— Добре ли си, момиче? – буботи Джон и аз кимвам утвърдително с глава, защото е много по-лесно, отколкото да я поклатя в отрицание.

Вдигам поглед, усмихвам му се и виждам, че превръзката от главата му е свалена.

Той се обвиняваше с дни, но какво е можел да направи? Любовникът на Рут Куин, Кейси, го беше извикал долу под фалшив претекст и беше ударил нищо неочакващия Джон по главата с метален прът на излизане от асансьора?

— Аз няма да остана – продължава Джон. – Просто исках да знаеш, че и двамата се явиха пред съда днес и бяха върнати в затвора.

Трябва да съм доволна, но не мога да събера сили дори за това. Отговорих на безбройните въпроси на полицията, а и Стив редовно ме информираше за развитието на случая. Оказа се много просто. Рут или Лорън е откачената бивша жена на Джеси, а Кейси е нейният любовник, който е правил всичко, каквото тя е поискала от него, в опит да й достави удоволствие.

— Добре. – Поглеждам нагоре и срещам още четири чифта очи, изпълнени със съчувствие. Гади ми се от съчувствие. – Не искам да бъда груба, но няма енер… – гласът ми заглъхва и повдигам ръце, за да скрия отново възпалените ми очи.

— Ава, отиди си у дома, изкъпи се и поспи! – Кейт придърпва стол до мен и обвива с ръце треперещите ми рамене. – Ние ще останем тук. Ако се събуди, ще ти се обадя веднага. Обещавам.

Поклащам глава. Ще ми се да се откажат. Няма да отида никъде, освен ако Джеси не е с мен.

— Хайде, Ава. Аз ще те закарам – предлага доброволно Дрю и пристъпва напред.

— Моля те – присъединява се към тях и Сам. – Ние ще останем тук, а Дрю ще те закара у дома.

— Не! – отблъсквам Кейт. – Няма да се махна оттук, по дяволите, така че спрете! – Поглеждам право към Джеси в очакване на неговия присмех, но не се случва нищо. – Събуди се!

— Добре. – Кейт ме притиска нежно. – Но, моля те, поне яж Ава!

— Кейт – въздишам уморено и полагам огромни усилия да не си изпусна нервите. – Ядох салата.

— Добре. – Тя става, очевидно обезсърчена, и се обръща към другите: – Не знам какво друго да направя – и се притиска в обятията на Сам. Дрю ме гледа с тъга и това ми напомня, че той вероятно се упреква, че е помогнал на онази жена да заложи капан на съпруга ми. Чух нещо по въпроса от Кейт, когато тя се опитваше да ме разсейва с разговори, но не знам какво точно е станало. Това, което знам, е, че Дрю е поел отговорност. Не към Корал, а към детето – нещо достойно за похвала, като се има предвид, че тя го е измамила.

— Ние ще тръгваме – подканя ги Джон и по този начин почти ги изгонва от стаята. Благодарна съм му. Успявам да събера сили, колкото да кажа довиждане, след което отново насочвам цялото си внимание към Джеси.

Отпускам глава на леглото и дълго се мъча да задържа клепачите си отворени, докато сънят най-накрая ме преборва и ме праща на място, на което аз не желая да правя нищо от това, което Джеси иска от мен, само за да го принудя да ме докосне. Джеси отново ме докосва. Голямата му ръка преминава през разрошената ми коса, но в съня ми аз изглеждам идеално, не съм уморена, бледа и развлечена в безформено долнище и не съм облечена с една от неговите износени тениски – тази, която накарах майка ми да извади от прането и която не съм сменяла, откакто съм тук.

Аз съм на щастливо място и преживявам отново всеки момент с този мъж – щастието, страстта и разочарованията. Всяка дума, която сме разменили, и всяко докосване преминават през ума ми. Всяка секунда, всяка стъпка, която сме направили заедно, и всеки момент, в който устните ни са се срещали. Не пропускам нищо – високото му стройно тяло, което се изправя иззад бюрото първия път, когато го срещнах; хубостта му, която става все по-очевидна с всяка стъпка, с която ме приближава; аромата му, който ме обгръща, когато той се навежда и ме целува. И въздействащото му докосване, което ме кара да изпитам най-невероятните усещания. Всичко това е толкова истинско, че изпадам в блаженство. От мига, в който стъпих в онзи офис, знаех че съдбата ми е да бъда с този мъж.

— Красивото ми момиче сънува.

Не познавам гласа, но това са негови думи, така че съм сигурна, че това е Джеси. Искам да му отговоря, да се възползвам от случая да му кажа толкова много неща, но отчаянието не ми позволява да кажа нищо. Така че се наслаждавам на ехото от думите му и на докосването на ръката му, която в момента нежно гали бузата ми.

Силно пиукане ме изтръгва от щастливата дрямка и аз рязко вдигам глава с надежда, но виждам, че очите му все още са затворени, а ръцете му са там, където ги оставих – едната в моята, а другата отпусната безжизнено до тялото му. Аз съм дезориентирана и потръпвам от пронизителния шум, но скоро разбирам, че това е сигналът, който предупреждава, че системата му е изтекла. Изправям се и се протягам да се обадя на сестрата, но подскачам, когато чувам сподавен стон. Не знам защо подскачам, стенанието е тихо и не заслужава внимание, но сърцето ми подскача въпреки това. Гледам лицето на Джеси отблизо и решавам, че може би съм си въобразила.

