— Чувал си ме?

— Да, беше странно и много обезпокоително, че не мога да ти отговоря. Ще направиш ли поне веднъж това, което ти се казва? – Няма хумор в гласа му. Това ме кара да се усмихна.

— Не.

— Така си и мислех – въздъхва. – Трябва да ти обясня някои неща.

Тези няколко думи ме карат да се напрегна.

— Не, не трябва – изтърсвам, докато се опитвам да се измъкна от него, за да доведа сестра, но не успявам да постигна нищо.

— Мамка му! – плюе той. – Мамка му! Мамка му! Мамка му! – Глупавият мъж все още се бори с мен, но аз се смилявам, по-загрижена за него, отколкото е той самият. – Просто стой кротко и слушай! – заповядва сурово. – Няма да ходиш никъде, докато не ти кажа за Роузи.

Името не би трябвало да ми говори нищо, но не е така. То е синоним на непоносимо страдание и години самообвинения. Трябваше да е го споделил много отдавна и това щеше да обясни невротичното му поведение.

— Лорън беше дъщеря на добри приятели на родителите ми – започва той и аз се стягам в момента, в който си давам сметка, че ще чуя цялата история. Не само разказа за дъщеря му, който бих искала да знам, но и за психически нестабилната жена, която едва не ми го отне. – Сигурен съм, че можеш да си я представиш. От добро семейство, богато и високо уважавано в обществото, което бяхме принудени да понасяме. Легнахме си веднъж и тя забременя. Бяхме на седемнайсет, млади и глупави. Можеш ли да си представиш скандала? Този път бях успял да направя нещо наистина сериозно. – Той се размърдва, потрепва и сипе още ругатни.

Мога и не виждам смисъл да ми казва повече, но не продумвам и го оставям да излее спомените си за годините на мъчения.

— Бяха уредени спешни срещи между семействата ни и баща й настоя да се оженя за нея, преди да се е разчуло и да се е увредил престижът ни. Джейк беше умрял неотдавна и аз поех отговорност с надеждата съгласието ми да се превърне в мост към родителите ми. – Стисвам очи, прегръщам го малко по-силно и си спомням как по време на гостуването ни при родителите ми той реагира на обвинението на майка ми, че се жени за мен, защото съм бременна.

— Уреден брак? – питам.

— Да, но обединените усилия на двете семейства постигнаха страхотни резултати в убеждаването на обществото, че сме безнадеждно влюбени.

— Тя е била – прошепвам. Знам накъде върви историята.

— Но аз не бях – заявява той тихо. – Оженихме се и се преместихме в провинциалната къща на родителите й за месец. Всички бяха щастливи освен мен – пръстите му играят лениво с косата ми и той поема болезнен дъх, преди да продължи. – Кармайкъл ми предложи изход и аз най-накрая събрах кураж да сложа точка на целия дяволски фарс, но когато Роузи се роди, реших да бъда баща. Това малко момиченце беше единственото същество на цялата планета, което ме обичаше такъв, какъвто съм, без очаквания или натиск, тя просто ме приемаше невинно и безрезервно. Нямаше значение, че е бебе.

Думите му ме изпълват с неописуема гордост, но тази история няма щастлив край. И това ме съсипва.

— Тя беше момиченцето на татко – продължава той с нежност. – Нямаше начин да направя нещо грешно и знаех, че в нейните очи никога няма да бъда лош. Това беше достатъчно, за да ме накара да преоценя живота, който водех, докато Лорън беше бременна. Кармайкъл нае най-добрия адвокат, който трябваше да се опита да ми уреди пълно попечителство над детето, защото знаеше, че тя е моето спасение, но семейството на Лорън извади на бял свят всички мръсни малки тайни от Джейк до имението и до живота, който водех, след като напуснах Лорън и преди Роузи да се роди. Нямах надежда.

— А родителите ти бяха ли заминали за Испания по това време? – питам.

Той се засмива тихо и изсъсква от болка.

— Да, те избягаха от срама, който донесох на семейството.

— Изоставили са те – прошепвам.

— Те искаха да тръгна с тях. Мама ме умоляваше, но аз не можех да оставя Роузи на непрестанната грижа на това семейство. Щяха да гледат на нея като на незаконно родена, независимо че имаше мен. Не можех да го позволя.

— И какво стана после?

— Роузи беше на три, когато направих най-лошата грешка в живота си. – Той замълчава и знам, че дъвче долната си устна. – Преспах със Сара – казва той тихо.

— Със Сара ли? – мръщя се. Какво общо има Сара с всичко това?

— Кармайкъл и Сара бяха заедно.

— Така ли? – Измъквам се внимателно от прегръдката му и този път ме пуска. Дъвче долната си устна и задържа дъха си. – Сара и Кармайкъл? Мислех, че той е плейбой.

— Беше. С приятелка – потрепва, докато поема въздух – и дете.

— Какво? – Вече съм напълно седнала. – Продължавай! – подканвам го. Историята не е точно това, което си представях.

Той поема още един дълъг и болезнен дъх. Трябва да му кажа да спре и да си почине, но не го правя.

— Кармайкъл ни завари със Сара и побесня. После взе момичетата и замина.

Мили Боже!

