— Измъкни ме оттук, бебче! – умолява.

— Няма начин, Уорд. – Наливам му вода и забождам сламка в пластмасовата чаша, после я поднасям до сухите му устни. – Пий!

— Бутилирана ли е? – пита и оглежда каната отстрани.

— Съмнявам се. Престани да бъдеш сноб и пий!

Изпълнява нареждането ми и отпива няколко глътки.

— Не позволявай на тази сестра да ме мие!

— Защо? – питам и оставям чашата на шкафчето до леглото. – Това й е работата, Джеси, и тя я вършеше много добре през последните две седмици.

— Две седмици ли? – изтърсва. – Бил съм в безсъзнание две седмици?

— Да, но имах чувството, че са двеста години. – Подпирам задник на ръба на леглото и хващам ръката на Джеси, въртейки халката му замислено. – Повече никога не ми се оплаквай, че си имал дълъг ден!

— Добре – съгласява се. – Тя не ме е мила там долу, нали?

Усмихвам се.

— Не, аз те миех.

Смаяна съм, когато очите му проблясват и той се нацупва игриво. Как може изобщо да мисли за това?

— Значи, докато съм бил гол и в безсъзнание, ти си ме… милвала?

— Не, миех те.

— И не си ли открадваше по някое пипане?

— Не, разбира се. – Подпирам ръце от двете страни на главата му и се спускам над самодоволното му лице. – Трябваше да повдигам увисналия ти член, за да стигна до хлътналите ти топки – не мога да спра усмивката си, особено когато очите му се разширяват, а после се присвиват свирепо. Това е мъж, който се гордее с тялото и със сексуалните си способности. Не бива да го дразня така.

— Аз съм в ада – мърмори. – В шибания ад на земята. Доведи ми лекар! Отивам си у дома.

— Няма да ходиш никъде. – Целувам го и го оставям да се цупи и да мърмори, докато аз отскачам до тоалетната. За първи път от седмици, вероятно за целия ми живот, изпълнявам досадната задача с огромна усмивка на лицето. Сърцето ми бие силно в гърдите. Може дори да докарам главоболие на бебетата.

Когато влизам отново в стаята, лекарят преглежда Джеси. Заставам тихо отстрани и слушам едносричните въпроси и отговори, които двамата мъже си разменят. Правя си бележки наум и наблюдавам внимателно, докато лекарят сменя превръзката и маха дренажите. Изглежда доволен от състоянието на раната и от това, че Джеси е в съзнание. Но не е толкова склонен да махне катетъра и дори петминутната разгорещена размяна на думи не го убеждава.

— Може би утре – опитва се той да усмири Джеси. – Ще видим дали ще си готов за малка разходка утре. Ти едва се съвзе, Джеси.

— Ами това? – Джеси сочи иглата в ръката си, но лекарят отказва да я махне и изсумтява възмутено.

След като приключва с проверките си, лекарят си тръгва и аз се настанявам отново на стола.

— Колкото повече съдействаш, толкова по-бързо ще бъдеш изписан.

— Изглеждаш уморена – казва, като променя темата и насочва безпокойството към мен. – Ядеш ли?

— Да. – Предателските ми пръсти се гмурват в рошавата ми коса и напълно ме издават.

— Ава! – стене той. – Върви и си вземи нещо за ядене!

— Мама ме нахрани със салата. Не съм гладна.

Очите му се разширяват при споменаването на майка ми. Знам какво следва.

— Какво си им казала?

— Всичко – признавам. Разказах всичко плачешком, докато мама ме успокояваше и утешаваше. Беше доста разбрана. Беше странно. – С изключение на четиридневното ти отсъствие.

Джеси кимва замислено и почти приемащо. Сигурно знае, че нямаше да мога да го избегна.

— Добре – казва тихо. – Иди и си вземи нещо за ядене!

— Не съм гла…

— Не ме карай да повтарям, жено! – сопва се. – Защото катетър или не, ще те сваля долу до шибания ресторант лично и ще натъпча храната в гърлото ти.

Мъдро прекратявам всякакви спорове. Наистина не съм гладна, но знам, че той би го направил, затова се измъквам уморена от стола и взимам двайсетте лири, които баща ми остави на нощното шкафче на Джеси.

— Ще взема нещо и за теб.

— Не съм гладен. – Дори не ме поглежда. Потънал е в мисли. Засрамен е, а не трябва. Аз не съм, така че и той не би трябвало да е.

Скривам учудения си поглед заради резкия му отговор. Няма да споря с него, защото няма да стигна доникъде и само ще го натоваря. Ще му взема нещо и ще го нахраня насила, ако откаже да го изяде.

Неговото настроение и обидата ми изобщо не могат да задушат въодушевлението, което танцува в мен. Връщането на неговата арогантност и на предизвикателното му държане са признак, че моят Джеси отново е тук. Не го искам другояче.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Дъвча шоколад, докато влача крака по коридора на болницата. Чувствам се много по-добре, по-жива и будна, но физически съм изморена. Нуждая се от почивка.

Завивам зад ъгъла, който води към стаята на Джеси, и спирам, щом виждам Сара, която се мотае пред вратата. Посяга да хване дръжката, но се отдръпва, после се обръща и решава да си тръгне. Забелязва ме и замръзва. Изглежда, се чувства не на място и неловко. Не съм я виждала, откакто Джеси е в болница, и мислех, че е стояла настрана, но като я виждам сега в коридора, осъзнавам, че сигурно е идвала в повечето дни. Знам, че ако я бях видяла по-рано, сигурно щях да й се нахвърля от скръб, но не и сега. Вече знам всичко. Никога няма да й простя това, което направи, но след като научих за живота й, би било нечовешко да не изпитвам съчувствие към нея. Изгубила е дете. Това е голяма трагедия, но тя си е сложила маска на твърда жена, за да се предпази. Искала е Джеси. Видяла е логика в това да се съберат и да успокояват скръбта си, докато той е виждал в нея само напомняне за това, което е загубил заради глуповато си решение да я чука. Две страдащи души, които са се подкрепяли по различен начин, с тази разлика, че Джеси е намерил спасението си другаде. А Сара все още го иска за себе си.

— Добре ли си? – питам, защото не знам какво друго да й кажа. Шокирала съм я с въпроса си. Изглежда готова да заплаче, но се опитва да се държи твърдо. Бързо осъзнавам, че не знае, че той е буден. Сигурна съм, че Джон я държи в течение, но той също не знае. – Той се събуди.