Но тогава очите му помръдват под клепачите и пулсът ми се ускорява още малко. Искам да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам, и решавам, че съм го направила, защото определено чувствам леко убождане, въпреки че съм като парализирана от скръб.

— Джеси? – прошепвам, пускам ръката му и разтърсвам леко рамото му, въпреки че знам, че не трябва да го правя. Той простенва отново и краката му помръдват под леката завивка. Той се събужда. – Джеси? – Би трябвало да викна сестрата, но не го правя. Би трябвало да изключа машината, но не правя и това. Би трябвало да говоря тихо, но не успявам. – Джеси! – разтърсвам го по-силно.

— Много е шумно – оплаква се той, гласът му е сух и прегракнал, а клепачите му вече не са спокойно затворени, а стиснати.

Пресягам се през него и натискам бутона на машината, за да я изключа.

— Джеси?

— Какво? – Той е раздразнен. Повдига ръката си и стиска глава. Всеки страх и мъка се оттичат от тялото ми и аз виждам светлина. Ярка светлина. Светлината на надеждата.

— Отвори очи! – нареждам.

— Не, болезнено е.

— О, Боже! – Облекчението ми е невероятно, почти болезнено, когато преминава като светкавица през изтощеното ми тяло и ме връща обратно към живот. – Опитай! – умолявам го. Имам нужда да видя очите му.

Той простенва отново и виждам как се мъчи да изпълни неразумната ми заповед. Но аз не омеквам и не му казвам да спре. Имам нужда да видя очите му.

И ето ги и тях.

Не толкова зелени и пристрастяващи, но в тях има живот и те се присвиват в опит да се пригодят към светлината в стаята.

— Мамка му!

Никога не съм била по-щастлива да чуя тези две думи. Но това е Джеси и звучи познато. Глупаво се спускам над него, целувам брадясалото му лице и спирам едва когато той изсъсква от болка.

— Извинявай – смутолевям, избутвам се настрани и така му причинявам по-голямо неудобство.

— По дяволите, Ава! – Лицето му се изкривява, а очите се затварят отново.

— Отвори си очите!

Той го прави, а аз съм изключително развълнувана да видя, че ми се мръщи.

— Ако искаш да го направя, спри да ми причиняваш болка, жено!

Не мисля, че някога съм се чувствала по-щастлива. Той изглежда ужасно, но аз го приемам какъвто и да е. Не ми пука. Може да си пусне брада. Може да ме ругае всеки ден и всяка секунда.

— Мислех, че ще те загубя – хлипам, обзета от невероятно облекчение, и отново вдигам ръце, за да скрия ужасното си лице.

— Бебче, моля те, не плачи, когато не съм в състояние да направя нищо. – Усещам как тялото му се раздвижва и следва поредното проклятие: – Мамка му!

— Спри да мърдаш – карам му се и избърсвам лицето си, преди да се подпра леко на раменете му.

Той не спори с мен. Отпуска се назад във възглавниците с изтощена въздишка, после повдига ръка и се вглежда в абоката*, а след това объркано и в машините, които го обграждат. Виждам как започва да си спомня случилото се и извръща рязко главата си, а очите му се отварят широко от страх.

[* Абокат – специална пластмасова игла, която се вкарва в кръвоносен съд и посредством която се вливат системи. – Б.пр.]

— Тя те нарани – казва и се опитва да седне, като пъшка и се мръщи, докато го прави. – Бебетата!

— Добре сме – уверявам го и го натискам обратно към леглото. Трудно е. Внезапно осъзнал случилото се, му е дало сила. – Джеси, ние сме добре. Легни!

— Добре ли си? – Той повдига ръка и докосва лицето ми. – Моля те, кажи ми, че си добре!

— Добре съм.

— А бебетата?

— Правих два ултразвука. – Отпускам ръката си върху неговата и му давам възможност да ме почувства. Това го отпуска напълно и думите ми също помагат. Очите му се затварят и ми се иска да го накарам да ги отвори, но го оставям да си почива. – Трябва да извикам сестрата.

— Не, моля те. Нека се събудя, преди да започнат да се занимават с мен. – Отпуска ръката си от бузата до основата на врата ми и ме придърпва леко в опит да ме накара да се приближа.

— Не искам да те нараня – протестирам и се дърпам, но лицето му се опъва и силата

му нараства. – Джеси!

— Контакт. Прави каквото ти е казано! – заявява той сънливо. Дори сега, когато изпитва ужасна болка, е невъзможен.

— Много ли те боли? – питам и се навеждам внимателно към него.

— Агония.

— Трябва да извикам сестрата.

— Скоро. Така ми е добре.

— Не, не ти е – почти се усмихвам и се отпускам внимателно върху него, така че да не докосвам раната му. Не ми е удобно, но той е щастлив, така че го оставям да се наложи. Ще му дам пет минути, преди да доведа сестрата, и той не може да направи нищо, за да ме спре – буквално. Поне веднъж.

— Радвам се, че още си тук – мърмори той, като използва ценната си енергия, за да обърне главата си към мен и да ме целуне. – Щях да съм се предал, ако не чувах постоянно предизвикателния ти глас.