— Кои момичета? – питам. Не съм сигурна защо, след като знам кои са момичетата.

— Роузи и Ребека.

— Твоята Роузи и неговата Ребека? – прошепвам. – В катастрофата?

Той кимва леко и стисва очи.

— Аз убих не само чичо ми и дъщеря ми, но и момиченцето на Сара.

— Не – клатя глава, – това не е твоя грешка.

— Мисля, че ще разбереш, че лошите ми решения са причина за всичко, Ава. Прецаквал съм толкова много неща толкова много пъти и си платих за това, но не мога да плащам сега, когато имам теб. Какво ще стане, ако отново взема грешно решение? Ако отново се издъня? Ами ако не аз трябва да платя?

Очаква да се съглася с него и това е ясно. Прекалено ясно. Той наистина живее в ужас и това е много по-лошо, отколкото съм си представяла някога. Джеси обвинява себе си за всичко и лекомислеността му може би има някакво участие в тази трагедия, но като цяло той не е отговорен. Той не е карал колата, която е ударила Джейк. Не е карал и колата с момичетата. Не е искал да се жени, но определено е искал да бъде добър баща. Има твърде много условности в цялата работа. А Сара? Това напълно ме смая. Имала е дете от Кармайкъл, но е била влюбена в племенника му, така ли? По дяволите, всичко е прекалено объркано. Вече разбирам особената връзка между Джеси и Сара. Той смята, че й е задължен. Тя наистина няма нищо, след като е загубила и дъщеря си, и любовника си, и е намерила утешение в имението, донякъде по начина, по който и Джеси го е намерил. Две измъчени души, които са се отдали на насилие, секс и алкохол, но никога един на друг. Всъщност това е бил изборът на Джеси, не на Сара.

— Ти отдавна си платил за всичко. – Поглеждам втренчено към корема му. Платил е и физически, и умствено, и това превръща съпруга ми в невротичен властен маниак сега, когато има нещо, за което му пука.

Мен.

— Кога те нарани първия път? – питам, за да довърша този гигантски пъзел и да го оставя в миналото.

— След като Роузи умря, тя положи много усилия да ме убеди, че имаме нужда един от друг. Винаги е била малко непредсказуема, но аз постоянно отблъсквах нейните опити да се сближим и тя започна да се държи нестабилно. Напълно откачено. – Той ми се усмихва, все едно иска да каже, че съм щастлива, че не съм откривала зайче в

Тенджерата*. Не мога да му се усмихна. Тя се опита да го убие на два пъти. Това не е смешно.

[* Изразът е препратка към американския игрален филм „Фатално привличане“, в който нестабилната психически главна героиня в опит да отмъсти на бившия си любовник убива и слага в тенджера зайчето, което е домашен любимец на неговото семейство. – Б.пр. ]

— Тя нарочно ли забременя?

— Вероятно.

— И те намушка?

— Да.

— Беше ли в затвора?

— Не.

— Защо?

Той въздиша отново.

— Семейството й я принуди да се лекува и я държа далеч от мен в замяна на моето мълчание.

— Но виж какво ти е направила! – показвам стария му белег. – Как обясни това?

— Раната беше доста повърхностна. Този път свърши много по-добра работа – той поглежда към стомаха си.

— Дори не си отишъл в болница, нали? – Ужасена съм. Белегът е много грозен и е далеч от повърхностен. – Кой те заши?

— Баща й. Беше лекар.

— Мили Боже! – Сривам се в стола. – И къде бяха родителите ти по това време? – звуча като раздаваща съвети продавачка на риба, но кога ще свърши всичко това?

— Вече се бяха върнали в Испания.

— Джеси – затварям рязко уста и се опитвам да реша сериозно какво да кажа, преди да избълвам нещо необмислено. Както винаги, главата ми е празна. Този мъж ме оставя без думи всеки път. – Майка ти в Испания… – замислям се – спомена втори шанс – тя не е имала предвид Джейк. Имала е предвид загубената дъщеря на Джеси – възможността му отново да бъде добър баща.

— Вече наистина знаеш всичко – гласът му все още излиза трудно от гърлото му и с очи търси моите, но така и не ги среща. – Ще ме напуснеш ли?

Ако сърцето ми преди се късаше за него, сега вече е напълно разбито. Този прост, напълно разумен въпрос и несигурният тон, с който го е задал, бодат болезнено очите ми.

— Погледни ме! – настоявам рязко. Той изпълнява и аз виждам в очите му немислима болка. Срязва ме толкова дълбоко, че сълзите потичат на свобода. Неговите също. Вече знам, че съм неговият спасител. Аз съм ключът към изкуплението му. Аз съм неговият ангел. – Неразделни – плача, съкрушена от тъга за този мъж. Двете седмици празнота бяха заменени от щастие, което скоро отстъпи място на скръбта.

Изпъшква, но не съм сигурна дали от болка или от облекчение.

— Хвани ме! – моли и немощно вдига тежката си ръка към мен. Липсата на допир ще го убие, особено когато трябва да разчита на мен и иска да има контакт с мен.

Предпазливо изпълзявам на леглото и се настанявам внимателно около тръби и превръзки. Джеси ме придърпва по-близо.

— Джеси, внимавай!